Един богат чех купува Нова телевизия, други чехи продават бизнеса си тук и тази сделка с електроразпределителното дружество ЧЕЗ, предизвикала отставката на министъра на енергетиката Теменужка Петкова, се превърна във водеща тема на седмицата. Всички се питат кой всъщност е истинският купувач, но няма да ставам част от “всички” . Питам се само КОЙ ли прогони чехите?

Като потъмък на чешки музиканти, преселили се в София от Прага в края на 19 век съм израснал още от чешката детска градина ( днес е ресторант, известен като Чешкия клуб в София) с разкази за прекрасната Чехия и особно за Златна Прага. Прабаба ми Ветка ( Елисавета, бивша Елжбета Тожичкова) поддържаше жив интереса на своите правнуци с разкази, включително за чешките преселници. Мечтата й беше някой ден да се върне поне да зърне Златна Прага. Така й не успя след близо 80 години жвот в странство. Задоволи се с шепа пръст, донесена по нейна молба от майка ми.

Баща й на прабаба ми бил цигулар. Наивно е повярвал , че ще преуспее като музикант в бурно развиващата се по онова време Стамболова България и столицата София. Разболял се обаче от “черен вятър”, след като му се наложило да работи като огняр в делниците  между свиренето в софийски ресторанти. Скоропостижно си отишъл от този свят. Последвала го майката, оперна певица. А братът Антон не се завърнал от фронтовета на Австро – Унгария, където служил като музикант в представителния духов оркестър. ( на сниката- сем. Тожичкови на прабаба ми Елисавета като младо момиче в София в края на 19 век)

 

 

Така че, когато стане дума за чехи, нищо ч(ов)ешко не ми е чуждо.

Тези дни обаче ми се смесват темите. Защото прабаба ми Елисавета, флейтистка, която от 18 годишна си изкарвала хляба в оркестъра на най-престижното софийско кабаре, се залюбила с неговия собственик Петър.

Работата е там, че Петър, един от най-богатите софиянци, притежаващ магазини на главната ул. “Търговска”, се е казвал Луков. ( на снимката, която 6 години беше на стената на студиото ми като декор на предаването “В десетката” по БТВ и всички бяха убедени , че това е Христо Ботев )

 

 

Вероятно, както потвърди майка ми малко преди да почине през януари 2013 г. , е бил по-големият брат на Христо Луков, изкласил по-късно до военен министър на България. Нещо, което със сигурност е било голяма и страшна тайна на рода. В днешно време няма как да знам дали тази тайна е била известна “там, където трябва”. А дали баща ми е знаел също? Просто нямам живи роднини от онова поколение и може само да се спекулира по въпроса, както и по темата, дали точно Христо Луков е присвоил наследството на прабаба ми.

Богатият ми прадядо Петър Луков загинал при инцидент с кабриолета си, завръщайки се от Панчарево след някакво тържество. Така казваше прабаба ми, която много скоро от съпруга на богаташ се оказала отритната от родата вдовица, отгледала с мъка и в бедност 3 оживели от общо 8 свои деца ( последното, наречено вече веднъж Борис, не особено набожната ми прабаба все пак кръстила допълнително Траян, за да изтрае и да не умира).

Защо е изпаднала в бедност? Очевидно й е било забранено да споменава имена и подробности. Само въздишаше, че е била измамена с документите за собственост върху огромните имоти, които дядо Петър притежавал. Така й се наложило да се наеме на работа като готвачка и перачка по посолства, знаейки европейски езици. За нас, нейните правнуци, беше покъртително да слушаме разказите й, как се прибирала през зимата от София в Княжево ( евакуирана там през бомбардировките ) с втвърдени от студа ледени дрехи, намокрени в пералнята. Пестяла от билета за трамвай и ходела пеш. Плащали й предимно с храна в котленките за децата и внуците.

За разлика от основната част от моите роднини по майчина линия ( сред които има и убит – най-вероятно в урановите мини- от комунистите брат на дядодо ми по скалъпено обвинение), прабаба ми Ветка не видяла в бедността и изживяната насправедловст основание да стане партийка. Напротив, по свидетелство на моя близка, тя горещо подкрепяла Никола Петков. Не пропускала митинг, на който говори той. Взимала си рабарско столче и прекарвала на тези митинги от край до край.

През годините на “най-справедливия строй” прабаба ми Ветка шеще да умре от глад, ако за нея не се грижеха родните й. Получаваше 10 лева пенсия като “нетрудов елемент”, макар с труда си да е отгледала деца и вуци дори, помагайки на дъщеря си за тяхната прехрана. Но никога не отрони злобна дума по какъвто и да било повод. Спеше през студените месеци на годината на кравай на продъненото канапенце в нашата кухня. Ядеше като врабче и винаги се притесняваше да не ни подяжда.

Всичките й молби бяха в умалителна форма: искаше “капка водичка”, “зрънце хляб” и това беше неизчерпаем източнник на шеги между нас.  Вземеше ли пенсията, купуваше по боза и една кутия бонбони за правнуците. Всеки път се извиняваше, че повече не може да направи нищо за нас. Дебнеше майка ми да излезне, за да изпере, изглади – включително изпраните чорапи- и зашие всичко онова, с което може да отмени в домакинската работа.

Когато навърши 90 ( а почина на 94 , бидейки подвижна, самостоятелна и “ с всичкия си”),  баба Ветка попрестана да готви, защото взе да бърка солта и захарта Последната й беше забранена по здравословни причини от вуйчо ми. Тя обаче тайно си хапваше по лъжичка, но винага разсипваше по малко около захарницата и биваше разкривана. Това й беше целият “бунт” срещу горчилката на живота.

Наричахме я помежду си, заедно с многобройните приятели, които се тълпяха вкъщи, “баба дух”. Движеше се тихо, отваряше и затваряше вратите с такова внимание, сякаш се боеше да не ги счупи. И се майтапеше често, че така и не е свикнала с някои особености на българския език като удвояването на сричката “та” в края на думата ( “вратата-татата”, смееше се тя над себе си). Бдеше някой от нас да не остави без нужда светната крушка.

Упорито отказваше само едно “българско нещо”: възмущаваше се от попарата, която била грозна смесица от хляб, сирене и чай и тя не можеше да разбере как я ядем. Със същата упоритост наричаше руснаците русняци. Подразбирахме, че това е нейното малко отмъщение за неуважението на русняците към българите. “Могат да кажат Гитлер”, но наричат българите “балхари”, вместо българи, ядосваше се тя.

За политика не говореше, но явно споделяше някои еретични мисли от историята – например, че русняците, които мразели княз Батемберг и го свалили от власт вероломно ( той й беше любимец, такъв един красив), всъщност не са дошли в България да освобождават българите, а за да завладеят Проливите. Тази теза, впрочем, с искрено учудване бях чувал и от дядо ми, макар да беше заклет комунист, горд и на смъртния си одър, че не е осребрил материално партийността си. Баба ми му съскаше, че когато си купувал този апратамент на последния 5-ти етаж преди 9-ти ( с припечеленото от бояджийската му кооперация по онова време), не я послушал да е на по-ниско и сега без асансьор не може да мръдне навън.

Към всички роднини от мъжки род, с изключение на внуците и правнуците, прабаба ми Ветка се обръщаше само на Вие. Придумваха я да се откаже от тази странност, но тя никога не отстъпи по този въпрос.

Единственият спор, в който влизаше, обикновенно по време на неделните обеди, когато се събирахме всички на масата, беше относно това колко е бил хубав животът ( все пак ) “едно време”. Всички ходели в недяля на кебапченца, които в днешно време не са същите. А пък какво можело да се купи с 2 лева и какви били пастите…Родителите ми само се споглеждаха и търпяха тази “идеологческа диверсия”- явно не можеха да отвърнат нищо срещу фактите.

Мълчаха си пред тази зле прикрита критика към действителноста дори и да се гордееха, че у нас вкъщи се ядеше възможно най-добре. Пари за нищо друго не стигаха ( никога никъде не пътувахме на почивка далеч от София, като всички носехме по чифт гуменки на сезон, така и не ни купиха колело, за което се молехме от година на година, което струваше цяла месечна заплата), но майка ми се бореше винаги да има сготвено, че дори и приятелите и роднините да нахраним в нашия “аврамов дом”, пълен с  посетители 7 дни в седмицата ( когато се сдобихме с топла вода от ТЕЦАа се наложи да се направи график на посещенията на родата, която, изкъпана и снабдена с вестници за нарязване с клозетна цел в епохата преди появата на тоалетната хартия, си тръгваше винаги нахранена).

За да се върна на основанието си за този споделен спомен, ще кажа за свое оправдание, че новината за това, че едни чехи си отиват без обяснение за своето оттегляне, ме кара да се питам дали е само въпрос на бизнес или нещо им е вгорчило живота тук – може би не чак като при моята прабаба, но…знам ли?

Share on Facebook