Аз съм по-скоро от тея, за които бутилката е наполовина пълна. Нищо че приказката за пълната и празната половин бутилка е демоде. Хората не употребяват вече и думата „оптимизъм”. Днес е модерно „да мислим позитивно”. Някои по-изостанали „мислят положително”, но пак са в тренда. Като всичко днес и позитивното мислене започва да става прекалено. На моменти просто изплискваме легена със светли мисли и неопетнени чувства.

Например по Коледа. Представите за нейната романтика са толкова лакирани, че най-лесната работа е да се подхлъзнеш по тях. Благодарение на телевизията перфектната Коледа не съществува, ако нямаш камина, ако мъжът ти не прилича на Бон Джоуви, а жена му – на Синди Крофорд, ако подаръците не са опаковани толкова изящно, че никой не би посмял да ги отвори, ако нямаш поне две руси като ангели деца, пък дори едното да е кретенче като Маколи Кълкин. Въобще Коледата възможна ли е?! „Шшшт, ще шътнат позитивно мислещите, не бива така. Трябва да вярваме, че по Коледа се случват чудеса. Ако мъжът ви упорито не заприличва на Бон Джоуви, ако дори по Коледа не му поникне коса и все така фалшиво дрънка на китара, трябва да погледнете от хубавата страна! Да цените което имате, защото има жени без мъже, деца без играчки, хора без сърца!” Такива пледоарии са модни днес. Адвокатите на позитивното мислене могат да ви накарат да повярвате и че Андерш Брейвик е невинен. Просто не е разсъждавал достатъчно позитивно.
А как да разсъждават тези, които остават без работа по Коледа? А тези, които са загубили някого през отиващата си година и не искат да седнат на празничната трапеза, защото тя им се струва ужасно празна? А тези, които са спрели да вярват в Дядо Коледа, в атомната енергетика, в Хорхе Букай, в хомеопатията, в хороскопа на Алена, в любовта? А тези, които са разочаровани от себе си, излъгани от надеждите си – те докога да се насилват да мислят позитивно? Всички те ли имат повод за перфектна Коледа? На всички ли предписвате видиотяване? Исках да кажа позитивно мислене на всяка цена.

Карате ме да се усмихвам, когато ми се плаче. Ще спре ли това сълзите вътре? Карате ме да виждам в хората качества, които те не притежават. Да, аз винаги мога да си ги измисля, но по-добре да си измисля хора отколкото качества. Карате ме да се надявам, но аз винаги досега се надявах и най-силно болеше от големите надежди.

Положителното мислене лекувало. Нека! Дано! Само не позволявайте на болния да мисли негативно за другите видове помощ. Положителното мислене държало кормилото на съдбата ни. Докато не си разбием главата в кормилото, може и да е така. Аз лично не разчитам само на пътните знаци и вътрешния си инстинкт за посока. Гледам да внимавам и да очаквам на пътя всичко.

Не съм хейтър. Напротив. Когато не харесам нещо, просто не оставям коментар. Когато харесам, го казвам на висок глас. Радвам се жълтото каланхое, което намерих, за да пасне на една тенекиена кофичка под прозореца ми. Радвам се, че е декември и предстоят базари на играчки, бижута и книги, по които винаги правя чудни открития. Радвам се, че ми подариха шапка, която ми скрива ушите от студа. Това с малките радости го умея. Но когато съм тъжна, искам да не трябва да го крия. И щом цял живот съм очаквала на 36-та си Коледа да бъда нечия жена, а не съм, ще си мразя големите надежди.

Днес е срамно да се оплачеш. Хората ще започнат да странят от теб, ако го направиш повече от веднъж. Защото години наред селският ни манталитет не даваше да отвръщаме положително на въпроса „как си”, а днес трябва да се разграничим от селския си манталитет. Години наред всички бяхме „горе-долу”. От страх да не ни завидят, от суеверие, че ще бъдем урочасани. Бяхме „горе-долу”, а сега сме само „горе”, защото така се очаква от образовани градски финяги като нас. Когато паднем от горе обаче, сме смешни да твърдим, че още сме там. По-добре е да протегнем ръка да ни издърпат. Но след като сме си поплакали.