Вече дотолкова сме свикнали с клишето, че всичко зависи от Борисов, че не забелязваме изключенията от това наложено “правило”. Ето защо той продължава да се възползва от инерцията и да ни съобщава с библейко красноречие, че въпреки капризите на времето ( които не зависят от неговите собствени) “всеки ще стигне там, за където е тръгнал ” в снежния ад, настъпил по пътищата на България. Благодарение на него, разбира се. Той държи това да се види чрез съответната медийна визуализация ( включваща разходките му пред камерите със спортни екипи, брандирани рекламно с логото на световни играчи в тази мода).

Правилото, че животът си тече по своята логика и някои хубави неща с случват въпреки надделяващото усещане за боксуване и неблагополучия, важи и за икономиката ни. В анализ за нейното състояние в края на годината се казва, че българите живеят по-добре 10 години след присъединяването на страната към ЕС . http://www.bgnes.com/bylgariia/politika/4479426/

Констатациите от анализа боравят със статистика и цифри, но и с оценки, според които европейските средства, повишили стандарта на българите ( предимно в големите градове), са разпределяни зле в България. В превод на политически език това означава слаба оценка за управляващите в България или иначе казано, че развитието на страната е факт, състоял се въпреки тях.

Тази констатация ме връща към темата за някои харакеристики на “малката Русия”, каквато се оказваме в “епохата на Борисов”, последвала и припокриваща се с “епохата на Путин”.

И Путин, и Борисов се наложиха като “силната ръка” в политиката със своята “силова” биография и силно медийно присъствие.

И двамата играха рлята на “разпределите” на порциите в две привидно различни държавни систми на управление, в които обаче нищо важно не може да се случи без благословията на вожда.

Двамата се окопаха в медиите  фундаменталн, макар Путин да нахлу в тях най-напред по чекистки с декрети, забрани, конфискации и прогонване в чужбина на олигарси, допуснали да бъде критикуван в техните медии, които по негова заповед бяха превзети с полейски щурм и раздадени на послушни милиардери. Докато ( главният секретар на МВР) Борисов най-напред се домогна до “народната любов” чрез умилкване на простолюдието и антистемно говорене за вътрешната политика ( като “лайно в целофан”, като се изрази във воденото от моя милост предаване “В десетката” ). Едва след това, когато полчи лостовте на властта, той приложи руската политика на моркова и тоягата чрез сложна система от зависимости и търговия с влияние в и по отношение на медиите.

И Путин, и Борисов имаха късмета да изгреят като “спасители” в благоприятен по международни причини период. За Русия това беше времето на шеметния скок на цените на нефта и газа. За Борисов пък подобна “манна небесна” бяха еврофондовете. Тези популисти се скъсаха да се хвалят, че ни хранят ( с тази чужда пита). Но и за двамата тя е на изчерпване.

И Путин, и Борисов обичат играта на “доброто и лошото ченге” за пред хората и света. Путин разигрваше марионетката си Медведев най-напред като по-напредничавия, по-отворения към Европа и Запада управленец в техния тандем, а в момента го пуска “първа писта” да говори за админстрацията за САЩ кат за “истерична”, докато самият той, добрият Самодържец, възприе позата на вълк, който изведнъж преминава на тревна диета. Отказва да гони американски дипломати и кани техните деца в Кремъл пред новогодишната елха ( “няма да кани децата на отровените от пиене на химикали бедни сибиряци, я “, както отбелязва в своя блог руският публицист Матвей Ганаполский http://echo.msk.ru/blog/ganapolsky/1901538-echo/). Борисов пък оставя на външния си министър Митов и на отиващия си президент Плевнелиев да му играят до последно проатлантическата игра, докато той танцува по свирката на Москва с недомлъвки и приклякания в неговия банкянски казачок по въпроса за кремълския приоритет- отмяната на санкциите срещу Русия.

Но се задава ще една прилика между двамата, ако паралелите в тяхната съдба продължат в подобен дух.

Борисов, който се разписа за исторята с две бягства от власт, надявайки се да накара избирателите пак да настъпят мотиката и да му гласуват отново завръщането на бял кон ( предшестван миналият път от бял автобус в апогея на антиправителствените демонстрации, употребени от него като трамплин за обратния му скок във властта). Обаче може би вече горко  съжлява за това свое решение пред лицето на топящата се подкрепа на наивниците в страната, вярващи в неговото “величие” и безалтернативност. При Путин също има спад в градусите на шовинистичния възторг, въпреки възторга от победите в Алепо и Палмира ( оказали се конкретно в Палмира катстрофа, за която в Москва предпочитат да не говорят, макар точно там да става дума за загуба от Ислямска държава, пленила руска бойна техника , съизмерима с арсенала на някои от натовските европейски държави).

Според легендарния анализатор Збигнев Бжежински, прогнозирал навремето дръзко истината за разпада на СССР, през 2017 година иде краят на управленито на Путин.

Според тенденциите в нагласите на българските избирателите, същото се задава и за Борисов.

Както се казваше в една “масова” песен от времето на комунизма: единни “ в труд и в бой”. Потрудиха се единно. Време е за боя.

Share on Facebook