Седнали трима филолози - англичанин, французин и българин в едно кафене в центъра на Венеция. Слънце, гълъби, култура. По някое време французинът и англичанина започнали яростен спор, кой от двата езика е по-богат, този на Шекспир или този на Юго. Българинът ги слушал, слушал и казал:
– А бе, каквото и да говорите, българският е най-богатият език на света. Той има някои качества, които никой друг език няма!
– Какви пък са тия качества? - зачудили се другите.
– Ами в кой друг език има двойно положително отрицание?
– Какво пък е това?
– Еми "Да, да..." А в кой друг език има минало свършено, неопределено време?
– Моля?
– "Бил съм се бил напил!" И за капак, българският е единственият език, в който от всяко нещо може да се направи глагол за съвкупление!
Тук вече французинът се възмутил:
– О мон дю! Та това са пълни глупости! Я погледни това врабче, виж го колко е невинно, как плахо чурулика наляво-надясно! Как от такова прекрасно създание ще направиш глагол?
Българинът, съвсем не възмутено:
– Е па, много лесно - "Да ти го начуруликам"...