Понякога. Сравнително кратка дума, а носи толкова много надежда.
„Понякога“ може да звучи вятърничево… но това е само привидно.
Тя е толкова важна част от живота ни, като думичките – любов, вяра, надежда, приятелство и още много други.
Понякога на човек му се струва, че дадена ситуация е възможно най-лошото нещо, което може да му се случи… но понякога същата тази сцена по друго време, през нов поглед изведнъж се превръща в нещо хубаво и незабравимо.
Всичко, разбира се, зависи от вашите вибрации в дадения момент. Мисля, че думичката „понякога” определя най-точно един човек.
Всички ние си мислим, че цял живот сме си все същите хора. Един характер е едни виждания, едни разбирания и имаме точните отговори на въпросите за живота, които сме трупали ента години от самото ни раждане.
Разбира се, всеки един фактор има голямо значение – кой ни е отгледал, как са ни възпитали, в каква среда сме изживели годините, през които се оформя разумът и характерът на човек. На кратко решили сме, че вече знаем кои сме, но в един красив момент от незнайно къде идва нещо си – я човек, я събитие, нещо добро или лошо и изведнъж БУМ … и онзи човечец (ти), в който сте се кълняли не веднъж и дваж изведнъж се преобразява в нещо ново.
И както си говорихме с една приятелка, като дойде моментът да си свалиш розовите очила: "Voilà!" Ти да видиш. Светът не бил това, в което си вярвал цял живот.
Тогава идва голямата дилема. Дали пак да си нахлузим удобните и красиви розови очила, да признаем пред себе си, че досега сме живели и вярвали в неща, които не са съществували и да продължим да се преструваме, че всичко е приказно и неповторимо. Или да се променим напълно, да започнем да се съмняваме във всеки и във всичко. Това е въпросът! Ако приемем, че розовите спомени са фалшиви и сме живели в наша измислена реалност, то това ще означава, че половината от съзнателния ни живот е преминал напразно.
В опитите на нашите близки да ни предпазят, колкото се може по-дълго от истинския живот, неизменно се превръщаме в хора неспособни да различим действителността от розовия и идеалистичен живот. Разбира се, тук не говорим за това кое е добро или лошо, или пък за това кое е истина или не, защото истината може да е една, но за всеки един човек по отделно.
Всеки вярва в своята правда, но дали това е така и кой може да го докаже. Божа работа! Да се върнем на въпроса с розовите очила – тук се появява така важната и определяща дума „понякога“.
Аз избирам понякога да виждам розов живота, а понякога не. Това е много трудна задача, но не и непосилна. Всеки сам за себе си може да прецени в кои моменти от живота си да се обгърне в булото на илюзиите, да се потопи и да се опияни в нереален екстаз и в кои да вкуси от горчивата реалност на живота.
И от едното, и от другото големите дози не се препоръчват.
Внимавайте, защото границата е тънка. Понякога ще е прекрасно, а понякога ще боли. Това е животът.
