Дадох си срок от поне ден-два за реакция на убийството на журналистката Дафне Каруана Галиция в Малта, за да ми се уталожи малко емоцията. Обаче тя не се уталожва…

Мъча се да си спомня, дали съм се запознавал с нея по линия на Асоциацията на европейските журналисти на която две години бях вицепрезидент ( нищо , че това у нас се брои за черна дупка в биографията ми и като факт, който сякаш не е съществувал, макар да не се е случвало преди и след това друг българин да е заемал пободен висок изборен пост в международна журналистическа организация от този ранг и значение). Малта има своя секция в АЕЖ и организира в Ла Валета през 1995 г. един от конгресите, на които съм присътвал в качеството на вицепрезидент и председател на българската секция.

Няма да забравя как един малтийски граничен полицай откровено ме излъга, убеждавайки ме да не обменям малтийската валута в долари на летището на връщане, защото по-изгоден курс щели да ми дадат при прекачването ми в Италия. В Рим ме изгледаха като извънзенен идиот- никой не обменя тази валута тук, отрязаха ме категорично и трябваше да прекарам 11 часа в чакалнята без да мога да си купя една вода. Но не жаждата ме измъчваше толкова, колкото мисълта, че униформеният представител на държава, която се предполагаше да е демократична, най-нагло се изгаври с един доверчив българин.

Споменът ми за тази дребнава малтийска полицайска подигравка с моя милост ме прави съпричастен към разтърсващото писмо на един от синовете на убитата Дафне, който реагира с гняв към малтийските полицаи като винивници за смъртта майка му – колкото и моят случай да е космически далеч от убийството на малтийската блогърка. Но не това искам да кажа, мъчейки се да си спомня дали съм познавал Дафне. Не, не съм най-вероятно. Защото ми се струва, че щях да съм я запомнил.

Непознатата Дафне все пак ми е някак позната. И на семейството ми, което много се разстрои от новината за убитата блогърка, също му се стори близка. У нас отекна болезнено ехото от взрива под колата й като еднократен акт на нейното физическо унищожение, след като е била гонена години наред от властиниците и техните съдружници по запушване на усти.  “Като в Русия” , написа по този повод един експерт относно почерка на убийците.

И почеркът на преследвачите ми е познат. Известен ми е един български властник, подобен на малтийския премиер, който лично е притискал Дафне, но след убийството й лицемерничи колко жали, че вече я няма. В случая, който си спомням от опит, българският му аналог “само” раздаде интервюта, в които също изрази съжаление, че един журналист бил уволнен във връзка с него, макар той да нямал нищо общо, а журналистът всъщност бил “безобиден”- подличък опит за морален атентат от позицията на президентската сила срещу образа на низвергнатия вече журналист.

Тъжно е да открием някои прилики, както и баналният факт, че демокрацията и свободата са нещо, което не е дадено веднъж завинаги. За тях се налага да се бори човек всекидневно- в случая с Дафне с цената на живота. Жестоко е, че го загуби, за да докаже още веднъж тази максима.

Дали ще има възмездие? То би трябвало да се случи преди всичко на политическо ниво, за да има ефект “поне” като онзи от убийството на ирландския аналолг на Дафне, разследващата журналистка Вероника Герин. Когато я убиха на 26 юни 1996 г. буквално цяла Ирландия се надигна на протест, който предизвика политически катаклизъм. Наркобаронът, поръчал убийството й, беше заловен и осъден, но междувременно пак е на свобода след 20 годишна присъда.

Случаи на демонстративна физическа разправа с неудобни журналисти като този в Малта и Ирландия, за разлика от онези в Русия или в Турция ( две евразийски автокрации, оглавяващи световния списък по убийства на журналисти), показват ако не друго, то поне доколко е живо гражданското общество. В Ирлания то се прояви бурно. В Малта- по-малко, а в полицейските сатрапии, като Русия и Турция, репресията се разпростира и върху протестращите срещу смазването на свободното слово.

А у нас как е? Знаете как. Недобните волнодумци “само” ги подритват встрани, но милостиво ги оставят да шават, за да служат за назидание на жадните за изява “колеги” какво се случва в канавката с онези, които не слушат.

“Който не слушка, няма да папка”, казват ни тук на практика консуматорите на властта и раздавачите на порции. Но не са познали едно: и в България има хора, които са готови да приемат съдбата си за златен шанс да пазят диета и да водят здравословен живот на свободни хора далеч от мазните им трапези.

Отново ще кажа: опитайте тази диета, колеги. Както и при всяка друга, иска се воля или дори инат. Но удовлетворението от стопените мазни петна по имиджа си струва усилието.

Share on Facebook