Много и достойни за уважение реакции се появиха срещу най-новата проява на червения реваншизъм от страна БСП във връзка с провокацията относно “правосъдието” на т.н. Народен съд и “основателността” България да бъде наказана жестоко от Ньойския договор. Не смятам да повтярам тезите и аргументите на други автори по темата ( най-много да си навлека отново яростните хули на личностна основа, с каквито обикновено ме заливат, когато не могат да ми опонират с факти – защото съм си позволил да се родя и живея в комунистическа държава и среда, пък съм се оказал неблагодарен за високата чест да попия завинаги комунистическата отрова, наливана насилствено в главите на моето поколение десетилетия наред).
Галопиращият реваншизъм на БСП й сателитните й звена ( от “библиотекари” и прочее другари) може да бъде коментиран и по метода на дедукцията ( на Шерлок Холмс), който разкрива истинските , най-важните мотиви на престъпника. В романите на Конан Дойл той бива залавян в крайна сметка, но у нас от публичността и от коментарите като правило убягва основното в процеса на търсенето на верния извод.
Какво липсва в картината на престъплението?
За да стигна до извода, ще посоча бегло какво виждаме от пръв поглед.
Да, наглостта се набива в очи. Изгледайте, ако имате нерви , снощното предаване на Милен Цветков по Нова телевизия с участието на един другар, който възкреси с поведението си и на терминологично ниво най—най – крайните форми на болшевишката злоба към враговете, които трябва да бъдат избивани безмилостно. Изявата му може да изглежда лична, но е всъщност типична – типична за тенденцията.
Тенденцията, уважаеми читатели, е БСП да се връща все повече към устойчивите идеологеми на склерозиралата Партията. Нинова даде знак в този смисъл още в първите дни на партийното си водачество като заведе новото си партийно обкръжение на поклонение – в буквалния смисъл – в родното място на Тодор Живков, развенчан временно в края на 1989 г. и малко след това.
Какво означава “малко след това”? Беше времето, когато Партията осиротя. Тя винаги е следвала свирката на Кремъл – кажат ли от там, че Хитлер е съюзник, както става през август 1939-та, и за Партията тук той се превръща в такъв. А пък подсвирнат ли, че Хитлер вече е враг, както става през юни 1941 г., Партията обявява “курс на въоръжена борба” срещу отсъстващия на терен Хитлер по същия глупав начин, по който Царството обявява война на Великобритания и САЩ две години по-късно без да има дори допирна точка, фронт, на който да воюва с двете държави.
И отново: свирнат ли от Кремъл сбор на своите хора в София, те свалят своя местен вожд Живков, защото вече не е в крак със съветското време. После обаче примерът на Москва се оказа ужасяващ за винаги верните изпълнители на московската воля у нас. СССР се разпадна, КПСС беше забранена. Ужас! Как да не осъдиш Живков ( за кърпените му чорапи, за които го “ожалихме” тогава по време на съдебния фарс, при който го изкараха едва ли не бивш битов страдалец, аскет и светец-безсребърник)!
Заметената под килима вина за тоталитаризма, както свикнахме да го наричаме – досущ както ни беше втълпено да говорим за фашизъм, за да не лъсне етимологичната връзка с нацоналсоциализма- междувременно гнояса както всяка непочистена рана. Нужна беше само новата свирка на Москва, за настъпи поредната мобилизация на Партията.
Путин отдавна им свирна и в България реваншизмът надигна глава не от днес и от вчера. Само че сега стои въпросът за властта на московската пета колона в най-чистия й вид. Борисов им свърши работа с пасивната си подкрепа за избуяването на този ревашнизъм и огладнелите за власт другари и другарки от първия ешелон на петата московска колона напират.
На Нинова и компания им е нужна консолидация на носталгиците и русофилите, опаковани заедно. Идеята е явно да бъдат призовани в боя за властта всички “здрави сили”, а за целта каращистват комунистическите мантри от времето на великите победи над мандрите с русофилството. Старата песен “Партизан за бой се стяга” на нов глас: Позитан за бой се стяга!
Началството на партията се огради с млади и по-агресивни реваншисти от онези, които са били съпричастни към сгромолясването на “строя”. На правата на своята лична невинност за деянията на комунизма най-екстремно се изявяват тъкмо Валери Жаблянов, Крум Зарков и Александър Симов. Единият демонстрира презрение към жертвите на комунизма в самото Народно събрание; другият прави същото от екрана на Нова телевизия, а третият чегърта ненадминати в наши дни по болшевишка ярост срещу “психодесни”, “криптодесни”, “зомбита”, “реститути” , “злобни бабета” и прочее омразни по класово-идеологически признак врагове.
В тази соцджунгла младите имат най-големия апетит за власт и тъкмо те са насъскани да размахат над гробовете с жертвите ръждясалите комунистически кирки от времето на партийния вожд Георги Кирков ( нищо, че той също в младостта си е заклеймявал русофилството). Младите бригадири задълбаха чак до Ньойския договор с грозни намеци колко справедливо е била наказана България- онази, царската, капиталистическата, воювала успешно срещу…Русия и подписала заедно с победителите на Русия договора от Брест -Литовск на 3 март 1918 г., маркирал най-голямото поражение и териториално отстъпление в историята на империята, родило цели самостоятелни държави на картата, като Финландия и Полша в резултат на това.
Това за Брест – Литовск, разбира се, го няма, в писмената провокация на БСП – ако имаше начин, биха заличили руския позор, олицетворяван от Ленин, който го е подписал. Има я “само” старата партийна позиция за необходимостта България да се провали в Първата световна война, за да победи пролетарската революция. Тази партийна линия на национално предателство е възкресена сега с намеците за Ньой като справедливо наказание над България.
Днешната следовница на столетните антибългарски традиции “пропуска” обаче в опитите си за реставрация на мантрите една много важна, напряаво “древна” социалистическа позиция: всеобщото заклеймяване на Русия като евразийски покровител на мракобесието, поради което русофилството е било смятано за ерес в средите на българските социалисти. Налага се отново да припомня, какво е казал по този повод основателят на българския социализъм Димитър Благоев:
“Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално правят от България едно сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите”. („Принос към историята на социализма в България, С., 1976)”.
Ето тази е липсващата брънка от днешния соцреваншизъм. Другарите и другарките са готови да извадят от своя гардероб скелета на бродещия из Европа призрак на псевдореволюцията, но без да тревожат стопанина на Кремъл. По този показател, разбира се, се родеят със своя конкурент Борисов. Вместо да се опитват да му отнемат власта като застанат на по-европейски позиции от него, колкото и позата да не имму отива, те правят точно обратното. Наредено им е да мобилизират целия ревашнистки антиевропейски ресурс в похода си към власта. Стават все по-мракобесни, но не и по темата за руското мракобесие, заклеймявано от първите оциалисти в България.
Защото са социалисти ли? Нищо подобно. Не и по еврепейските мерки. Готови са да бъдат анатемосани от европейските социалисти и в това отношение също не са новатори в исторически план. Болшевизираният български социализъм от 1919 г. насам също е бил антиевропейски. Нищо ново.
Ето защо единствената стара партийна традция, към която БСП не желае да се връща, е тъкмо съпротивата срещу “грубото политическо суеверие” , каквото наистина е русофилството. Това суеверие им е нужно на българските т.н. социалисти като “въздуха и слънцето за всяка живо същество”, както се подмазваха в НРБ по повод дружбата със СССР. Формулата им е : комунистически реваншизъм плюс популизъм и русофилизъм в името на победата. Това трябва да бъде ясно и на европейското “социалистическо семейство”, което се чуди вече на глас какво става в БСП.
Освен всичко, отдалечавайки се от проевропейските избиратели, БСП показват, че се отказават да се борят с популистите от ГЕРБ за неговата градска прозападна аудитория. Залагат на твърдия си реваншистки електорат и на “меката сила” на руското влияние, отмъквайки едновременно с това от управляващата конкуренция русофилския му избирател. В БСП, като е известно, масово си харесват своя Бойко и тайно се тюхкат, че са го изпуснали като техен кадър, но това не значи, че не биха го похарчили, за да седнат на мястото му.
И още един детайл: в интервюто си за БНТ в края на миналата седмица политически превъзбуденият отново шеф на “Атака” Волен Сидеров изтърси нещо нечувано досега от масовата (му) публика. Каза, че Русия е създадена от българи и по тази причина трябва да я пазим. Явно юмручният удар, който демонстративно му нанесе на 30 октомври 2015 г. друг виден путинист му е докарал не само временното смирение, но и трайно мозъчно сътресение, при което са му се разместили приоритетите. Сидеров продължава да обича безрезервно Русия, но вече по бащински ( нали самият той стана баща), а не с онази синовна преданост, с която се раздаваше по концертите на Йосиф Кобзон и при откриването на предизборната си кампания за европейските избори насред Москва.
Нещо повече, не друг, а телевизия “Алфа” на Сидеров излъчи невиждано за путинофилския профил на този пропаганден канал филмово творение: показа английския филм “Четвъртата власт”, в който пряко, без заобикалки, се отправят обвинения към Путин като организатор на атентатите в Москва ( и не само там), провокирали т.н. втора война в Чечня, която Путин оглави като новоназначен от Елцин премиер и доведе до победен край като президент върху руините на смазаната с безмилостни бомбардировки чеченска столица Грозни.
Вижда се от тези два примера, че на Сидеров му отреждат в руския сценарий нова роля: на дистанциран от явното покорство пред Кремъл български родолюбец, който трябва да проникне и в следващия парламент като руска патерица, но вече в ролята на един пробългарин, а не като политика, който беше заложил в преидзбораната си програма 5 точки, всяка от които се фокусираше върху обслужване на руските интереси.
Ами новите политически проекти, като този на Слави Трифонов и на Божидар Димитров? Общото между тях е пълното отсъствие на “интерес” към темата за марша на руската пета колона у нас. Единият е голям бунтар и опозиционер, а другият е голям патриотар и визионер, но и на двамата големци не им трепва под лъжичката от факта, че България- вече и според прогледналите западни медии и политици- е най-зависимата от Кремъл държава в ЕС. Ха сега познайте в чия полза ще работят подкрепящо “новите поректанти” на светлото бъдеще!
Битката за умовете и бюлетините на русофилските избиратели е нер(а)вна, но и (не)справедлива. Защото БСП ще я спечели, стига да слезне до нивото на “Атака”, която я беше задминала по този показател по едно време, когато Решетников посочваше Сидеров и последователите му за най-истинските приятели на Русия. БСП си взе бележка. По всички личи, че не се гнуси да налапа своя дял от тази руска погача, минирана с антибългарски последици. Дялкат й патерици, свирнаха й от Москва, и тя взе “курс на въоръжена борба”.
Провокацията по въпроса за т.н. народен съд и за “справедливия” Ньойски договор е само прокламацията за обявяването на война, мобилизацията за която е започнала отдавна. Всеки военен ще ви каже, че започне ли веднъж мобилизация, вече няма връщане назад- тя има по-голямо значение за избухването на войната от самата прокламация. Питайте генерала от резерва Румен Радев.
Share on Facebook
