Не сме народ от мореплаватели и покорители на чужди континенти, поради което мащабът ни на мислене е скромен (  за да не кажа нещо обидно ). Скромността не краси човека – не и в този смисъл.

Живеейки на кръстопътя между Европа и Азия, векове наред главната задача на хората, населяващи днешните български земи, е била оцеляването. Връхна точка в овладяването на това изкуство беше постигната в годините, когато човек трябваше да оцелява като гражданин от селски тип ( дори и да не е бил селяк преди) и като българин в условията на разораването на българската целина от безмилостните вериги на съветската колонизация, поставила си задачата да превърне “населението” в компактна маса от хомо совиетикус.

Подобно на Русия, превърната от страна с 80 на сто селско население в “пролетарска държава” , социалната почва в България се оказа плодотворна за реваншизма на селските ратаи, превърнати в градски “роби на труда” ( кавичките употребявам не от съмнение в основателността на термина, а поради това, че е цитат от комунистическите песнопения, възхваляващи “робите на труда” като носители на прогреса), отмъщаващи си за несправедливостта да се родят бедни и безпросветни на …”интелигенцията” ( както в СССР нарекоха образованото, стремящо се към европейски стандарти на живот малцинство ).

Днес това малцинство е системно обругавано в България като “соросоидно”, “либерастко”, “психодясно” ( все “термини”, дестилирани в московските лаборатории за производство на отровна пропаганда), както и с българското обобщение : “тъмносиньо”, “костовистко”.

В битката за оцеляването си поданиците на Тодор Живков превърнаха “скатаването” в национален манталитет, с който се зарази голямо мнозинство човеци по нашите земи. Мисля, че точно тази специфика е “набарана” добре от днешния водач на скатаващите се нашенци Бойко Борисов. Самият той дава неподражаем дори за подражателите му вождистки пример.

Зададе ли се някаква опасност от недоволство срещу личната му власт над личната му партия, Борисов държи да е в първите редици на борбата срещу врага с партиен билет. Борбата му е безмилостно жестока – по Вапцаров(ски). Но само срещу слабите и падналите ( съпатрийци ). Никога и при никакви обстоятелства срещу големите и силните у нас и в чужбина. Ето защо във всяко отношение Борисов е “полу”: полуобразован, полуевропеец – защото е с руско самосъзнание, полупоклоник напоследък и на Вишеградската четворка, за да не кажа и полуОрбан, на когото се възхищава, но така, че да не ядоса Меркел, радвайки все пак Путин с подкрепата си за унгарската “черна овца” в европейскто стадо.

Борисов е също така е полупрофесионален футболист; полуфен на европейските и американските санкции срещу Русия; полувиновен за издънки от международ мащаб с Бокова и съпруга й Митрев, но само защото, по собствените му думи, е “виновен” от едната толерантност, че е подпомагнал “комунистическите им фамилии”, проявявайки човешка топлота и доброта към тях с факта, че им е позволил да се обогатяват с милиони долари на заеманите от тях постове на Запад.

Такива ни ги пробутва полупроводникът на полудемокрацията в духа на онази закачка с кумира му Живков, който открил завод за полупроводни в Ботевград през 1965 г. и обещал ( според зевзеците) догодина да открие такъв и за цели проводници.

Само във възторга си от споменатия Живков нашият премиер е близко до абсолютното преклонение с многобройните си изказвания, как управлението му ни било спасило от съдбата на кръвопролитията в Чехословакия и Унгария или прекланяйки се пред ролята му на строител , която синовно признава за недостижима от самия него, строителя на магистрали.

НА СНИМКИТЕ  : Монументалният Георги Марков часове преди да бъде честван за първи път в това качество на откриването на паметника му в граниката на площад “Журналист” в София на 7 ноември 2014 г. (двете снимки са на автора на блога). Борисов, разбира се, отсъстваше. 

Дали Борисов празнува днес рождения ден на човека, който получава като подарък за празника си на 7 септември 1978 г. убийството в Лондон на българския му критик Георги Марков?

Сред “случайните съвпадения” , свързани с рождения ден на Живков, е и фактът, че на тази дата през 1954 г. той открива в София МОЧА,  заченат от предшественика му Вълко Червенков ( но свален от пиедестала на партийно-държавното ръководство в крак с премените в СССР). Борисов, който нарича себе си “най-големия демократ” ( защото добродушно позволява да го критикуват някои карикатуристи) се скатава от отговора на въпроса защо при своята свръхдемокрачност отказва да говори по темата за стърчащите стотици жалони на съветското робство в поверената му държава.

Премиерът ни се скатава в удобната ниша на медийния вакуум- никой не го пита за “такива неща”. Нещо като Тодор Живков, за когото някои негови съратници по налагане на комунистическа диктатура саркастично твърдяха, че като нелегален комунист се е криел от полицията без тя да го търси.

Но, достатъчно за Живков и неговото преродено наследство.

Да си спомним главния проблем на България, посочен от убития писател Георги Марков. За целта публикувам отново един мой препис от неговите “Задочни репортажи за България”:

В есето си “Любовта към големия брат”, убитият ( също на рождения ден на Живков) писател Георги Марков описва настроенията на българите преди прекършването на техния дух ( за което именно тържествуват партийно съветските монументи у нас и днес) и настъпилата след това апатия:

“ Струва ми се, не мога да твърдя, единственото масово чувство, изразено от българския народ спрямо друга държава, е това спрямо СССР, и то, най-меко казано, е чувство на неприязън. В своето вътрешно отрицание на всичко съветско българските граждани проявиха неприсъща тям пристрастност. Дори интересни явления в съветското кино през петдесетте години бяха отминавани от българския зрител с ненавист и презрение. Българските читатели показваха пълно пренебрежение към съветската литература. При много мои срещи с читатели почти непрестанно, било открито, било езоповски, ми беше подхвърляно колко неинтересна, долнокачествена била съветската литература. Стигна се до нихилистично отричане дори на на безспорно крупни постижения на съветската класика. Българските власти прикриваха това чувство с отчети за организационни мероприятия, като колективно четене на съветски книги или колективно ходене на съветски филми. В маса училища учиници съзнателно не искаха да учат руски език. Отношението към съветската наука също бе предубедено презрително. За това много допринесе развилнелият се руски шовинизъм при Сталин, когато узнахме, че не Гутенберг бе измислил печатането, че не Лавоазие бе измислил закона за съхранение на веществото, че не Стивънсън бе измислил локомотива, че не Маркони бе направил радиото, а цяла галерия от неизвестни дотогова руски гении бе свършила тая работа много по-рано. Всичко значително на този свят бе измислено от руснаци. И хората в София казваха, че и Адам и Ева сигурно са били руснаци. Великоруският шовинизъм в онези години променяше историческите факти най-произволно, сякаш да докаже някакво расово превъзходство на съветските хора.

Трябва да кажа, че в своите антисъветски чувства мнозина граждани в България не вярваха, че Гагарин наистина е летял в Космоса. Докато не дойде категоричното потвърждение на чуждите радиостанции, чувах множество мнения, че полетът в космоса е бил трик. Точно в годините след развенчаването на култа към личността сякаш всеки даваше израз на своето истинско чувство спрямо СССР.

В производството, според мен съвсем заслужено, лошата слава на съветските машини идваше от тяхното лошо качество.

– Тоя съветски боклук го хвърли в реката!- викаха работниците един на друг и сякаш бяха щастливи , че долнокачествената бормашина или преса им даваше основание да изразят презрението си към СССР. С течение на времето огромното мнозинство от българските специалисти писнаха срещу съветското оборудване на предприятията и до голяма степен наложиха внедряването на западни технологии. Присъствието на съветските съветници в разни области също бе повод за ирония.

– Ако искаш съвет, иди да съветваш със съветския съветник!- тази тавтология беше израз на твърде определено чувство.

Висши служители на външната търговия неведнъж се оплакваха от арогантността на техните съветски партньори. Техническите специалисти не искаха да имат взимане-даване със съветски съветници. Особено силно бе разочарованието на млади комунистически идеалисти, които заминаха да се учат в СССР веднага след войната. Мнозина от тях по-късно ( когато можеше да се говори срещу Сталин), изведнъж изляха напластяваното чувство на горчивина и разочарование. Няма да забравя колко смаян бях, когато видна партизанка ми декларира, че била ужасена и потресена от онова, което е видяла в Москва…

Бил съм на много мачове, футболни, баскетболни, волейболни, когато публиката е освирквала и дюдюкала срещу съветски спортисти дори при не много сериозни нарушения. Стремежът на съветските футболисти, особено в първите години след войната, да постигнат победа на всяка цена и с всички средства доведе до презрението и и ненавистта на цялата българска публика, включително партийната. “Кучкари”, “секирджии”, “касапи” бяха епитети, с които никой друг чужд отбор не е бил удостояван. Българските запалянковци особено ненавиждаха съветските отбори, защото вярваха, че резултатите от мачовете с тях са предварително нагласени. В София дълги години се разказваше, че загубите на българските футболисти от съветските на две последователни олимпиади са били “по заповед”. Поради яркото антисъветско отношение на българската публика се стигна до период, когато гостуванията на съветски отбори бяха напълно прекратени.

Всеобщото антисъветско чувство в България беше най-ярко демонстрирано в пероида след 1956 година. Тогава сякаш единодушно се стигна до отричане на всичко съветско. Дори и в най-партийните среди се смяташе за неуместно да се славослави СССР и да се говорят хубави неща за съветската наука или технология. Спомням си добре, че когато разказвах пред високопоставена партийна компания за чудесния филм на Тарковски “Иваново детство”, всички ме слушаха със снизходителни усмивки, сякаш се опитвах да правя евтина политическа пропаганда. Друг път, когато на връщане от Москва казах, че съм си купил съветско радо, пак партийни другари подметнаха: “Щом искаш да си имаш радиоточка”.

Радиоточки се наричаха високоговорителите, които предаваха програмата само на Радио София.

Но нека тука подчертая, че цялото това отношение се отнасяше до съветската държава и нейнте атрибути, но не и до хората в СССР. Спрямо тях българите обикновено изразяваха чувство на съжаление. Движещите се в стадно единство съветски туристи из България биваха посрещани по-скоро със съчувствие и жал.

– Те са по-големи нещастници и от нас!-казваха хората.

Ето че се мъча да си припомня поне един мой познат от всички хора, с които животът ме беше срещал в течение на толкова много години, за когото мога да кажа, че е обичал искрено СССР. Странно, но може би единственият, у когото имаше проблясъци на пободно чувство, беше моят най-добър приятел, поетът Стефан Цанев.Но струва ми се, че той обичаше някакъв друг, негов си Съветски съюз, който беше много, много различен от истинския. И това се вижда от забранената му поема за Съветския съюз. Освен него не помня нито един ( включително първи партийни ръководители и служители на Държавна сигурност), който да е изразил този вид любов, за която говорим. Слушал съм много славословия за Съветския съюз, добри и лоши оценки за  разни неща, декларации за фанатично следване на съветските постижения, клетви за вярност до гроб, но никога не съм доловил чувството на топлота и обич, което характеризира любовта. У най-отявлените привърженици на СССР съм откривал определено чувство на безпокойство и напрежние, когато се е говорело на съветска тема. Нормално всеки я избягваше, което едва ли беше доказателство за любов. Може би най-поривистото обяснение на отношението към СССР бе декларирано от мой познат, важен служител във важно ведомство, който веднъж каза:

– Всичко, което имам, всичко, което съм, го дължа на СССР. И въпреки това някои работи не ги разбирам!…

Постепенно антисъветската вълна стихна и чувството на ненавист премина в апатия. За огромното мнозинство от хората България е “продадена” на СССР завинаги и докато съветската държава съществува, нищо не може да бъде променено. Интересът към СССР, позитивен или негативен, също изчезна, сякаш българите се стараят да забравят съществуването му, както инвалид се мъчи да забрави липващия крак. Но това не е никак лесно, защото СССР е задължителна част от българския живот и твърде осезателно напомня за своето съществуване”.

Георги Марков, “Любовта към големия брат”, “Задочни репортажи за България”, изд. Гутенберг, София, 2005 г., стр. 487-490

Share on Facebook