Поетът-дисидент Петър Манолов си отиде на 76 години. Той е роден село Садово, Котелско. Работил е като възпитател, журналист и метеоролог на фара на нос Емине. През 1968 г. се заселва за постоянно в местността Урбань, до Иракли. В началото на 1989 г. е арестуван като секретар на учреденото на 16 януари година по-рано Независимо дружество за защита правата на човека.

На 20 май е екстрадиран от страната. От 1997 до 2002 г. управлява издателство „Народна култура". Оттам е уволнен от правителството на Симеон Сакскобургготски.

В това последно свое интервю преди 3 години Петър Манолов разкритикува масонските символи на паметника „Седмият хълм", който бе открит по идея на художника Атанас Хранов в центъра на Арабската градинка. Възропта и против това, че българските букви са поставени на земята, така че хората да ги тъпчат. И видя връзка с гоненията на първите християни, които така са били карани да слагат кръстове на долната страна на подметките си, та да унижават вярата си.

- Вие първи обърнахте внимание, че има нещо странно и нередно в символиката на паметника за българската литература „Седмият хълм" на Джумаята. И го нарекохте поругаване на българското слово. Какво имате предвид?

- Като се върнах през есента на 2011 г., детската площадка „Котешки нужник" зад Джумаята беше закрита и на нейно място чернееха букви, които стъписваха ходилата на някои минувачи. Това ме подсети за христовия знак. Напомни ми за прослойка от племе, недоброжелателна към човечеството, съставила религиозна басня, пред чиито идоли да се кади тамян, палят свещи и правят дълбоки поклони.

Те започнали гонение на идолопротивниците, което продължило повече от 1000 години. И карали християните да си слагат кръстче на подметката, та така да тъпчат вярата си. И дори кундурджийските фабрики се надпреварвали да произвеждат обувки с кръстче под петите, за да е тъпкана молитвената воля на вярващите.

Чудя се на културните съветници на предишната кметска управа на Пловдив (администрацията на Славчо Атанасов), при която е замислено и осъществено преобразуването на „Котешки нужник". Какво точно са се стремили да изразят с ръждивите букви?! Вярно е, след вестник „Отечествен глас" от 11 февруари 1989-а мълчаливите гонения за силното слово се засилиха, но това ставаше почти незабелязано - докато не облещиха кирилски знаци под нозете на минувачите. И то знаци, които се съчетават със словата: Бог, България, Дух, Иван Вазов, Захари Стоянов, Генчо Стоев.

В проекта има дори своеобразен принос (като за „неголям световен град") - за пръв път и всевиждащото масонско око е поставено на земята, т.е. на равна нога със словото българско - за поругание! В инсталацията, за която става дума, има и още една подробност. Спазена е геометричната фигура на българското масонство - пирамида без връх. Само дето в „Седмият хълм" е прерязан конус.

Символиката за мен е ясна. Понеже са невежи, поръчителите са сложили и окото на земята за тъпкане. Поне аз на земя, за тъпкане, не съм го виждал. Когато бях в Багдад, видях на пода образа на Джордж Буш-старши. Беше във фоайето на хотел „Риц" и пазвантинът на вожда Саддам, по чиято покана бях, ме гледаше от входа дали ще се подвоумя да го стъпча.

- Как Саддам Хюсеин ви покани в Багдад?

- Беше през 1994 г. То е дълга история. Не се срещнах обаче със Саддам. От Париж се намесих с публикация против задаващата се нова война в Залива. Това стана достояние. Набелязали ме и ме викат в посолството на Ирак и питат: „Искате ли да отидете в древния Вавилон?". Не познавам човек, който би отказал това. Там настина живях известно време във Вавилон.

Бях само аз с шофьора, двама преводачи и едно ченге. Веднъж поисках да вляза навътре в открития от археолозите град, но те ме спряха, защото навътре бе дворецът на Вожда (Саддам Хюсеин). Аз им казвам: Един вожд, който ме е поканил на гости, не може да стреля по мен! Не ме е поканил като дивеч, нали? Описал съм това в моята поема „Здравей, Америко".

Бяха ме настанили в президентския апартамент на хотел „Риц". Беше толкова голям, че се загубих в него. И една нощ там се случи нещо невероятно. По водосточните тръби на хотела при мен влезе един техен, дето бе учил в България. И ме покани на литературно четене в Басра.

- Виждате ли да има някакви чужди интереси зад истерията по връщането на паметника на Филип Македонски (по времето на това интервю темата за връщането на паметника бе актуална)? Откривате ли някаква балканска комплексарщина?

- Не е изключено, особено в контекста на онова, което се вменява на Скопие! Някаква организирана интернационална сила не е давала и не дава на българските имигранти да се гордеят с народностното си име. В Париж заварих българи, които са се виждали принудени да си съчиняват македонски произход! Помня, че като видях френската столица в края на 80-те години, я възприех като един град, който отдавна е загубил значението си.

- Нашите във Франция се оплакват, че на африканците и арабите много по-лесно се дава да навлязат в обществото, отколкото на нас?

- Вярно е. Като се нареждах на опашка за работа, демонстративно за мен нямаше работа, а за черния човек имаше. Не става въпрос, че съм търсил някаква специална работа. Просто за него има, а за мен - не. А наистина много българи се правеха на други. Там, като чуят, че си българин, и се отдръпват.

Спомням си как бяхме на гости за Нова година у една българка, която е от доста време там. На партито присъстваше и жената на бившия кмет на Париж - онзи, преди Жак Ширак (може би има предвид районен кмет, защото преди Жак Ширак длъжността кмет на Париж не съществува цели 106 години - б. р.). И в разгара на новогодишното тържество чух, че някой нарече домакинята българка „кушон" - свиня. Казаха го зад гърба й. Усмихнах се на моите хора и ги забрах да си ходим: Хайде, ще празнуваме другаде! Французите скочиха да ни разубеждават и да се извиняват.

Разбрах, че не е било случайно това нещо. А странното е, че против албанци и сърби нямат нищо против. Това е голяма чест за един народ. Да нямаш отношения към някого, е донякъде обида. А онези те мразят и сами не знаят защо. Това е велико! Винаги съм считал за голяма чест за народа ми да бъде мразен. Това не е безразличие. С появата си веднага вдигаш адреналина.

- Защо след 20 години преход художниците и артистите сякаш си останаха все така материално обезпечени, а хората на словото затъват все повече? Това за липса на качествена продукция ли говори, или за нещо друго?

- Изпълнителите винаги ще са добре платени. Днешните идеолози на Новия световен ред се боят някой да не очовечи касапските им идеи. Не случайно в диалога от древността между Помандрес и Тот, за поета, белетриста, журналиста - изобщо за човека на силното слово, е отредено почетно и опасно място - той да води процесията. Хората на словото са най-опасни за идеолозите на световното господство. А те имат ясни параметри какво трябва да представлява то. Един художник, колкото и изчанчено и изкривено да рисува, един музикант, колкото и странна музика да прави, той не може да застраши онова, което е замислил Бащицата.

- А кой е Бащицата?

- Някой. И словото е единственото нещо, което съзнателно внася определителен член. А назоваването на нещата е своебразно законодателство, установяване. Не е опасно, но не е онова, което може да се тълкува в картините и музиката.

- Не случайно един прост памфлет, озаглавен „Здравият разум", на Томас Пейн прогони англичаните от Америка. Преди това те са били непоклатими там.

- Мирабо също е есеист. Той всъщност облича в думи намеренията на революцията. Може те да са измамни, но той долу-горе не се отклонява от идеите. Затова и почитта към Мирабо не е избледнявала.

- Да, но той е и масон - обществото, което вие твърдите, че недолюбвате?

- В текстовете ми в сборника „Глаголически азбучник" обяснявам, че всяко нещо, включително и масонството, деградира. Сега търпим последствията на тази деградация. Да не се разпростирам и за христянството. Аз го считам за идеология на това световно господство, което сега ни натрапват. И това подпъхване на Стария завет в една религиозна дипляна - това е всъщност подпъхване на историята, така че да се поставиш в центъра на света.

Словото е определителен член за народностна принадлежност - оттам и враждата към него от комунистите интернационалисти. След 1989 г. жандармите на словото се дегизираха като спонсори и разпространители. Стигал съм дотам, да разнасям из Пловдив и София книгата „Световният ред - провалът, съучастие българско", все едно е етикиран пакет със ”Сибирска язва”.

Обаче свободата на словото превзе Джон-Атанасовото пространство и го направи свое измерение. Сега стотици блогъри и респонденти държат на нокти шестаците над клавиатурите.

- Защо Ахмед Доган не ви обърна внимание, когото се срещнахте преди години в Париж?

- Беше по някаква покана там и го бяха настанили в една стая с Кошлуков. Точно той ме извика в хотела, за да ни срещне. Влязохме в стаята, а Доган стоеше прав пред огледалото и дори не погледна към нас. Рекох на Кошлуков: Остави го, сигурно се моли на своя Бог!

- Странно, е че дори Солженицин през последните си години сякаш се отказа от дисидентството. Не гъкна против Путин и дори прие награда от него.

- Връзката ми със Солженицин е писателят Дмитрий Панин. Той е дисидент, руски благородник, изгонен преди него, но не така шумно. Жени се за една еврейка и с нея се изнася. Като пристигнах в Париж, той беше вече починал, но жена му ме повика. Панин имаше неблагоразумието да ругае половин час по френската телевизия Запада, че си затваря очите към опасността от комунизма. А французите са си левичари и сигурно веднага са му дръпнали шалтера. У жена му беше останал само записът това предаване.

После Солженицин му помогнал финансово да си купи жилище в Париж. Там се запознах с издателя на руска литература във Франция -Пьотр Струве. Солженицин бе написал едно голямо есе „Как нам обостроит России". И Струве ми се обади и поиска да го прочета и да си кажа мнението. След това издателят ми каза, че есето е предизвикало много негативни отзиви във Франция.

Така ми стана ясно, че самият Солженицин не е долюбван от Новия световен ред. На Запад е живеел охраняван и в изолация. ГУЛаг заменен с по-голямо пространство. И като се върна в Русия, пак бе обграден и изолиран. Той е човек, който е разбрал, че е попаднал в договорености, които не могат вече да се променят.

- На вас предлагали ли са ви да членувате в тайно общество?

- Да. Стана, когато бях в Париж. Предложиха ми да се присъединя към фримасоните. Дойде един българин, поет. Беше педерюга, тръскаше *ъза си и все повтаряше: „Аз съм масон, аз съм масон!" Е, хубаво де - аз пък няма да съм! После ми казаха, че човек, който не е член на тайно общество, не може да се занимава с политика. Казах им: Ами, ще съм коректив тогава!

„Ама, и това не може!" Ааа, може, може! Вие не сте цялото човечество. В човечеството има и много профани като мен. Вчера ми попадна един блог, в който пишеше как масоните от Хасково се степенуват: Велик зидар, Велик библиотекар, Велик секретар... Обърнах се към един приятел психиатър и го попитах как може да се тълкува това.

И той каза: „Като в чакалнята на лудницата." Беше лаконичен и точен като смъртта. Само че в чакалнята на лудницата са министърът на икономиката, банкери, финасисти... Тогава става опасно.