Над 300 000 убити, 12 милиона или около половината от населението на страната - принудени да напуснат домовете си, цели градове в руини, безвъзвратно загубено безценно световно наследство и хиляди зловещи кадри, потресли света. Това е равносметката от продължаващия вече близо шест години конфликт в Сирия.

Започнал с протести на гребена на вълната на Арабската пролет, той постепенно прерасна в истинска война, която има няколко пласта: гражданска - между поддръжниците и противниците на клана Асад, който от десетилетия управлява и разделя тази страна с невралгично геополитическо местоположение; регионална - между двете ислямски сили в Близкия изток - сунитска Саудитска Арабия и шиитски Иран - и водените от тях блокове; и своеобразна "опосредствана" или "прокси война" между Съединените щати и Русия, както написа американският вестник "Ню Йорк таймс" в статия от 6 август.

При това, ако в уравнението бъдат включени регионална сила като Турция, кюрдският въпрос и джихадистката групировка "Ислямска държава", чийто светкавичен възход през 2014 г. едва ли би бил възможен без наличието на "свободен терен" в Сирия, конфликтът изглежда още по-сложен и трудно решим. Както впрочем доказа безплодността на десетки конференции, стотици срещи и хиляди телефонни разговори. Залозите са прекалено високи, особено за някои от "външните фактори" като Русия, Иран и Турция, но и за Съединените щати и Саудитска Арабия, за да отстъпят.

В резултат конфликтът в Сирия, който съвсем не е единственият по рода си в Близкия изток, се озова в центъра на световното внимание, подобно на Испания преди 80 години. Вестник "Индипендънт" неслучайно предупреди за обезпокоителни паралели между тези две формално граждански, но всъщност "опосредствани" войни между световните сили, и се запита дали Сирия няма да възвести началото на един глобален конфликт, така както Испания бе прелюдия към Втората световна война.

И ако тази констатация на британския ежедневник, направена на 30 януари 2014 г., остава все така актуална и обезпокоителна днес, близо три години по-късно, то през грохота на падащите снаряди и бомбардировките като че ли започват да се оформят бъдещите очертания на следвоенна Сирия. Основания за плаха надежда, че новата 2017 година най-накрая ще донесе така жадувания мир, или поне ще ни приближи към него, дават както бързото развитие на военната ситуация на терен, така и някои дипломатически процеси.

Ключовата дума към мира е "компромис" - такъв, какъвто ще трябва да направи всеки от факторите в конфликта, за да стане възможно оръжията да замлъкнат. Както и признанието, че лесни и изцяло добри решения просто няма.

Историците вероятно ще разделят конфликта в Сирия на няколко етапа. Началото на един от тях безспорно ще е пряката военна намеса на Русия на 30 септември 2015 г. Непосредствено преди това сирийската армия се разпадаше и хиляди бунтовници настъпваха, не без помощта на противотанкови ракети, доставени от Саудитска Арабия и САЩ, в райони, дълго време считани за бастиони на режима.

Намесата на Русия помогна на режима на президента Башар Асад първо да стабилизира разклатените си позиции, а след това - да премине в настъпление. Сега като че ли установяването на пълен контрол над Алепо, най-многолюдния град в Сирия и икономически център на страната преди войната, е въпрос на време за правителствените сили.

ООН е парализирана от ветото на Русия и Китай в Съвета за сигурност, а западните сили и арабските сунитски страни не могат да направят кой знае колко повече от това да осъждат сирийската армия и нейните съюзници.

Бунтовниците все още държат отделни огнища в цяла Сирия, но всеки опит за сваляне на Асад ще трябва да вземе предвид реалността, че той контролира четирите най-големи града и крайбрежието на страната, отбелязва Асошиейтед прес. Според американската агенция поражението в Алепо ще е съкрушителен удар за опозиционните сили и няма да им остави особени шансове да си върнат инициативата.

В анализ от 29 ноември Франс прес пише за обрат в конфликта - режимът на Асад вече е в силна позиция.

От друга страна, твърденията на някои анализатори, че Русия печели "опосредстваната война" срещу САЩ в Сирия, като че ли са прибързани и преувеличени. Други техни колеги изтъкнаха довода, че режимът на Асад е твърде зависим от Москва и че руската армия може да затъне в конфликта.

Противопоставянето в Сирия освен това трябва да бъде разглеждано само като елемент от американско-руската конфронтация. А в по-общ план перспективите пред Русия съвсем не са толкова розови - страната е сравнително изолирана на международната сцена и понесе тежки щети от икономическите санкции и ниските цени на петрола.

Но да се върнем към Сирия. Бунтовнически групировки, включително ислямистки, продължават да контролират райони по протежение на границата с Турция на север (в провинциите Идлиб и Алепо) и с Йордания на юг (Дараа). Те може и да не са достатъчно силни, за да обърнат хода на войната, но разполагат със снабдителни канали и като че ли е трудно да бъдат неутрализирани окончателно.

Подкрепяни от Турция бунтовници освен това започнаха офанзива за превземане на бастиона в Сирия на "Ислямска държава" град Ракка. Падането на столицата на "халифата" изглежда е въпрос на време и също насочва погледите към дипломатическия фронт, на който се очаква да бъде начертано бъдещето на Сирия.

Най-важното развитие там през отиващата си година като че ли е оформящият се съюз между Русия и Турция. На противоположни позиции за конфликта в Сирия, Москва и Анкара на практика замразиха отношенията си след свалянето на руски бомбардировач от турски изтребители в района на сирийско-турската граница през ноември миналата година. Обвинявани в авторитаризъм от Запада, руският президент Владимир Путин и турският му колега Реджеп Тайип Ердоган си подадоха отново ръка.

На фона на все по-честите срещи и телефонни разговори между руски и турски лидери вестник "Файненшъл таймс" разкри на 1 декември, че Русия и сирийски бунтовнически лидери водят тайни преговори в Турция. Това не е първата среща между представители на руските власти и сирийската опозиция, но бунтовническата делегация е безпрецедентно голяма - признак за това с кого смятат опозиционерите, че трябва да постигнат сделка, отбеляза британският ежедневник. Показателно е и турското посредничество в преговорите.

Голямата неизвестна на дипломатическия фронт е избраният за президент на САЩ Доналд Тръмп, непредвидим и ексцентричен. По време на предизборната кампания той похвали Путин и загатна, че основната цел в Сирия трябва да е борбата срещу "Ислямска държава".

Това предизвика опасения у главните съюзници на Съединените щати в Европа, отбелязва Ройтерс. Те предупредиха, че краят на войната сам по себе си няма да е достатъчен, ако мирът признава интересите само на едно малцинство в Сирия и неговите международни покровители, визирайки режима в Дамаск, Иран и Русия.

В статия, публикувана в "Ню Йорк таймс" на 6 декември, американският дипломат Питър Галбрейт се обяви срещу предоставянето на допълнителна военна подкрепа за бунтовниците. Една такава помощ вече не би могла да обърне хода на войната, но със сигурност ще доведе до смъртта на още хора, се аргументира той. Вместо това Галбрейт призовава за сътрудничество с Русия за договаряне на следвоенното бъдеще на Сирия, което да включва завръщане на бежанците, амнистия за бунтовниците, отстраняване на представителите на сирийските власти, отговорни за най-сериозните престъпления, и гаранции под някаква форма за кюрдите.

На 1 декември службата на върховния представител на Европейския съюз за външната политика и сигурността Федерика Могерини представи документ, предлагащ по-голяма децентрализация, като един от ключовете към умиротворяване, стабилизиране и запазване на целостта на Сирия, съобщи Франс прес. Европейски дипломат, пожелал анонимност, спомена за фактическо разделяне на страната между руснаците на запад и антиджихадистката коалиция начело със САЩ на изток.

Така жадуваният устойчив мир неминуемо минава през удовлетворяването на най-важните цели на основните фактори в конфликта: за Русия това означава запазване на единствената й военна база в Близкия изток и, под някаква форма, на последния верен съюзник в региона; за Иран - защита на връзката с ливанското движение Хизбула по шиитската ос, минаваща през Ирак и Сирия; за Турция - придобиване на влияние в Сирия и париране на кюрдските аспирации за независима държава; за Съединените щати - падане от власт на неудобния режим на Асад, с уговорката, че тепърва предстои да разберем сирийската политика на президента Тръмп; за ултраконсервативните сунитски монархии от района на Персийския залив начело със Саудитска Арабия смяната на властта в Дамаск като че ли не подлежи на преговори.

Видимо най-щекотливият въпрос и основна пречка пред дипломатическото решение е политическото бъдеще на сирийския президент. Постигането на съгласие по него като че ли е невъзможна задача. Именно тук е необходим компромис от всички страни - едни свободни избори под международно наблюдение, включването на всички групи от пъстрото сирийско общество в процеса на взимане на решения и една децентрализация на принципа на военния контрол над съответните територии биха били основа за едно по-различно бъдеще за Сирия. Още повече че умората от кръвопролитията и заплахата от екстремистки групировки би трябвало да са достатъчен стимул за сътрудничество.

"Ислямска държава" може и да губи терен, но в никакъв случай не бива да бъде отписвана като военна сила, както доказа с мълниеносната си атака срещу Палмира през последните дни. Ясно е също, че групировката ще остане сериозна терористична заплаха, дори да загуби всички територии, които владее.

Но дори постигането на решение на сирийския конфликт само по себе си няма да е достатъчно, за да донесе траен мир в страната. Като "опосредствана война", Сирия е само една брънка, макар и основна, от глобалната конфронтация между Запада и Русия и от регионалния сблъсък между Саудитска Арабия и Иран. А уреждането по тези оси, особено по втората, изглежда невъзможно на този етап. Което предполага, че онези, които вземат връх на глобално и регионално равнище, ще налагат своята воля в Сирия със сила. Поне в близко бъдеще.

/БТА/