Идеята за студентска бригада блазни всеки студент като мен, подплатена с долари и нов свят за опознаване. Нека не се лъжем - за нискоквалифицирана работна ръка, каквато се водим ние, това си е добра оферта.
И тук идва голямото НО, във всяка идилия понякога се намесват роднините, за които ти трябва да си готов да дадеш и последния си лев, да пийнеш една студена вода и, разбира се, да се сбогуваш с цялата бригадирска история.
Приключих с фантазията за лято в Америка и зелени доларчета за черни дни и в една прекрасна сутрин се събудих безработна със студентски заем, който леко започваше да ме задушава и да си взима своето от последната ми заплата.
Върнах се отново на пазара на труда, заредена с желание за поредните работодатели, търсещи свръхчовек и предлагащи „невероятните“ 400 лева бруто, които да уредят живота ми за вечни времена...
Отново на пазара...Седя в поредния офис и чакам да покажа най-лицемерната си усмивка и да получа същата насреща естествено.
Интервюто започва, а розовото ми бъдеще вече е придобило кафяви оттенъци. Не стига, че ми предлагат да работя по 12 часа всеки ден, ами на всичкото отгоре аз се пазаря и за заплатата. И нали съм си скромничка с половин уста мърморя нещо от сорта на 800 лева… - О, не, абсурд! – повишава вече глас излъсканата леличка насреща, такива неща не можели да ми обещаят.
Нищо не било твърдо в тази фирма, камо ли заплатите.
Докато шефката реди заучените възхвали за работния процес и професионализма, сивите клетки в наивната ми главица вече се размърдват и започват да задават нелогични въпроси.
– Ама как така 12 часа всеки ден? Това не беше ли в разрез с кодекса на труда?
Бързо прогонвам тези лоши мисли от главата ми и в захлас гледам хиалуроновите устни на шефката, чудейки се как въобще успява да говори. Интервюто приключва, а аз съм пълна с надежди за нов живот, лишен от всякакво свободно време и неясна заплата.
Вече вкъщи пускам телевизора, а там се мъдри абитуриентката с рокля за 15 бона, която трябва да внесе цвят в сивото ми ежедневие.
Сивотата вече е придобила различни краски, а около мен танцуват щастливи еднорози и малки понита с жилетки...
След цялата тази цветна еуфория вече знам какъв ми е проблемът и защо се моля за работа с неясна заплата. Ами да, на мен никой не ми направи такова грандиозно представяне в обществото!
А, така да ми се прииска изведнъж да бъда цветното пони в живота на българина.
Нямах рокля за 15 хиляди и майка ми не ме е мъкнала в сутрешните блокове за да обяснява каква радост трябва да доставям на хората.
Кой знае колко врати щеше да ми отвори невероятният дебют, сега можеше аз да стоя и да оглеждам набъбналите си джуки, да търся одобрение от обществото и мъж, който да ме направи лъскава шефка в измислена фирма без твърдо заплащане…
Трябва ли да съм ядосана или трябва да ми е тъжно?
Трябва ли да виня майка ми за това, че нямам заветната рокля, издигаща хората по обществената стълбица? Или трябва да виня обществото, деградирало до степен, че да обърне ценностите си и да замести качеството за сметка на количеството.
Преобърнатите ценности довеждат до алчност и злоба, страданието остава за мишките, които се опитват да се докажат само с качества. И вече ми е ясно, че аз съм опитната мишка в лабиринта на едно напълно объркано общество.
