Войната от 1877-1878 г., последната от поредица войни на Русия с Османската империя, целяща осигуряване на достъп до Босфора и Проливите,  е по-различна. Предшествана е от Цариградската конференция през 1876 г., където Великите сили вземат решение за възстановяване на българската държава. Тоест целта на българските революционери с удавеното в кръв Априлско въстание е реализирана. Няма обаче кой да накара Османската империя да изпълни волята на Великите сили. Англия, Франция, Германия, Австро-Унгария декларират загриженост за българите, но не искат да воюват с  разпадащата се Османска империя. Русия рискува, въпреки че  при провал може да загуби своя, граден с векове, авторитет пред славянските балкански народи, включително българите, обяснява историкът Стефан Шивачев, директор на РИМ-Пловдив, цитиран от "Марица".

В манифеста от 12/24 април 1877 г. на император Александър II, с който се обявява войната на Османската империя, се казва, че Русия прави това за защита на "поробените славяни".  

Самата война е свързана с поредица напълно нелогични действия - и на руската, и на турската армия. Неслучайно историци казват, че тя трябва да се изучава във военни  академии като пример как не трябва да се воюва. Примерите са много -  защо една срещу друга в Североизточна България стоят руска и турска армия, без да воюват, защо руснаците атакуват Плевен абсолютно неподготвени и дават десетки хиляди жертви, защо руската армия не настъпва към Цариград. И още много въпроси, чиито отговори са в скритите руски архиви.  

Войната е свързана с международни договорености между Русия и Великите сили. Съгласно тайно споразумение от 26.06/8.07.1876 година, подписано в малкото австроунгарско градче Райхщад между Русия и Австро-Унгария, се изключва образуването на компактна славянска държава при евентуална руска победа над Турция.

Във войната редом с българи и руснаци се сражават румънци, поляци, финландци. Най-атрактивната фигура безспорно е японският барон Сейго Ямадзава,  който показва чудеса от храброст край Плевен.  

За българите войната е изключително важна, тъй като впоследствие от нея се възстановява след 5 века чуждо владичество българската държава.     

Крайно време е обаче да бъде дадена подобаваща оценка на приноса на българите в тази война, останала в историческата ни памет 

като освободителна. Съществуват достатъчно факти и доказателства, че българският принос за войната е равностоен на този на руската армия, обяснява историкът Стефан Шивачев.  12 000 опълченци участват като доброволци, близо 2000 загиват. В лютата зима на 1877-1878 г. българите буквално спасяват руската армия като разузнавачи, водачи, снабдители с  продоволствие. 

Българите се покриват със слава, след като по необясними причини именно опълченците, а не отрядът на генерал Гурко, се озовават в епицентъра на най-ожесточените битки срещу силите на Сюлейман паша -  и за Стара Загора,  и на Шипка. През август 1877 г. българите имат основен принос с отбраната на върха, особено в първите два дни на битките, когато всичко е на кантар, а армиите на Гурко и Радецки са далече. Шипченската епопея, обявена за военно чудо, е описана неповторимо в одата на Иван Вазов. 

Сериозни са спекулациите около жертвите във войната. По времето на социализма пишман историци твърдяха, че руските жертви са 200 000, при положение че руската армия на Балканите по време на войната брои 180 000. По-реалистична е цифрата 30 000 руски жертви, приблизително толкова са и турските. Българските жертви във войната в Стара Загора, Сопот, Карлово, разсипаните села в Тракия, Средна гора, Подбалкана, са между 30 000 и 40 000.      

След освобождението опълченците поставят началото на българската земска войска и на българската армия.  Най-изявеният пловдивчанин в опълчението е генерал Константин  Кесяков, командир на дружина по време на войната. Всички големи български генерали, прославили се в битките за национално обединение, са минали през опълчението. Сред тях е Данаил Николаев, първият генерал в българската армия, който обявява Съединението в Пловдив през 1885 г.  

За хората в Тракия особено ярък е споменът за битката при Пловдив през януари 1878 г. Това е  последната голяма битка във войната.

Освен спомена за капитан Александър Бураго, освободителя на Пловдив,  не са забравени и страшните дни в началото на 1878 г., когато градът е спасен с общите усилия на руските сили, консулите, колонията европейци в Пловдив.  

За разлика от спасения Пловдив, много селища са напълно разрушени - Стара Загора, Сопот.  Да не говорим за Страшното в Карлово през лятото на 1877 г. Месеци наред турците избиват стотици хора. Бесилки се издигат и в  Пловдив,  по протежение на търговската улица. 123 поборници са убити зверски буквално дни преди Освобождението.  

Краят на войната слага край на агонията - турските части се изтеглят към Одрин. На 3 март е подписан изготвеният на френски Санстефански договор, в който впрочем не се споменава името България, а "Балканската област".

Договорът е  временен и подлежи на неизбежна ревизия.  

Защо русите подхвърлят на българите идеала за Санстефанска България, след като предварително са подписали споразумение с Великите сили, че България ще бъде разделена?  Този ход укрива руското съучастие в разпокъсването на България и прехвърля  недоволството към Англия и Австро-Унгария. А влиянието на Русия сред българите укрепва допълнително за десетилетия напред. Въпреки сериозния ни принос за освобождението, поколения българи живеят с мита, че го дължим единствено на руските щикове. Забравяйки мъдрата максима, че в политиката все пак интересите са над всичко.