Търсим я от първата си глътка въздух. През целия си живот правим куп глупости, за да се доберем до нея. Когато пък ни се стори, че ни докосва твърде дълбоко, често бягаме. Измисляме си я, вкарваме я в шаблони, предрешваме я, отрупваме я с плюшени мечки по Свети Валентин, давим я във вино, хвърляме я зад гърба си, за да я подхванем уж наново. А тя, любовта, е в нас. Просто дотолкова е просмукала всяка клетка от тялото, ума и душата ни, че понякога ни се струва, че я няма – и я заглушаваме със страх. Добрата новина обаче е, че само формите й са различни.

Любов и еротика

В азбуката на страстта еротичната любов заема привилегировано място. Тя може да е активна (когато обичаш), пасивна (когато позволяваш да те обичат) или в краткотраен вариант – моментът на влюбеност. Практиката на психолозите обаче показва, че хората не стават по-щастливи от секса и порнографията. В съвременния свят живеем разкрепостено, сменяме с лекота един полов партньор с друг. Не ни безпокои чувството за вина, което е тормозило родителите ни и хората от по-консервативните поколения. Освобождаването от сексуалните табута, трупани хилядолетия, е очевидно.

Проблемът пред прогресивно мислещите хора, които сменят любовниците си като носни кърпички, обаче е, че те са в постоянно търсене на любовта – която все не идва. По отношение на чувствата те смятат, че са напълно опустошени, неспособни да изпитат любов. Психолозите говорят за синдрома на „емоционална импотентност”, при който са напълно блокирани чувствата, имащи отношение към любовта. Всяка нова връзка, на която те за пореден път възлагат огромни надежди, ги разочарова. Спомагателните средства (алкохол, наркотици), които използват, за да запълнят непоносимия вакуум на чувствата, им носи само временно облекчение. Много често този затворен кръг може да доведе до депресии и отчаяние.

Но може ли да се каже, че Казанова е бил „опериран” от нежни чувства? Един от най-великите любовници на всички времена пише в мемоарите си: „С нищо не съм така силно свързан, както с любовта”. Без капка смущение той описва пикантните подробности от многобройните си похождения. Дали наистина е обичал жените, които е любил? Действително ли е изпитвал най-висше блаженство от съблазняването? От гледна точка на днешната психология, Казанова несъмнено е бил сексуално пристрастен и, следователно, неспособен на любов човек. С други думи, той принадлежи към най-разпространение днес тип млади хора, за които е характерна постоянната смяна на партньорите и липсата на вътрешна воля за дълготрайна връзка.

Психолозите описват като негативна тенденцията да отхвърлиш един партньор (партньорка), за да задоволиш друг. Като основен мотив за действията на тези хора се посочва неспособността им да обичат „истински”.
Така възниква въпросът защо именно страстната любов толкова рядко е щастлива – не само в романите и драмите (спомнете си Ромео и Жулиета и Тристан и Изолда) – но и в живота?

Любовта като триъгълник – внимавайте в страните

Съвременната психология разглежда любовта като уравнение с три неизвестни: интимност, сексуалност и отговорност. Робърт Дж. Стернберг демонстрира няколко принципа, които действат в тази „триъгълната теория”, според които може да се определи типологичната принадлежност на любовта:
1. Крайно изразена интимност, емоционална свързаност, при отсъствие на сексуалност и отговорност.
2. Силно изразена страстна любов – когато даден индивид заобикаля междуличностните отношения и става зависим сексуално от друг човек, при отсъствие на интимност и отговорност.
3. Крайно изразена абсолютна отговорност, лишена от сексуалност и интимност.

Кадър от филма "Ромео + Жулиета" Тези три случая обаче са екстремални формулировки, които рядко се срещат в чист вид. По-често има двойни комбинации от трите основни характеристики:
Връзка на сексуалност и интимност, която съществува при романтичната любов, но е характерна и за страстната любов.
Комбинация от интимност и отговорност – тя обикновено се среща при приятелската или при партньорската любов, която е лишена от сексуалност.
Съвършената любов, при която трите компонента се намират в състояние на равновесие. Стернберг я нарича балансиран триъгълник на любовта, в който според фазите на развитие на връзката има баланс между интимност, сексуалност и отговорност.

(Психо)аналитично за любовта

Без съмнение, никой не може да избяга от либидото – безсъзнателната движеща сила, половото влечение, което се стреми да постигне удовлетворение на всяка цена. За постигане на целта е нужен обект – това може да е контакт с други хора (от същия или от противоположния пол), но може да е и самозадоволяване. Тази енергия е свързана с външни възбудители, към които може да се причисли привлекателното лице, определени части от тялото, изображения или фантазии.

Но любовта винаги в по-голяма или в по-малка степен е опит за намиране на любов, пропусната в детството. Тази гледна точка се свързва с психоаналитичната теория за травмата. Травмата носи емоционален характер и възниква като резултат на оскърбително действие, от което индивидът не може да се защити (най-често заради собствената си слабост в момента на случването). В качеството на травматични обстоятелства може да са действия като сексуално посегателство или жестоко отношение към детето. Сред най-разпространените травматични действия за също липсата на грижа и уважение, дефицит на общуване, небрежност, равнодушие, отсъствие на заинтересованост. В първия случай възниква травматичен опит, съпътстван от гняв, ненавист, враждебност.

Във втория става дума за недостатъчна любов, недостатъчна грижа, съпроводени с чувство на дефицит, усещане за непълноценност на собствената личност, вътрешно опустошение и мъка.

Разбира се, отношенията между майката и детето, съществено влияят върху способността за даване и приемане на любов. Недостигът от майчина любов кара човек да привнася елементи от своята травма или неудовлетвореност в любовните си отношения с околните. Предишните разочарования, обиди и страдания се пренасят върху любовните връзки на порасналото дете. Прави се опит да се компенсират детските травми с търсене на невъзможния образ на съвършения партньор. Фетишите, например, компенсират дефицитът на любов, а садомазохистичните действия представляват еротична форма на ненавист, при която любовта се поставя в служба на агресията.

Любовта понякога се явява безсъзнателно повторение на непреодолени конфликти от миналото. Най-често това са типичните едипови конфликти, свързани с отношението между детето, майката и бащата. Според Фройд, детето усеща себе си като „трети излишен”, изключен от живота на влюбената двойка, преживява нарцистична обида, ревнува тези, които му отнемат родителското внимание. Човек, който не е преодолял този опит, безсъзнателно го повтаря в отношенията си като възрастен. При това в течение на живота си той постоянно сменя ролите – например, ако в детството му често са го лъгали, то в бъдеще той може да се превърне в измамник. Ако като малък се е чувствал слаб, може да поиска да стане насилник. Жертвата се отъждествява с палача, за да получи сладко отмъщение.

Някои психоаналитици твърдят, че любовта винаги е удовлетворение на неизбежното желание да се самоутвърдиш. Следователно, любовта е посветена на самия любящ, а не на възлюбения. Човек обича не другия, а себе си, подобно на Нарцис, който се възбужда от своето отражение. Така понякога любовта е аналогична на самовлюбеност, а вярата, че обичаме някого не е нищо повече от илюзия. В любовта се опитваме да повишим собствената си цена, да се издигнем в очите си, а другият е само средство за достигане на тази цел. В книгата си „Анализ на Аза” Хайн Кохут описва как индивидът идеализира своята личност, благодарение на „огледалния пренос” на другия – слива се с него, опитвайки се да намери своето алтерего. Детето желае да види „блясъка в очите на майка си”, който му показва, че не й е безразлично; а възрастният очаква възхита от партньора си, която му доказва, че той обича само него и никого другиго.

Влюбеността се отличава от любовта, но по правило любовта започва с влюбване. В периода на влюбване обектът ни се струва недостижим и прекрасен. Очарова ни всяка клетка от съществото му, всяка прашинка от аурата му. Искаме винаги да бъдем с него, да правим всичко заедно. Въображението ни е изпълнено с неговия образ до такава степен, че преставаме да се сещаме за себе си. Сонетите на Шекспир, лириката на Петрарка и Данте, стиховете на милиони поети по света възхваляват именно това безсмъртно чувство на влюбеност. Но рано или късно тази „велика” любов приключва с разочарованието – което идва заради прекомерното идеализиране на възлюбения.

Изпитвайки щастие от влюбеността, човек рисува във въображението си съвършен образ, но така увеличава пропастта между мечтата и реалността. И когато излезем от измисления свят, бавно слизаме от небето на земята, изпитвайки болка, обида, разочарование и тъга.

Идеализацията на възлюбения е тясно свързана с идеализацията на родителите в детството, когато майката и бащата представляват за детето недостижими, съвършени, възхитителни същества. Процесът, обратен на разочарованието – идеализацията, достига особено големи размери, когато майката не отговаря с взаимност. Всеки познава чувството на отхвърлената любов и свързаните с това болка, тъга и самота. Но ако успеем да съхраним за тази любов само хубавата част от спомените, ще си гарантираме щастлив развой на следващата връзка.

Превръщането на влюбването в любов обаче не означава вледеняване на страстта. За да запазим искрата, трябва да спазваме две основни предпоставки: на първо място, не бива да се боим от отговорност; на второ – загубата на свобода не трябва да надхвърля ползите от връзката.

Как да преодолеем страха от любов
Понеже е в нас, няма как да избягаме от нея. Въпросът е да не се страхуваме от любовта – най-малкото защото страхът и любовта са две коренно противоположни чувства. Психолозите съветват на първо място да осмислим и да си дадем сметка за детските си травми. Само ако обмислим и приемем миналото си, можем да имаме щастливо настояще. Изкуството, наречено любов, зависи от умението ни да обичаме искрено и талантливо. Към това се отнася не само важната базова способност за контакт и започване на отношения, но и готовността да построите отношенията си така, че те да устройват и двама ви.

Забравете за агресията – колкото по-малко се отдавате на пристъпите й, толкова повече нараства вероятността връзката ви да е щастлива. Звучи очевидно, но много хора забравят, че сексуалността е съставна част от здравото отношение към своето и към чуждото тяло – и този контакт не е оскърбителен, а носи радост, доставя удоволствие и обогатява и двамата партньори. В този смисъл любовта е страстен диалог, който може да се води с всички достъпни любящи средства. Натрапчивото желание за съвършена връзка рискува да я превърне в крайна сметка в непонятна или разочароваща.