Турският президент Тургут Йозал и баща на неоосманизма: “Един ден Булгаристан ще бъде наш, само че този път ще го купим“

Турският президент Тургут Йозал и баща на неоосманизма: „Един ден Булгаристан ще бъде наш, само че този път ще го купим“

Миналата година у нас бе публикуван българският превод на книгата на сегашния турски премиер Ахмет Давутоглу „Стратегическа дълбочина“, издадена 2001 г., преди авторът да влезе в политиката.

Книга, разкриваща в пълна дълбочина политиката на неоосманизма. Политика на т.нар. soft power (мека сила), разработена от Давутоглу. На английски обаче soft означава и „гъвкав“.

Именно това олицетворява дълбинната външнополитическа линия на Анкара. Чиято цел е възстановяване на Османската империя, но в модни одежди и фрази, галещи наивния слух на геополитически невежи държавници.

Но не Давутоглу е автор на неоосманизма. Той е блестящ аналитик. Бащата е Тургут Йозал, президент (1989-1993 г.), гениален реформатор, до ден-днешен неоценен в родината му. Ако познаваме неговото управление и причините за драматичната му кончина, можем да си обясним какво става днес /и защо/ в южната ни съседка. И в Европа.
Всичкото започва 1989-91 г. с неочаквания

КРАХ НА КОМУНИЗМА И СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ,
крах, дал невероятен шанс на Запада и на Турция. Два процеса отключват драматичния развой: провалът на Горбачовата „Переструвка“ (1985-1989) и ескалацията на ислямския фундаментализъм. На Балканите, Задкавказието и Средна Азия се ражда геополитически вакуум, тутакси запълнен от САЩ. Но не съвсем. Неочаквано изскача нов играч на наивно загърбения идеологически фронт. Не само в природата няма празно място, но и в света на идеите. Мястото на атеистичния комунизъм зае фанатичният ислям. Този факт пагубно се отразява на процесите в светска република Турция. След 1989 г. южната ни съседка е „разкрачена“ между две изкушения – ислямски фундаментализъм и пантюркизъм.

Риторично задавайки въпроса „Какво би станало, ако Турция се преопредели?“, US аналитик Самюъл Хънтингтън прогнозира: След като осъзнае, че шансът някога Турция да стане пълноправна страна-членка на Европейския съюз е нулев, Анкара ще потърси други алтернативи. В началото на 90-те г. на миналия век те са две. Но с поглед в миналото. Първата – неоосманизъм, план за модерно възстановяване на Османската империя; втората – туранизъм, мечта за единна държава на тюркските народи, простираща се от Сибир до Адриатика. От прагматична гледна точка по-логична изглежда ретровизията към по-близкото (османско) минало, напудрено подобно на пропагандния турски киносериал „Великолепният век“.

Ето как С. Хънтингтън резюмира изкушена Турция: „На даден етап тя може да се окаже готова да отхвърли унизителната и разочароваща роля на просяк, молещ за членство в Западния свят, и да се върне към своята далеч по-внушителна и възвишена историческа роля на главен говорител на исляма и противник на Запада“.

Днес, 20 години след прогнозата в 1996 г., се уверяваме колко проницателен е бил турският политически елит, отхвърлил алтернативата за пряка конфронтация със Запада. И го дължи не толкова на съветите на Вашингтон, колкото на мъдростта на една изключителна личност, поела управлението на Турция като премиер през 1983 г. – Тургут Йозал. Нему, а не на Ердоган Турция дължи това, което е – могъщ надрегионален играч с интереси от Алтай до Мароко, от Казан до Оман. Велик реформатор, прозорлив държавник, с роля по значимост, равна с тази на Стамболов в българската история. И втори след Ататюрк.
Но преди него има друга личност, без която нямало да има Т. Йозал.

ЗАГАДЪЧНИЯТ ГЕНЕРАЛ КЕНАН ЕВРЕН
Началникът на Генералния щаб на Турските въоръжени сили на 12 септември 1980 г. с военен преврат ликвидира корумпираното гражданско управление, на 7 ноември 1982 г. става президент чрез референдум. Генералът афишира привързаност към заветите на Ататюрк, но след вземането на властта закрива институции, основани от Бащата на нацията. Под сурдинка е обвиняван, че променя законовата система в нарушение принципите на светската република. Според широко разпространен слух в Турция Еврен и съветниците му били наричани „нашите момчета“ в Лангли, централата на ЦРУ. По време на неговото управление са преследвани и екзекутирани ред политически дейци заради инакомислие. Нему приписват злокобната фраза „Трябва ли да ги храним, вместо да ги избесим?“ (Asmayalim da, besleyelim mi?). „Единодушно е мнението – отбелязва сръбският учен Д. Танаскович, – че режимът на ген. Кенан Еврен, посветен на борбата против кюрдския сепаратизъм и крайната левица, в годините след преврата в 1980 г. с редица мерки в полза на исляма институционално прокарва пътя, по който продължават да се движат проислямистките и ислямистките политически групировки и партии“.

В Турция армията действа като гарант и защитник на кемализма. Но ген. Кенан Еврен е от друго „тесто“. Имитира кемалистко правоверие. Друг аналитик твърди: „Режимът на Кенан Еврен прави крачка назад от кемализма, в който иначе формално се кълне. Единството на нацията се укрепва чрез чувствително облагодетелстване на ислямистите, като ислямското вероучение става задължителен предмет в училищата, а населението е засипано с брошури, книги, видеокасети, телесериали и филми, в които се пропагандират ислямските ценности и се възхвалява величието на Османската империя. Поставят се основите на „турско-ислямския синтез“ с вярата, че Турция в смирение с ислямската част на своето същество ще може отново да поеме по пътя на световното величие“.

Така генералът „постила килима“ пред Тургут Йозал, създал „неоосманизма“. Но Йозал е обрязан езуит: никога не произнася думата, перфидно прикрита зад мъглявата доктрина на туранизма – блян за Велик Туран, обединяващ тюркско говорещи етноси от Сибир до Босна и Херцеговина.
10 години преди да дойде (2002 г.) на власт Партията на справедливостта и развитието на Ердоган,

НЕООСМАНИЗМЪТ Е ПРЪКНАТ В ПАШКУЛА НА ТУРАНИЗМА.
Д. Танаскович: „По времето на Тургут Йозал (1927-1993), способен, прагматичен и енергичен поборник за икономическа либерализация, за активно взаимодействие със САЩ и техните съюзници с проевропейска ориентация, но и за връщане към османските традиции и ислямските ценности, неоосманизмът се оформя и превръща в политическа практика“.
Оттогава е предупреждението на ръководителя на Европейския център по изучаване на Турция Мерт Ерсин: „Европейци, бъдете бдителни – на прага на Европа се е появил вълк в овча кожа“. Случайно? Потвърждава го скандално изказване на Йозал: „Един ден Булгаристан ще бъде наш, само че този път ще го купим!“
Средството е икономическо и културно-образователно проникване в бившите провинции (вилаети) на Османската империя. Отчитайки негативните исторически нагласи на балканските народи към османското иго, Йозал говори за туранизъм и пантюркизъм.

Пантюркизмът е идея за създаване единна държава на тюркските народи в Централна Азия (казахи, туркмени, узбеки, киргизи), в Задкавказието (азери), но визира и турскоговорящите малцинства на Балканите. В Османската империя е свързан с дейността на големия турски реформатор Мидхат паша, два пъти велик везир и трето поколение ислямизиран българин от Тетевенско. Ученици на Мидхат паша са младотурците, проповядващи миш-маш от пантюркизъм и панислямизъм.

Крахът на пантюркизма идва с този на Османската империя в края на Първата световна война, когато Турция и столицата Истанбул са окупирани от англо-френски войски. В този съдбовен момент изгрява изключителната личност на Мустафа Кемал. Талантливият пълководец спасява ядрото на Османската империя (Мала Азия) от разпокъсване, принуждава окупационните англо-френски части да се изтеглят; сетне разгромява гръцката армия (1920-22 г.). Победителят пренася столицата в Анкара, обявява Турция за светска република и ликвидира Халифата. Тежкото положение на Турция принуждава Мустафа Кемал на исторически компромис. Ататюрк провъзгласява т.нар. „велик отказ“, че Турция няма претенции извън нейните граници. „Ние се отказахме от пантуранизма. Вместо под този лозунг да умножаваме редиците на нашите врагове, дайте да удовлетворим нашите естествени граници“.

Но през 90-те години набират сила процеси, които карат елита да поглежда назад в миналото. Турция е друга – мощна в икономическо и военно отношение държава. С мощта идват амбициите. Ражда се нова, настъпателна външна политика. Стартира при президента Т. Йозал (1989 г.). С. Хънтингтън пише: „Фундаментализмът в Турция е във възход; под ръководството на Йозал страната направи изключително големи усилия да се идентифицира с арабския свят; тя заложи много на етническите и лингвистичните връзки; тя осигурява морална и материална подкрепа на босненските мюсюлмани. Сред мюсюлманските държави Турция има уникалната позиция поради силните си исторически връзки с мюсюлманите в балканските страни, Близкия изток, Северна Африка и Централна Азия“.

ДОКТРИНАТА „ТУРГУТ ЙОЗАЛ“
Метаморфозата на Турция след гибелта на комунизма, нейната преориентация е дело на Т. Йозал. Хънтингтън прогнозира това, което днес е факт: Турция методично погребва заветите на Ататюрк и от светска бавно и неотклонно се превръща в религиозна държава. Но и Брюксел, и Вашингтон, да не говорим за нашенските лакеи, се правят, че нищо не е станало!
Във военно отношение Турция бе враг №1 на СССР на южния фланг на НАТО. След рухването на комунизма Анкара се почувства с развързани ръце, притежава втората по мощ военна сила в НАТО. Възползва се от промените в US геополитиката. В 1990 г. Бжежински казва: „Съединените щати вече станаха световен полицай, но аз мисля с все по-нарастваща увереност, че ще бъдем световен контрольор. На международната система все още е нужен арбитър и САЩ ще играят тази роля“.
Така през 90-те години стартира новата политика на Т. Йозал – опит да реализира

ТУРАНИЗМА – ПЪРВА ГЕОПОЛИТИЧЕСКА ПАРАДИГМА НА ТУРЦИЯ.
Тургут Йозал е кюрд по националност. И той подобно на Ататюрк (българин по майчина линия) е по-турчин от турците. Ключ към съдбата на Тургут Йозал е военният преврат на 11 срещу 12 септември 1980 г. Генералите са принудени да излязат на сцената по две причини: кабинетът на Бюлент Еджевит, неспособен да се справи с икономическата криза и тероризма (ляв и кюрдски), е заменен след изборите на 25 ноем. 1979 г. от правителство на малцинството на премиера Сюлейман Демирел. След преврата Съветът за национална сигурност делегира на ген. Кенан Еврен функциите на държавен глава. Военния кабинет възглавява адмиралът от запаса Бюлент Улус.

Тогава става нещо необичайно. Т. Йозал, икономически и финансов съветник в кабинета на малцинството на С. Демирел, на 14 септември 1980 г. става вицепремиер! Случайност?! Едва ли. Турският военен елит не е случаен. Залага на изключително компетентен човек, работил от 1950 до 1952 г. в САЩ, а през 1971-73 г. в апарата на Световната банка. Дали пък и той не е от „нашите момчета“ на Ленгли! Той успява да стабилизира икономиката и финансите на страната. Започва възход на държавник с воля и компетентност, стартирал решителни реформи в икономика, финанси, наука и образование, социална сфера, политическа система.

На 14 юли 1982 г. напуска поста вицепремиер и на 20 май 1983 г. основава „Партия на Отечеството“. Печели парламентарните избори 1983 г. с 211 депутатски места от 400 възможни и става 45-ият премиер в историята на страната. На 13 декември 1983 Йозал сформира първото след преврата от 1980 г. гражданско правителство. За пръв път нарушава традицията кабинетът да се формира главно от юристи. В правителството влизат 6-има инженери и 5-има икономисти. Пресата го нарича „правителство на инженери-технократи“.

През 1989 г., когато наследява ген. Кенан Еврен на президентския пост, Йозал обявява: „ХХI век ще стане векът на Турция“. Зад гърба си има успешно проведени либерални икономически реформи, които сам нарича „Голямата Трансформация“.
Във външната политика Анкара установява всестранни отношения с вече независимите постсъветски републики в Средна Азия. Турция се превръща в ключов регионален играч в зоната на „Черноморското икономическо сътрудничество“, учредено на конгрес през юни 1992 г. и обхванало държавите на Кавказ и Балканите с изход на Черно море.

Т. Йозал става президент на 9 ноември 1989 г. Исторически ден не само за Европа (пада Берлинската стена), но и за Турция. Стартира „турският модел“ с визия за световно господство. Ислямизмът е подчинен на идеята за „Велик Туран“. Под негово ръководство Анкара прави завой от тюркизма (заточен от Ататюрк в Мала Азия) към пантюркизма, респ. туранизма. При кардинално нови условия. Генералите мълчаливо одобряват завоя във външната политика.

М. Шахинлер, защитник на кемализма, отбелязва: „Тургут Йозал особено преуспя в ориентацията към тюркско-ислямски синтез. Той се придържаше към път, аналогичен на този, който следваше правителството на Мендерес, открило страната към либералната икономика. След постигнатите в икономиката успехи той игнорира фундаменталното табу, което не посмя да наруши даже Мендерес – обяви кемализма за идеология, изчерпала своя срок. Новото разбиране на светското начало въодушеви фундаменталистите. Действайки като правоверен мюсюлманин, той излезе с изявления от типа на „отдайте се изцяло на Аллах“, а като премиер осъществи демонстрационен хадж (поклонение) в Мека“.

Турският модел, приложен от Т. Йозал – подчертават анализатори – „има два варианта: официален и традиционен. Обединява ги общо съдържание – туранизмът, чиято идеология и практика стават съществен елемент на дестабилизацията на света, фактор за разпалване на войни в различни точки на планетата. Тя е насочена към разчленяване на много държави на планетата от Адриатика до Китай и от Москва до Индия; и анексия на тяхното население с едновременен геноцид на населяващите го народи. Сюлейман Демирел, премиер при Йозал, заяви за „турския свят, простиращ се от Адриатика до Великата китайска стена“.

Ето как Робърт Каплан, блестящ журналист и геополитик във Вашингтон, оценява Т. Йозал. „В първите десетилетия на съществуването на Турската република богатството и властта се намираха в ръцете на военните и на стамбулския елит с крайно антирелигиозни възгледи. В този период американските официални кръгове с удоволствие дават на Турция статут на демократична държава, макар прозападната външна политика на страната да обезпечавали турските генерали. Ситуацията почнала да се мени в началото на 80-те години, когато новоизбраният премиер-министър на страната Тургут Йозал, набожен мюсюлманин със склонност към суфизма, инициира серия реформи, противопоставяйки на политиката на държавно регулиране на икономиката курс на либерализация и интеграция в световната общност. Били приватизирани немалък брой големи държавни компании, отслабен бил контролът над вноса. Това довело до създаване на заможна средна класа набожни мюсюлмани с реална политическа власт. При все това надареността на Йозал се проявила в това, че в последните години на Студената война страната оставала политически привързана към Запада, макар Йозал да разводнил крайния антирелигиозен характер на кемализма, предоставяйки на религиозните мюсюлмани голяма роля в държавната система. Турция станала едновременно и повече ислямистка, и повече проамериканска“.

Тук е фаталният „гордиев възел“ в съдбата на Йозал. Не успява да го разсече. Не че липсвала воля, а защото попада между „чука“ на кемалистката правоверност на генералитета и „наковалнята“ на фанатичния ислям.

В какво се изразява поврата във външната политика. Д. Танаскович: „По времето на Йозал се извършва радикален завой във външнополитическата ориентация, а по-късно и преосмисляне цялостната доктрина на Турция. Турската външна политика окончателно изоставя умереното, неекспанзионистично начало на Ататюрк, съдържащо се в известния девиз „Мир в страната, мир в света“ (Yurta Sulh, Chihanda Sulh), и тръгва по неоосманистки път към възстановяване влиянието в регионите, някога влизащи в състава на Османската империя“.
В началото на 90-те години Турция е пред изкушения. Д. Танаскович: „По време на югославската криза Турция под ръководството на Йозал прилага образцово и единия, и другия компонент на своя модел на неоосманистки регионализъм на Балканите. Тя е готова, ако потрябва, да употреби и своята „твърда“ (hard), а не само „мека“ (soft) сила“.

Мъдростта, подхранвана от изповядвания от Йозал умерен ислям, са пречка Турция да затъне във военна авантюра в Западните Балкани. Той е автор на регионалната инициатива за Черноморско икономическо сътрудничество, стартирала 1992 г. Същото се отнася и за още две международни инициативи: Процесът на сътрудничество на страните от Югоизточна Европа и Пактът за стабилност на Югоизточна Европа. Прави са анализаторите – с тези инициативи Анкара „през цялото време се опитва да постигне своите неоосманистки цели и регионално доминиране“.
Погрешно е обаче да мислим, че Турция няма пръст в разпалване на етнорелигиозните войни в бивша Югославия. Турция оказва на босненските мюсюлмани не само политическа и хуманитарна помощ. Доставя артилерийски системи и боеприпаси в нарушение ембаргото на ООН, активно обучава кадри за мюсюлманските въоръжени формирования; няколко хиляди турски войници и запасняци, преоблечени в босненски униформи, воюват срещу сърбите.

БЪЛГАРИЯ В ПОЛИТИКАТА НА Т. ЙОЗАЛ.
Между Турция и България лежи тежко наследство от периода на Студената война, обусловено от изкуственото раздуване на проблема за „етническите турци“ и свързаните с това планове на пантюркистите за откъсване от България на югоизточните области. В края на 80-те години ръководството на турската армия разработва план „Сребърен полумесец“ за частична окупация на Южна България. В медиите прониква информация, че по време на посещение през февруари 1993 г. в София Т. Йозал поискал от президента на България Ж. Желев да предостави територията на неговата страна за плацдарм за агресия против Сърбия. Това съобщава проправителственият вестник „Сабах“. И София, и Анкара светкавично отричат. Но „няма дим без огън!“, коментират посветени. Интересно е да отбележим, че по-късно именно „Сабах“ ще припише на вече покойния Йозал инициативата за турско нахлуване на Балканите, че в същото време уж премиерът Демирел не бил осведомен.
Касае се за посмъртно оклеветяване на Т. Йозал. Нему като умерен ислямист бил съвършено чужд планът за военно навлизане в Южна България през 1989-1990 г., а по-късно – за пряко участие в юговойната. Мъдрият държавник разбирал, че подобно нещо осъжда на преждевременна кончина перфидните цели на туранизма и пантюркизма.

БЪЛГАРСКАТА „СЛЕДА“ В СМЪРТТА НА ЙОЗАЛ?
На 17 април 1993 г. президентът Йозал по време на сутрешен джогинг внезапно получава масивен инфаркт и въпреки опитите да бъде спасен, умира. Имал троен байпас, направен шест години по-рано в Хюстън, САЩ. 19 години по-късно се лансира версията, че в смъртта му има пръст София. Посетил на 16 април 1993 г. българското посолство в Анкара, където имало изложба на Вежди Рашидов, и там му сложили отрова в лимонада. Факти-измислици. В. Рашидов опровергава твърдението на турските медии – творбите му били изложени в престижната галерия „Армони“. Президентът наистина бил на изложбата, но няма прием в посолството.
Обвинението е на президентската вдовица Семра през 2012 г., когато поисква ексхумиране тленните останки на починалия съпруг. Тогава къде е истината? И по-важно –

КОЙ Е ИМАЛ ИНТЕРЕС ОТ СМЪРТТА НА ПРЕЗИДЕНТА?
През 2012 г. подозрения за смъртта на ръководителя на Палестинската автономия Ясер Арафат (11.11.2004 г.) стават причина да се вземе решение на най-висше ниво за ексхумиране тленните останки на президента. При Арафат е доказано – отровен с радиоактивен полоний. Президентът Абдуллах Гюл разпорежда ексхумация; желание и на семейство Йозал. На 2 октомври 2012 г. тя е извършена. След месец в турски медии се явява информация, че в тленните останки е открита силно действащата отрова стрихнин. Тленните останки са тържествено препогребани.

Но подозренията за неестествена смърт са изказвани и през 2010 г. от съпругата Семра и сина Ахмет. Без намек за „българска следа“. Кюрдите твърдят, че Йозал е отровен от турските спецслужби. На 15 април 1993 г. се договорил тайно с ПКК за примирие, а след 2 дена внезапно умира. Има резон. Тогава в югоизтока на страната бушува партизанска война. В началото на април 1993 г. премиерът Демирел получава писмо, днес смятано за предсмъртно завещание. Там Йозал пише: „Турската република стои пред лицето на невиждана досега опасност. Страшно социално разтърсване е способно да отреже част от Турция от останалата наша територия и тогава ние всички ще се окажем погребани под развалините“.

Отговор на писмото няма, но последва смърт. В интервю от 4 октомври 2010 г. за в. „Рудав“ на въпрос как ще коментира циркулиращите версии за неестествена смърт, вдовицата отговаря: „Не, разбира се, това не беше естествена смърт. Уверявам ви 100%, че той беше убит, беше отровен. За съжаление доказателствата, които открихме, доказващи, че е бил убит, бяха унищожени. Ние се старем да докажем убийството в съда, но свидетелствата бяха унищожени или скрити“.
В интервюто Семра сочи поръчителя на смъртта – Ергенекон (Ergenekon), тайна ултранационалистична организация, чиято цел е запазване светския характер на Турция. В нея членуват висши офицери, шефове на спецслужби, професори, журналисти.

На 26.11.2012 г. вестник „Заман“ съобщава: „Изследването открило в останките четири разновидности на отровни вещества – забранения инсектицид ДДТ, а също тежкия метал кадмий и радиоактивните елементи америций (трансуранов елемент) и полоний. Концентрацията на ДДТ в неговия организъм 10 пъти превишавала допустимата норма“.
По свидетелства на близки на Йозал можем да заключим: президентът бил системно и продължително (на малки дози) отравян. Както при Наполеон. Но когато кукловодите разбират, че Йозал договаря мир с кюрдите и готовност да признае геноцида над арменците през 1915-1916 г., иде заповед за „окончателно решение“ на проблема „Йозал“. Вътрешен човек слага в напитка поредната доза, предостатъчна за летален изход.

ПРЕЗИДЕНТЪТ БИЛ ОБРЕЧЕН
Опитът на Т. Йозал да реши кюрдския въпрос с визия за административно-културна автономия в рамките на Турция предрешил съдбата му. Отлично разбирал, че не е възможна реализацията на проекта „Велик Туран“, ако не реши кюрдския проблем. Само така може да реши фактора „географска отдалеченост“ на Турция от Средна Азия. Ако умиротвори Източен Анадол и признае арменския геноцид и чрез Азербайджан реализира връзката със Средна Азия, това означавало превръщането на Турция във велика сила.

Генералите обаче мислели другояче. Подвластни на догмата на Ататюрк, че няма кюрди, а „планински турци“, от висотата на своята „камбанария“ разсъждавали правилно от военностратегически съображения. Всяка автономия на кюрдите рано или късно отваря врата към бъдеща независимост. Тогава кой ще им попречи да се обединят с иракските и
сирийските кюрди! Не само това. Независим Кюрдистан прекъсва пъпната тюркоезична дъга, свързваща западния тюркски клон (Турция и балканските й малцинства) с източния клон в Средна Азия (казахи, узбеки, киргизи, туркмени), а ролята на „етнобайпас“ играе Азербайджан.

Още един факт тревожел военните. Именно той ги обединил с непримирими врагове – фундаменталистите. Вътрешен Юда праща в „Ергенекон“ информация за тайни преговори във Вашингтон между Йозалови довереници с лидери на влиятелната арменска диаспора в Щатите. С посредник президента Джордж Буш-старши. Т. Йозал бил готов на втори исторически компромис: признава арменския геноцид (1915-1916 г.) и възмездява материално наследниците на пострадалите. Това „преляло чашата на търпението“.

Проницателността на Йозал била забележителна. Единствен той прозрял защо Анкара трябва да признае геноцида над арменците и да реши кюрдския проблем. Два „гордиеви възела“ в турската история и съвременност, които рано или късно Турция трябва да реши. Но трябва да намери държавник, който да има кураж да ги разсече. И не с ятаган! Раните върху расистко-шовинистичното турско мислене били болезнено неизбежни. Но за Йозал по-важно било бъдещето на Турция. Иначе мечтата за Велик Туран ще си остане красив блян.

Бащата на концепцията за неоосманизма бил наясно: Турция има потенциал за надрегионален лидер, потенциал на световен играч; но само ако постигне икономическа и културно-политическа доминация в Средна Азия, Кавказ и Балканите. В неговата концепция за Велик Туран неоосманизмът и пантюркизмът са два подчинени стълба. Тържеството на туранизма означавало доминация в необятен регион от Сибир до Адриатика.

Тук военностратегически съображения се сблъскали с геополитическата визия на президента. Не било възможно да се разберат. „Камбанарията“ на Йозал се извисявала над военната стратегия, оперирала с други категории.

Но Йозал имал и външни врагове. Всички те си отдъхнали вътрешно при новината за неговата смърт. И Москва, и Рияд (Саудитска Арабия), и Иран се притеснявали от плана „Велик Туран“. Притеснение изпитвали и САЩ, и Европа. Ако идеята се реализира, Туран на Йозал ще притежава най-големите енергийни ресурси на планетата, а в геополитически план ще господства над ядрото на сърцето на Евразия, дефинирано в концепцията на Маккиндър като Хартленд. От Великите сили най-малко това желаели Москва, Вашингтон и Пекин.

Със смъртта на Йозал Турция проиграва своя исторически шанс. През 90-те години, когато в Кремъл „танцува“ алкохолен казачок Боря Елцин, а лидерите на постсъветските републики отиват в Анкара като в Мека, шансът за Велик Туран не изглеждал блян.

Днес е късно. Четвърт век след смъртта на великия реформатор сме свидетели на пагубен регресивен авторитаризъм на Ердоган, потъпкване на права и свободи, партизанска война в Кюрдски Анадол. Трудно контролирана и необяснима параноя на властта. Десетки журналисти в затвора, обвинени в държавна измяна, задето доказват, че Анкара снабдява „Ислямска държава“ с оръжие и купува петрол незаконно.

Ето анализ на последиците от кончината на Т. Йозал. US аналитикът Робърт Каплан: „Ислямизмът на Йозал му позволил да уреди контакти с кюрдите, единоверци на турците, но имащи друга етническа принадлежност. В 1993 година Йозал внезапно починал на 65-годишна възраст, след 10 години власт на длъжността премиер-министър и президент. Това сериозно повлияло на бъдещето на Турция, което още веднъж говори за това как животът и смъртта на един човек могат да се отразят на историческия ход на геополитиката. Доколкото Йозал сам съчетавал в себе си очевидни противоречия – между проислямизма и проамериканизма – неговата смърт разрушила крехкото равновесие, което се поддържало в държавата, макар тази ситуация да се развивала в продължение на няколко години. В продължение на десет години след смъртта на Йозал Турция управлявали с нищо забележителни политици-антиклерикали, докато в същото време икономическата мощ и предаността към исляма в анадолската дълбочина продължавали да нарастват. Към края на 2002 г. инертният антиклерикален елит окончателно се дискредитирал и на изборите абсолютното парламентарно мнозинство се оказало в ръцете на ислямистката Партия на справедливостта и развитието, възглавявана от Реджеп Тайип Ердоган, бивш кмет на Истанбул“.