Спомням си първия си урок в едно с първата запомнена болка. На три години съм и макар да ме пазят, все се удрям челно в ъгъла на кухненския шкаф. След като един ден челният ми опит с шкафа ме отвежда в спешното, ставам внимателна тригодишна с огромна цицина на главата. Дядо ми слага меко ъгълче на шкафа, но вече няма нужда от него, защото аз никога повече не се удрям там.

Следващият осезателен урок е в първи клас. Нашите казват, че в час не се издава и гък, което води до напишкване още в първия учебен ден. Другарката Петрова е изумена защо не съм я помолила да отида до тоалетната. Ами защото ми казаха гък да не продумам... плача аз. Недоразумението е изчистено, но от този урок не ми става по-лесно: винаги ли възрастните са прави? Ако не са, колко точно лошо е това?!

Винаги ме е дразнела приказката „малки деца – малки проблеми, големи деца – големи проблеми”. Не че не е вярно, но сякаш децата са само проблеми, които ние гледаме как растат. В четвърти клас порастват и моите проблеми. Влюбвам се в Н. от горния випуск. Това е чудесно и нямам нужда да ме учат какво изпитвам. Далеч по-трудна е магията с корен квадратен. Казвам си: „Това, че обичам Н., е някак приятно. Стремя се да ме забележи, искам да се влюби в мен, а после? Какво бихме правили ние двамата, ако и той ме обикне?” На 11 години вече зная да плача, да се стремя към нечие внимание - също, но да обичам и да бъда обичана от чужд човек, защото възрастните са ме учили, че чужд е всеки човек, който не е от семейството, нямам идея как. Добре, че Н. така и не разбира за съществуването ми. Имам още време да науча какво правят двама „чужди”, които попадат в странната ситуация да се обичат.

И тежък урок в шести клас. Обичам приятелката си С. като сестрата, която никога не съм имала. Но нея я обичат и други. И тя обича други. Как се дели човек? А любов?

В гимназията вече разбирам, че уроците идват по-често под формата на въпроси. А след гимназията съвсем стоплям и започвам да се уча именно от въпросите си. И понеже съм ученолюбива, въпросите са много. Пълното щастие не учи на нищо. Само пътят до него. И този след него. Осеяни с въпроси.

Щом щастието на нищо не учи, за какво ни е да учим въобще?
Тук ми хрумват няколко отговора, но най-много харесвам този: за да не затъпеем от щастие.

Колкото до щастието, има щастие за малки, има и за големи, а приказката с проблемите не е приложима за него. „Малки деца – малко щастие, големи деца – голямо щастие” – не, не върви. Щастието е най-голямо, когато е настоящо. Но възможно ли е „голямото” щастие на възрастните, без да е преживяно „малкото” щастие на децата? Ето още един въпрос.

В различни етапи от живота си се чувствам научена и мъдра, с натежала от въпроси, следователно и уроци глава - като кратуна на селския площад след тридневен панаир. Не знам какво прави кратуна след панаир, но ми звучи достатъчно тежко и глуповато едновременно, за да си мисля, че се чувствам като такава. Тежат въпросите, но под тяхната маса започвам и аз да си тежа на мястото. Увереността ми се надига и на 30 вече снизходително клатя глава към миналото си: „Ах, колко малко съм знаела!”

Пет години по-късно от препила с въпроси кратуна се превръщам в наместник на Сократ и вече знам, че нищо не знам. Нещо повече. Знам, че ще научавам колко малко знам, колкото повече знам. Но докато разпознавам поуката, докато умея да спра да се блъскам в ръбове след първата цицина, уроците ще са отлично препитание за щастието ми.