Първата част на текста, четете ТУК.
***
Още преди да влезем в ЕС, повечето българи бяха нелегални в Гърция.
По-точно, работеха нелегално, имаха право на определен престой, но не и на работа.
Някъде, в тези смътни времена, съществуваха български фирми, които превозваха хора от България до Гърция и обратно.
Нямаше значение дали си легален в Гърция, нямаше значение колко черни печата имаш в паспорта си (за тези, които не знаят, черни печати се биеха по паспортите, ако си превишил времето си за престой в Гърция, когато достигнеш определен брой черни печати, нямаш право да влизаш в Гърция).
Значение имаше само нейно величество, Парата.
Плащаш си една дебела сума на съответната фирма, качваш се в колата им и не разбираш кога си минал граница.
Като непълнолетно дете на разведени родители, законът изискваше да имам придружител и да имам пълномощно и от двамата родители, че са съгласни да напусна страната.
Единият ми родител не беше съгласен да напускам България, за да отида в Гърция (където живееше и работеше и той) и така принуди другият ми родител (също живеещ и работещ в Гърция) да се обърне към услугите на съответните български фирми.
Намираме се с придружителя ми в Пловдив във фирмата за превоз на пътници.
Нямам ясен образ за собственичката на фирмата, помня само една свръхпълна жена, облечена цялата в бяло и окичена с дебели златни ланци.
Обясняваме, че искаме да пътуваме до Гърция, да постоим няколко месеца там и после да се върнем отново с тях.
Не е проблем, казва шефката на фирмата, стойте, колкото искате, обаче ние сме до гръцката граница, оттам си намирате друг превоз.
Съобщава ни една прилична, според нея, сума и всичко е ок.
Жалко, че не помня точните суми, иначе с радост бих ги цитирала.
Обаче, ние, такова...нямаме пълномощно от другия родител.
Е, това вече е проблем. Разрешим е, де. Плащаш си. Двойно.
Вече сме на българската граница.
Очаквам да ми каже да мълча, да се скрия или поне някаква тревожност от страна на собственичката на фирмата. Нищо. Смее се и си тананика. Поиска ни паспортите, слезе от колата, каза нещо на проверяващия и това беше. Минахме.
На гръцката граница се повтори същото, само подава личните ни документи, усмихва се и ни приветства с добре дошли на гръцка територия. Нататък сами.
Днес, години по-късно, когато се пътува свободно, българските фирми за превоз на пътници и багаж изглеждат по съвсем различен начин. Напълно законни са и се намират в центъра на Атина.
Обикновено, повечето българи пращат пари на близките си.
Някои пращат зехтин, перилни препарати (колкото и налудничаво да звучи, тук са по-евтини и по-качествени, въпреки че става въпрос за едни и същи марки), други пращат бяла техника или лекарства (които ги няма в България или са на по-достъпни цени тук).
Българските фирми, по които се пращат пари са предпочитани пред всички други подобни, тъй като комисионната, която взимат е най-ниска в сравнение с останалите.
Освен с превоз на пътници, багаж и пари, българските офиси са се самопревърнали в мини български магазини.
Български списания, вестници, бои за коса, лютеници, ракии, вина, суджуци, кашкавали, всичко българско, за което сте се затъжили може да го намерите там.
Естествено, има разлика в цената, ама то било същото, бе.
Списанието от един лев, става едно евро, боята за коса от три лева, става три евро, виното от седем лева, е седем евро, че дори и вафлите от петдесет стотинки, тук са петдесет цента и т.н.
Всички цени са двойни, обаче хората си купуват.
Носталгията е алчна, често и глупава.
Не разбирам, защо да си купя български кашкавал или салам, които в непоносимите гръцки жеги се съхраняват извън хладилник? Защото са български? Наредени са на рафтове в едно коридорче пред магазина, т.е. пред офиса и са разтопени и изпотени.
Обаче, купуват се, да ви кажа. Даже, ако си поискаш касова бележка, ще ти дадат.
На една болна жена, близките ѝ от България ѝ изпращат лекарство, от което се нуждае, но го няма в Гърция.
Служителката в офиса строго обяснява на жената, че е забранено да се пращат лекарства, нали знаела тя.
Жената ѝ се моли и обяснява, че се нуждае от лекарството си.
Забранено е, обаче, ако си плати двойно, ще ѝ го даде. Плати си жената и ѝ го дадоха.
Няма забранени неща, ако си платиш двойно за тях.
Уникално е това качество на българина да печели от нуждата.
Нуждата да видиш близките си, нуждата да прочетеш нещо българско, нуждата да усетиш забравения вкус на нещо родно, нуждата да изпиеш лекарството си, нуждата да си създаваш илюзията, че не си далеч от родината си.
Днес видях една хлебарка да излиза от сифона в банята. Беше голяма, гнусна, нахална и упорито малоумна, не спря да се движи срещу мен. Заобикалях я, преструвах се, че не ми пречи, че не я виждам, но не спря да ме преследва из цялата къща.
Майка ми, казва, че не трябва да се убиват живи същества, дори и хлебарките.
Аз не съм, като майка ми. Убих хлебарката.
Не мога да ѝ дам шанс да нахалства из къщата ми, после ще си извика компания, ще станат много на едно място и трябва да прибягвам до отрова.
Пък, така да не ми се занимава с хлебарки...
