Около дата 3 март, този прероден от московската пета колона у нас 9 септември за утвърждаване на руското влияние след края на съветската окупация на България, защитниците на московската “правда” в прочита на историята (ни) се опитаха да на(д)викат истината, надигащата изпод пластовете лъжи. Най-често крясъците им съдържат обвинението срещу българите, които си позволяват да възкресят добре известната на сънародниците ни от онова време руска мотивация за войната с Турция в рамките на старата руска имперска мечта за разширяване на юг, че защитниците на тази теза били “маргинали”.

Един от тези клесльовци, кариеристче и доскорошен партиен маргинал , докопал се най-сетне до водаческо място в листите на БСП, се изказа в интерет, че ставало дума за 5-6 “соросоида”, които искали да пренапишат историята ( в полза на пустия Сорос, явно). И в неговия стил на “сексуально озобочены”, както казват руснаците, вменява “похот”( конкретно на моя милост) или вижда “оргазъм” в средите на българите , които не споделят неговото навеждане пред Русия,  обявявайки я за единствената причина, България да е извоювала независимостта си.

На такива защитници на Русия от българите, поставящи патриотиозна пред рашизма, много им се иска нищо да не се променя в добре нагласената схема с историческите измами в полза на чуждата държава. Вкопчили са се в парадигмата, че историята не бива да се пренаписва- защото те са си я написали такава, каквато устройва колаборационизма с колонизаторите ни. Но се налага да напомня баналната, но неотменима максима, че истината е като водата и си намира пътя- макар и понякога бавно, поради опитите да бъде каптирана и капсулирана за целите да дългогодишното къпане на гузните съвести на лъжците. Но рано или късно пробива.

Свидетели сме на такъв процес и на паниката, която започва да обзема строителите на съвременната информационна стена пред фактите за руската антибългарска политика през вековете.

Щеше ли новият руски посланик Макаров да се “присети” да настоява пред кметицата на София Фандъкова да се издига ( още един) паметник на българомразеца и съучастника в убийството на Левския Николай Игнатиев, ако на този дипломатически колос от тъмното минало на руските интриги не бяха започнали да му се клатят краката в очите на българите, започнали да проглеждат що за вредител е бил по отношение на национално-освободителната кауза на България?

Руското превъзходителство минава в контраатака, издавайки тревогата си. Щом като българите започват да разбират, че Русия най-малкото не си е мръднала пръста да спаси Левски, а дори е подтиквала османците да обесят непокорния ( и неподкупния ) Апостол на българската свобода, московският пратеник се разбърза да противодейства.

Не знам дали всички са забелязали, но дори и русофилстващият ни президент Румен Радев употреби в речта си на 3 март обобщението “ воини от много народи” по отношение на загиналите за българската свобода, които трябва да тачим. Не бих се учудил, ако от руското посолство са изпратили тревожна депеша до Москва, че техният човек в София едва ли не също “пренаписва” историята, отказвайки да извади пред строя руската заслуга по отношение на човешките жертви в руско-турската война. Още повече, че в краткото си слово Румен Радев намира място да спомене като източник на познанието за онова минало не друг, а Захари Стоянов, най-мразеният от русофилите летописец на национално-освободителните борби на българите, заклеймяван злобно от русофилите като “русофоб” в наше време.

Мога да приложа към тезата си доста текстове, в които тържествува все по-уверено духът на разбирането, че “освобождението” ни от Русия е мит и опорна точка на руската пропаганда в България – и така да докажа, че съвсем не става дума за “маргинално” явление в проглеждането. Но ще посоча само един линк и ще копирам една статия, за да покажа, че не само моя милост- все повече българи биха се подписали под тези разсъждения, подобни на онези, които съм по(д)брал в трилогията си “Течна дружба” ( например чрез текстове на покойния проф. Пламен Цветков или на младите историци Янко Гочев и Момчил Дойчев).

FROGNEWS:

Трети март е! Платихме с кръв и злато Освобождението си

02.03.2017

Честваме 3 март 1878 г. като Ден на Освобождението от Турско робство. Леем дитирамби за руските освободители, за Дядо Иван, за безкористната помощ на Майка Русия за отхвърляне на петвековното иго.

Малцина обаче знаят, че България плаща с реки от кръв и тонове злато Освобождението си. И нищо не ни е дадено даром, а сме го извоювали сами. Няма друга държава с толкова паметници на Русия и имена на улици на руски князе, генерали и аристократи, помогнали за освобождението на България.

Имаме най-големият православен храм на Балканите с името на руски светец. Истината е, че покрай комунистическото управление на страната след 9 септември 1944 г. се изграждат и наслагват митовете за руско-турската освободителна война и ролята на Царска Русия в изковаването на българската свобода.

 

Чак след 10 ноември 1989 г. и падането на СССР се отвориха прозорци в руските и българските архиви, от които става ясна съвсем друга картина.

От публикувания в Държавен вестник през януари в далечната 1884 г. Указ № 1144 става ясно, че „безкористната“ помощ на братушките-освободители е струвала на изстрадалия български народ повече 10 милиона и половина книжни рубли и 43 копейки. По онова време реципрочната стойност на тези пари в злато е била точно 32,5 тона злато. Тези 32 тона злато са изплатени в Петербург в продължение на 12 години. Въпреки че България е била със силно намалено население и територия, тази сума е изплатена напълно.

 

Във въпросния броя на правителствената ни газета буквално четем: „Ний Александър І с Божията милост и народна воля, княз на българите, провъзгласяваме: Народното събрание прие, Ний утвърдяваме следующата КОНВЕНЦИЯ за изплащане от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от Руските Импер(аторски). Войски, съгласно с определението на Берлинский договор”.

Под разходи на “окупацията” се разбира поддръжката на войната (боеприпаси, продоволствие, заплати на офицерския корпус за периода от началото на Руско-Турската война на 1877 г. до 1884 г.).

 

Впрочем този цитат ни отваря очите, че всъщност сме платили за окупацията, а не за освобождението си. Че имперските амбиции на Русия са съзирали в нас потенциал за раждането на нова „Задунайска губерния“ е видно и от стр. 308 в първия том на издадената през 1954 г. в съветската страна „История на България“, където е отбелязано, че „Царското правителство на Русия преследваше във войната с Турция завоевателни цели и използваше лозунга на една освободителна война“.

От руските архиви, публикувани през последните години, става ясно, че Русия не е искала България да стане независима, свободна и просперираща държава, а да бъде отвъддунайска губерния, управлявана от наместник на императора. Нещо като база и предмостие за щурма за завладяването на Босфора, стара мечта на руските царе от времето на Петър I и Екатерина Велика.

 

На 3 март 1878 г. в предградието на Цариград Сан Стефано е подписан договор, предварителен, а не окончателен, за примирие между Русия и Турция. Подписват от руска страна граф Николай Игнатиев и Александър Нелидовот и от външния министър Савфет Мехмед паша и посланика в Германия Садулах бей от страна на Османската империя. Няма присъстващ свидетел на подписването от българска страна, независимо от това, че българите са участвали във военните действия и са дали 3 456 убити опълченци.

 

Между страниците на договора от Сан Стефано думата България, като самостоятелна държава, не фигурира никъде. След което Русия капитулира съвсем умишлено и на Берлинския конгрес, където България окончателно е разпокъсана. Това става заради различни тайни споразумения от преди войната с Австро-Унгария, Германия и Англия.

На подменената плоча на Храма “Св. Александър Невски” в София е написано, че руските войски са дали 200 хиляди души убити в сраженията с турците за освобождение на България. Това фалшифицирано число е десет пъти повече от истинското. Според руския специалист Степан Кощурко, ръководител на Международния обществен център “Подвиг” в Москва загубите на руската армия, на финландския батальон и румънската бригада се изчисляват на 15 567 убити и 6842 умрели от раните си войници и офицери. А нашите опълченци дават една трета от жертвите.

 

Не бива да се забравя, че за свободата си българският народ в Нишкото въстание от 1841 г., в Априлското въстание от 1876 и битките на българското опълчение даде общо 60 000 убити. Така, че нищо даром не сме получили, а сме платили с кръв и на Шипка, Шейново, Плевен, София, Стара Загора.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА:http://www.faktor.bg/bg/articles/oshte-okolo-mitovete-za-datata-3-i-mart

Share on Facebook