Когато две държави спорят кой е виновен за състоял се военен инцидент между тях и обвиняват противника, преди всичко трябва да бъдат установени беспорните факти. Такъв е и случаят с факта, че не украински кораби са атакували вчера части от руския военноморски флот в Азовско море и не руски, а украински военни са пострадали при операция на руски спецеални части, пленили три украински плавателни съда, включително и съзнателно повредения от тях. 

Напълно преднамерено руски военен катер удря украински кораб и това се вижда от виоматериалите от мястото на сблъсъка. Чува се и от разпоредбите на руския командир, който псува и нарежда “ляво на борд”, осъществявайки таран. https://www.blitz.bg/svyat/izvnredno-ruski-voenni-atakuvakha-i-prevzekha-ukrainskite-korabi-prolya-se-krv_news641891.html

Срещу тази ясна картина стои единствено мъглявото руско обвинение, че става дума за украинска военна провокация. Обаче възниква въпросът ( в случай, че Москва е 100 права, да допуснем за момент това): ако на всяка руска явна провокация се отговаряше с употребата на сила срещу нея, докъде щеше да се стигне при редовните прелитания на руски бойни самолети над обекти на НАТО по море? Сред многобройните примери най-пресният случай е от вчера, когато руски бомбардировачи бяха прогонени от шведски изтребители , след като руските Су 24 са провокирали белгийски военен кораб, участник в учение на НАТО в Балтийско море.

Шведите и белгийците нямат ли право на самозащита с употребата на сила от руските провокации? По логиката на руските обяснения във връзка с украинските кораби, шведите ( без дори да членуват в НАТО, за да бъдат обвинявани, че са “американски маши”) трябваше не просто да съпроводят извън зоната на провокацията им руските провокатори, а направо да стрелят по тях. 

Ако човек слуша оправданията на Кремъл без да знае фактите може да остане с впечатления, че говори жертвата, а не агресорът. Сякаш не Русия си присвои териториалните води на Азовско море след като окупира Крим през 2014 г., а обратното. И не Русия построи 19 километра съоръжение с явната цел не само да свърже присвоената, международно признатата украинска територия в Крим с Русия, но и да “отцепи” Азовско море с преграда, принуждавайки корбоплаването към двете украински пристанища Мариупол и Бердянск да се осъществява през нещо като руски шлюз, който винаги може да бъде затворен. Както и стана вчера, когато изходът от Азовско към черно море беше демонстративно задръстен от огромен руски танкер.

 

 

 

 

 

Нима не е руска провокация фактът, че за преминаване през този изкуствено създаден шлюз на украинските търговски кораби се налага да плащат десетки хиляди долари такса само защото Москва е решила така? В резултат на което обемът на обработваните в украинските пристанища стоки е спаднал с 50 на сто в сравнение с периода преди руския аншлус в Крим. 

Международно изолирана както никога преди в историята си Русия предизвика с действията си моментални реакции по света. Освен очакваната позиция на ЕС, според която Русия е длъжна да осигури свободното междунродно плаване в Азовско море, подкрепена от генералния секратар на НАТО Йенс Столтенберг, твърде многозначително е бързото турско официално ехо. Анкара напомни на Москва днес, че като черноморска държава не приема превръщането на Азовско море в руско. 

 

 

 

 

Над черноморска България, без това да се съобщава от българските власти и медии, тази сутрин е прелетял американският разузнавателен самолет  Boeing RC-135V с позивна BASTE41. Излетял е от базата Суда бей на остров Крит в Гърция, съобщава Украинският военен портал. https://telegraf.by/2018/11/419209-voennii-samolet-ssha-napravilsya-k-poberejyu-krima

Очевидно е, че колкото и да се снишава, за да не дразни Путин, София не може да “пази неутралитет” като член на НАТО и ЕС. На премиера Борисов ще му се наложи да обясни отново как му се иска в Черно море да вижда туристи, гларуси и платноходки, а не бойни кораби. Едно е какво ти се иска, друго е да ти стиска да признаеш фактите, че до сегашната ескалация, довела до пълна мобилизаци на украинската армия и до свикване на извънредно заседание на Съвета за сигурност на ООН, нямаше да се стигне, ако първопричината не беше руската агресивна политика – нещо, което Бросив не смее да заяви ясно публично и не чухме от него дори при неотдвнашното си официално посещение в Киев. 

Когато през 2008 г. Русия нападна Грузия на 8 август 2008 г.  властите в София мълчаха съучастнически с руските агресори до лаконичното си присъединяване към осъдителната позиция на Брюксел близо три седмици по-късно. След веролмоното присвояване на Крим от Русия през пролетта на 2014 г. България продължи да лавира в същия дух, макар на практика да гласува тихомълком в подкрепа на всички колективни решения на НАТО и ЕС срещу руската намеса в Украйна.

Хитруването в духа на заветите на Тодор Живков да се снишаваме, докато попремине бурята ( перестройката в неговия случай, която лично него го отвя все пак), е превърнато негласно в управленска доктрина от охранителя на Живков, управляващ България за трети път. Сега се открива възможност също за трети път да видим доколко устойчива е тази негова наведена поза спрямо Москва. 

За съжаление фактите  ( които са много важни, както стана дума в началото на този текст) са такива, каквито са: на базата на опита по аналогия можем да очакваме отново мълчание, разреждано с разводнени приказки колко по-добре е да има мир, колко лошо нещо е войната и че е по-добре да сме живи и здрави, вместо да сме мъртви и болни. Пък други да вадят кестените от огъня в уж нашето Черно море.

Share on Facebook