Когато стане дума за Дубай първата асоциация, която правим е сбъдната мечта в страната на чудесата и всичко, за което човек може да мечтае.

Там има слънце, плажове, изобилие, неотразим лукс, красота и радост за окото. От една страна, ако сте си приготвили минимум по 1000 долара на ден, това е точно така, но от друга животът около райските хотели далеч не е толкова привлекателен. Стотици хиляди богати руснаци харчат баснословни суми в неоправдано скъпите хотели насред пустинята, но ако излезете от изкуствените оазиси и се вгледате в детайлите, които ще ви представим, едва ли ще останете с добро мнение за арабската разточителна „изгъзица“, наречена Дубай.

Когато отпивате скъп коктейл в някой от 6 звездните хотели се вгледайте в очите на индийския сервитьор или сервитьорка и си спомнете за тази публикация. Мнозина ще ме нарекат краен, завистлив и какъв ли още не, но целта ми е да споделя мнение изградено от многобройни фактори в т.ч. и многократни посещения в емирствата. Не може да се отрече, че в Дубай има невероятни курорти, търговски комплекси, всевъзможни увеселителни паркове и тем подобни бляскави атракции, които са създадени само и единствено за привличане на туристите. Всеизвестен факт е, че управниците на най-бляскавото емирство в ОАЕ от години се подготвят за момента, в който ще привършат използваемите нефтени залежи. За жалост изчисленията сочат, че изчерпването е настъпило и добре, че ги има братовчедите от съседното, богато на петрол емирство Абу Даби, да им дават по някой и друг милиард, когато икономическата ситуация няма как да бъде замазана с поредната супер атракция за туристопотока.

Преди да продължа нататък, ще акцентирам върху факта, изложен в последната точка от този материал – задълженията на Дубай са колкото целия брутен вътрешен продукт на емирството, и всеки, който има базистни понятия по икономика би се досетил, че нещо не е съвсем наред. Бих написал подробен анализ в икономически план по темата, но ще е твърде дълъг и и тежък за читателите.

Държа да отбележа, че от човешка гледна точка е далеч от хуманно и похвално да си еталон за най-разточително харчене на средства, да се пръскаш със шампанско по клубовете в монако и лондон, да строиш икономически неиздържани мегаломански проекти, и накрая да плащаш по 150 долара на месец за работниците, без които целият този рай не би съществувал, защото в Индия били получавали много по-малко. Със сигурност има хора, които ще разберат дълбокия смисъл на думите ми, защото тук говорим за тотално разделение на бедните от свръх богатите и брутално незачитане на човешкото същество.

На практика бляскавият град не би трябвало дори да съществува, но с помощта на петрола и арабската мегаломания е построен изкуствен мегаполис, но с помощта не само на милиардите от петрол! От икономическа гледна точка 95% от изграденото в Дубай е неизпълнимо, но когато имаш на разположение стотици хиляди роби и милиарди за закупуване на най-скъпите материали не би трябвало да има невъзможни неща, нали?

1. Именно темата за робството включва ужасяващата реалност, обграждаща невероятните архитектурни постижения на емирството.

Шейхът е боготворен за изключителното развитие на Дубай, но истината е, че държавата му е това, което е благодарение на дългогодишното нечовешко експлоатиране на стотици хиляди черноработници – роби. Да, това е тъжната истина, за която се знае много по-малко отколкото е нужно и това не е случайно.  Работническата класа в пустинния град се състои предимно от граждани от югоизточна Азия, и най-вече от Бангладеш и Индия. Заблудени работници пристигат в арабското емирство с обещания за работа от 9 до 5 срещу огромни заплати, прекрасна храна и жилища като за „бели хора“. В момента, в който кацнат на летището, техните работодатели прибират паспортите им, така че да не могат да си заминат обратно по своя воля. Гастарбайтерите масово работят по колосалните строежи и са заставяни да дават 14 часови смени в пустинните жеги при температури до 60 градуса по целзий! Да, при тези температури чуждестранните туристи са насърчавани да си седят по хотелите и да не прекарват повече от 5 минути навън.

Робите работят по строежи, хотели, ресторанти, плажове и търговски центрове. Те са навсякъде и туристите дори и не подозират за каква мъка става въпрос около тях.  За капак на всичко робите получават около 20% от обещаната първоначално заплата и живеят натъпкани по 10-15 човека в малки, мръсни квартири. Отнема им години да спестят пари за обратен полет към Индия, и дори да успеят да се върнат у дома, работниците често не могат да платят своите заеми към лихварите, които са ги финансирали, за заминат за перлата на близкия изток – Дубай.

Поради невъзможността от издължаване хората влизат в затвора, а заемите остават за изплащане от техните семейства. В затворите има страшно много самоубийства именно по тази причина. Това наистина се случва със стотици хиляди семейства всяка година, докато елегантни туристи играят голф край дубайската пустиня. Реално ако всички чуждестранни работници избягат от емирството, икономиката ще рухне!

2. Господарят имa абсолютна власт над слугите си.

В покрайнините на емирството има голям лагер за избягали прислужници. Освен мъжка работна ръка от Индия и Бангладеш, арабските шейхове примамват в лапите си и многобройни слугини от Филипините и Етиопия.