На 31 януари проф. Юлиан Вучков стана на 80. Мнозина се чудят на неизчерпаемата му енергия и услужливия му ум, с който „бистри” политиката и културата, громи институции и хора, събаря с един удар самочувствието на празнодумци, считащи себе си за капацитети. Същевременно постоянно работи и пише поредните си книги, преиздава нови тиражи от тях, непрекъснато участва в телевизионни диспути и интервюта.
Като водещ на предавания в различни телевизии винаги е бил едно от най-атрактивните лица на екрана. На дело е предизвиквал и размисли и страсти, както правилно е кръстил и предаването си. Ето защо журналистът Исак Гозес справедливо го нарича „Мойсей на телевизионните зрители”, защото в която и телевизия да е бил водещ – дори и не най-рейтинговата, Вучков повежда зрителската аудитория след себе си.
През годините има верни фенове, които се възхищават на смелостта му и оригиналния му хаплив език. Вучков си служи с арсенал от неподражаем сарказъм, на какъвто е способен само големият интелект, а простонародният му език го прави разбираем за обикновените хора, които го считат за народен трибун. „Проф. Вучков е институция!”, признават дори враговете му и не смеят да го съдят, дори когато жестоко е засягал честолюбието им.
В сприхавия му нрав има нещо по детински чаровно и в крайна сметка става причина за опрощение на „греховете” му. Така че, ако трябва да обобщим, „порасналият” до достолепни години професор е странна, но забележително пъстропера птица на фона на скапаното ни ежедневие. Какво още може да се каже за него...
Известният писател и културолог, автор на повече от 30 книги, почетен професор на няколко университета, е роден във Варна. Детството му е нерадостно – майката, красавица актриса, се отнася дистанцирано към първородния си син, пастрокът го тормози, природеният брат Михаил е „самовлюбен и неблагодарен”. Ударите от детството нараняват душата на малкия Юли, но го правят и силен – пораждат у него неистов стимул да се докаже. Не само да отвърне на студенината и пренебрежението на роднините си, но да заяви ярко присъствие и пред света. Това прави неуморно през целия си живот. И е факт, че го постига.
Горчивите спомени от детството
го превръщат в тънък психолог, проникващ надълбоко в най-скритите страни на човешката природа, морал и нрави. По тази линия Вучков стига до прозрения, на които би се удивил дори изкусен профайлър. Силната му страна са морално-етичните теми. Слабата – че раните от детството в душата му са го изпълнили с нервозност, способна на моменти безогледно и злъчно да наранява без посока. Едва ли има пощадени и сред приятелите на професора, които да не са били под ударите на тази му негативна страна на характера.
В афекта си може да ви каже всичко, да ви удари с дума, без да мисли. После бързо му минава. А по правило и на приятелите му им минава – прощават му. Защо ли? Вероятно заради детинската му наивност, с която този иначе много умен мъж лесно може да бъде подлъган – с един комплимент, с една хубава дума, отзив или простичко внимание.
И той, като повечето деца, обича химикалки, както и да си подчертава написаното „цветно”. Ако събираше бележките си на водещ, сигурно щяха да влязат в някой музей на модерното изкуство. Ето за това и други дребни неща, между които и визитките, които раздава и на които няма нито телефон, нито имейл, а само името му, този неподражаем странник е обичан от по-близките до него и направо казано, те си го „търпят”. „Юлиане,
ти си като слон в стъкларски магазин
му казала веднъж една приятелка. Може да градиш нещо с години и да го събориш за секунда!” Правилно прозрение, на което професорът с типичната му „скромност” отвърнал: „На гениите всичко е простено!” Самовлюбен ли е проф. Вучков? Той често се хвали непремерено, припомня за книгите, титлите, трудовете и интелекта си. Но дълбоката тайна зад всичко това си има психологическа причина: този човек до такава степен е превърнал живота си в жертвено самодоказване, че знае цената на постиженията си. Тя е висока – зад нея стоят лишения, неуморна работа и липса на личен живот. Неведнъж откровено е признавал, че съжалява не толкова, че не се е оженил, а защото няма дете, наследник.
Огорчава се от мисълта, че онова, което е създавал цял живот, много вероятно няма да бъде опазено. И с право. На кого му пука?! Живеем в неграмотно време, което не признава за ценности „глупости” като ум, честност и памет. Университетите, на които Вучков в един период от време обмисля да завещае трудовете си и част от имуществото си, се оказват корумпирани търговци към Фонда за научни изследвания. Огорчен е от ставащото в България – от деформирането на история и национална памет, от подменената съвест на много хора. Виждането му за бъдещето на България не е оптимистично, а мисълта за собствената му кончина го натъжава. Професорът признава,
че се страхува от смъртта
- не само в езотеричен смисъл – дали тя е абсолютният Край на всичко, а и в практически аспект - ще има ли кой да поеме бремето на изпращането му от тоя свят.
Въпреки дружбата си с неговата Диана професорът често е разколебан по отношение на въпроса има ли всъщност близки хора?!? Това са обикновени мисли на обикновен човек и близките му знаят, че те вълнуват професора. Още едно доказателство, че макар и „анонимно”, той е дълбоко чувствителен. Най-предпочитаната му връзка със света и хората е телефонната слушалка. Може с часове да изповядва себе пред избрани от него хора. Сърди се като хлапак, когато събеседниците не споделят становищата му. Малцина са онези, които са виждали този корав „хулител” да плаче, но такива има.
Животът го е превърнал в егоцентрик, донякъде и егоист,
но професорът не е загубил способността си да плаче. Трогват го много неща в живота, но някак си сякаш се срамува или не знае как да изрази вълнението си. И в това е уникално „себе си”. Професорът си има специфики: например хич не обича да пътува. Почти
не е излизал не само от страната, ами и от София
С едно-две изключения до два града с минерални извори. Не знае и не иска да учи езици. Счита, че това е губене на време, щом може да изрази мислите си на български. Не признава компютъра като партньор на мисленето си. Търси услугите на по-вещи в техниката. В бита си е повече от скромен – обича обикновени ястия, риба и пилешко, сладичко – от време на време, повече плодове, не пие.
Изпитва ужас от операции
Ограничава се, като спазва съвети за здравословно хранене, защото се страхува да не се разболее от каквото и да е – дори от грип. Професорът е върл хипохондрик. Изпитва ужас от операции и всякакъв род хирургични интервенции. Сигурно за това поставя и докторите на най-високото интелектуално стъпало, а сред приятелите му най-многобройни са лекарите. Eкипът на „ШОУ” му пожелава Господ здраве да му дава още дълги
години!
Подготви: Еми МАРИЯНСКА
Като водещ на предавания в различни телевизии винаги е бил едно от най-атрактивните лица на екрана. На дело е предизвиквал и размисли и страсти, както правилно е кръстил и предаването си. Ето защо журналистът Исак Гозес справедливо го нарича „Мойсей на телевизионните зрители”, защото в която и телевизия да е бил водещ – дори и не най-рейтинговата, Вучков повежда зрителската аудитория след себе си.
През годините има верни фенове, които се възхищават на смелостта му и оригиналния му хаплив език. Вучков си служи с арсенал от неподражаем сарказъм, на какъвто е способен само големият интелект, а простонародният му език го прави разбираем за обикновените хора, които го считат за народен трибун. „Проф. Вучков е институция!”, признават дори враговете му и не смеят да го съдят, дори когато жестоко е засягал честолюбието им.
В сприхавия му нрав има нещо по детински чаровно и в крайна сметка става причина за опрощение на „греховете” му. Така че, ако трябва да обобщим, „порасналият” до достолепни години професор е странна, но забележително пъстропера птица на фона на скапаното ни ежедневие. Какво още може да се каже за него...
Известният писател и културолог, автор на повече от 30 книги, почетен професор на няколко университета, е роден във Варна. Детството му е нерадостно – майката, красавица актриса, се отнася дистанцирано към първородния си син, пастрокът го тормози, природеният брат Михаил е „самовлюбен и неблагодарен”. Ударите от детството нараняват душата на малкия Юли, но го правят и силен – пораждат у него неистов стимул да се докаже. Не само да отвърне на студенината и пренебрежението на роднините си, но да заяви ярко присъствие и пред света. Това прави неуморно през целия си живот. И е факт, че го постига.
Горчивите спомени от детството
го превръщат в тънък психолог, проникващ надълбоко в най-скритите страни на човешката природа, морал и нрави. По тази линия Вучков стига до прозрения, на които би се удивил дори изкусен профайлър. Силната му страна са морално-етичните теми. Слабата – че раните от детството в душата му са го изпълнили с нервозност, способна на моменти безогледно и злъчно да наранява без посока. Едва ли има пощадени и сред приятелите на професора, които да не са били под ударите на тази му негативна страна на характера.
В афекта си може да ви каже всичко, да ви удари с дума, без да мисли. После бързо му минава. А по правило и на приятелите му им минава – прощават му. Защо ли? Вероятно заради детинската му наивност, с която този иначе много умен мъж лесно може да бъде подлъган – с един комплимент, с една хубава дума, отзив или простичко внимание.
И той, като повечето деца, обича химикалки, както и да си подчертава написаното „цветно”. Ако събираше бележките си на водещ, сигурно щяха да влязат в някой музей на модерното изкуство. Ето за това и други дребни неща, между които и визитките, които раздава и на които няма нито телефон, нито имейл, а само името му, този неподражаем странник е обичан от по-близките до него и направо казано, те си го „търпят”. „Юлиане,
ти си като слон в стъкларски магазин
му казала веднъж една приятелка. Може да градиш нещо с години и да го събориш за секунда!” Правилно прозрение, на което професорът с типичната му „скромност” отвърнал: „На гениите всичко е простено!” Самовлюбен ли е проф. Вучков? Той често се хвали непремерено, припомня за книгите, титлите, трудовете и интелекта си. Но дълбоката тайна зад всичко това си има психологическа причина: този човек до такава степен е превърнал живота си в жертвено самодоказване, че знае цената на постиженията си. Тя е висока – зад нея стоят лишения, неуморна работа и липса на личен живот. Неведнъж откровено е признавал, че съжалява не толкова, че не се е оженил, а защото няма дете, наследник.
Огорчава се от мисълта, че онова, което е създавал цял живот, много вероятно няма да бъде опазено. И с право. На кого му пука?! Живеем в неграмотно време, което не признава за ценности „глупости” като ум, честност и памет. Университетите, на които Вучков в един период от време обмисля да завещае трудовете си и част от имуществото си, се оказват корумпирани търговци към Фонда за научни изследвания. Огорчен е от ставащото в България – от деформирането на история и национална памет, от подменената съвест на много хора. Виждането му за бъдещето на България не е оптимистично, а мисълта за собствената му кончина го натъжава. Професорът признава,
че се страхува от смъртта
- не само в езотеричен смисъл – дали тя е абсолютният Край на всичко, а и в практически аспект - ще има ли кой да поеме бремето на изпращането му от тоя свят.
Въпреки дружбата си с неговата Диана професорът често е разколебан по отношение на въпроса има ли всъщност близки хора?!? Това са обикновени мисли на обикновен човек и близките му знаят, че те вълнуват професора. Още едно доказателство, че макар и „анонимно”, той е дълбоко чувствителен. Най-предпочитаната му връзка със света и хората е телефонната слушалка. Може с часове да изповядва себе пред избрани от него хора. Сърди се като хлапак, когато събеседниците не споделят становищата му. Малцина са онези, които са виждали този корав „хулител” да плаче, но такива има.
Животът го е превърнал в егоцентрик, донякъде и егоист,
но професорът не е загубил способността си да плаче. Трогват го много неща в живота, но някак си сякаш се срамува или не знае как да изрази вълнението си. И в това е уникално „себе си”. Професорът си има специфики: например хич не обича да пътува. Почти
не е излизал не само от страната, ами и от София
С едно-две изключения до два града с минерални извори. Не знае и не иска да учи езици. Счита, че това е губене на време, щом може да изрази мислите си на български. Не признава компютъра като партньор на мисленето си. Търси услугите на по-вещи в техниката. В бита си е повече от скромен – обича обикновени ястия, риба и пилешко, сладичко – от време на време, повече плодове, не пие.
Изпитва ужас от операции
Ограничава се, като спазва съвети за здравословно хранене, защото се страхува да не се разболее от каквото и да е – дори от грип. Професорът е върл хипохондрик. Изпитва ужас от операции и всякакъв род хирургични интервенции. Сигурно за това поставя и докторите на най-високото интелектуално стъпало, а сред приятелите му най-многобройни са лекарите. Eкипът на „ШОУ” му пожелава Господ здраве да му дава още дълги
години!
Подготви: Еми МАРИЯНСКА
