Когато преди много години се тюхках, че не съм достатъчно влюбена в момчето, което за пръв път целуна девствените ми устни, майка ми ме сдоби с един от родителските си завети: „По-добре е мъжът да те обича повече, отколкото ти него. Когато хванеш ръката на мъж и сърцето ти започне да се удря панически в пода, усмивката ти стане по-неадекватна от тази на миска на конкурс за красота, хуквай през глава да бягаш от него. Това не е мъжът за теб. Ако хванеш ръката на мъж и той те накара да се чувстваш уютно и сигурно, дръж се за него. Това е мъжът, за когото трябва да се омъжиш.”

Ами две десетилетия след това продължавам да изразявам съмнително несъгласие с нея. Та как бих могла да се радвам на докосванията му, на глътките въздух, които издиша срещу лицето ми, докато ми разказва за пореден път колко невъздържано е искал да ме целуне още на втората ни среща, ако моята любов не е равна на неговата.

Макар че истината е такава - обичала съм по двата начина.

Обичала съм повече от себе си. Неразумно, кървящо, с истерични количества. Накрая любовта ми се умори. От прекалените ми очаквания, изисквания, от невъзможността да принизи децибелите, с които излизаше необуздано от онзи тумтящ орган в лявата половина на изтръпналото ми от любов същество.
Обичали са ме и така, както мама заръча. Но и той се умори накрая от моята любовна недостатъчност.

Наскоро се видяхме и той с вкус на шведска горчивка в устата ми каза: „Моята любов все не ти беше достатъчна.” Хем беше прав, хем не беше. Да, не съм го обичала повече от себе си, защото тази любов е нездрава. Обичах го с разум, със сила, с увереност, със сърцето си. Единственото, което не съдържаше моята любов към него, беше уязвимост. Не че не клокочи у мен, там е. Исках да му спестя демончетата, които все дърпаха женствеността ми назад, в нищото. А на финала се оказа, че е имал нужда да е моят спасител в ръжта. Неговата любов ми беше достатъчна, но на моята към него нещичко не й е достигна, за да намери доживотната си стряха при него.

Да обичаш повече, е убиец на връзката

Несподелената в равенството любов е често срещано сърдечно заболяване. Малцина от нас успяват да се изплъзнат от мощните пипала на тъгата и на копнежа. На онези палпиращи атоми, които ни карат да си пожелаваме при всяко отваряне на късметчето, идващо със сутрешното ни кафе, там да е изписано „любов”. Или когато видим четири еднакви цифри на часовника, с детински ентусиазъм да целуваме циферблата в несвят, пожелавайки си нашият любим да ни обича толкова, колкото ние него. Толкова сме готови на всичко, за да получим равноправие в любовта, че даваме безразборни обети пред вси светии и пред няколко вселени.
В началото на връзката двамата непрекъснато се надцаквате кой от вас обича повече. Ставате свидетели на собствените си караници за това кой тръпне повече в очакване на любимото докосване. Други пък, като Еминем, пишат песни за неравната щедрост в любовта, която често е убиец на връзките ни.

„Каза, че ме мразиш, но аз те обичам повече,
не ме искаш, но аз те искам повече,
купих ти цветя, ти ги хвърли по мен,
знам, че е тъжно, но това ме прави щастлив,
колкото повече ме удряш, това толкова повече ме възбужда,
защото ти ме обичаш, а аз те обичам повече...”