Децата ни били тръгнали да учат и работят в чужбина. Терминал 2 ни виновен. Я, какъв е хубав! Модерна изработка.
Вместо да се плашим с него, по-добре да си го харесваме, че когато го нямаше навремето, летище София приличаше на трънската автогара.
Па, да учат децата на Запад, да работят... да видят „циливилизация“, едно-друго, лошо няма.
Мислим си... България - Швейцария на Балканите… Ватикана – Атон на Апенините…
Е, нема как да стане!
Нито има смисъл.
Гледам сега по празниците, а па и преди това, пъъъълно с туристи в София!
Не в Пловдив, Велико Търново или Охрид, там – ясно, това са популярни родни дестинации открай време. В, София!
Едни усмихнати, зъзнещи хора, кръстосват центъро, плъзгат се по разкопаните плочки на Улпия Сердика, ненаситна японка си щрака селфи до премръзнал гвардеец пред президентството, а войничето си вика – „Бегай, че ми се моча, ма!..“.
После, щастливи влизат в некоя гостилница да хапнат чушка-бюрек или да преоткрият друг шедьовър на древната „балкантуристка“ кулинария… където също така - келнерката Мария, вече знае английски и носи ракия…
Знам, вероятно мнозина ще си кажат, че споделям глупави наблюдения.
Че, причината да се увеличи туристо-потокът към нас е несигурността в Истанбул.
Но, не подценявайте и тази вечна българска носталгия.
Децата, излетели от Терминал 2, със сигурност са проплакали пред новите си приятели в странство колко им липсва България. А, колко му е на един любопитен „чужденец“ да провери причините за тази носталгия.
И, ето ти… нещата започват да се получават. И няма за какво да ревем.
Ще се завърнат децата ни и то пак през този „страховит“ Терминал 2!...
Ще се завърнат с децата си!
Може и през терминал 22!...
Но, ние трябва да спрем да плачем.
Може и да е легенда, но от един възрастен човек навремето чух как, когато Иван Вазов, през 1911 година, в Петото Велико Народно Събрание, само веднъж взел думата, за да се изкаже от трибуната по време на разгорещен партизански дебат, и прошепнал – „Господа, садете гори!“.
Да. Садете, не плачете...
