Аз не познавам Радослав Кавалджиев, но когато чух какво се е случило изтръпнах, защото познавах Роро.

Той създаде духа на моите тийнейджърски години.

Тогава, когато ММ не беше просто музикална телевизия, а култура.

Тогава, когато се събирахме по домовете си и с часове звъняхме само и само да се свържем с Роро в ефир, защото това беше истински празник. Тогава, когато нямаше изпълнители, а артисти.

Тогава, когато имаше ясна граница между чалгата и останалата музика, защото днес разликата е доста размита, но за съжаление в повечето случаи в полза на фолка.

Тогава, когато бяхме готини и луди, макар и без „ яки дупари“.

Тогава, когато музикалните текстове бяха поезия, а метафорите в тях с душа, различна от „ Или си моето момче, или пица на парче“.

Тогава, когато клиповете не бяха по-скъпи от песента.

Тогава, когато Роро успяваше да ни  „заразява“ от малкия екран в оново, което вярва, без в ухото му да седи туко-що завършил ПР.

Той беше от онези артисти, които постоянно водеха битка за някаква кауза. Независимо дали ставаше въпрос за легализацията на марихуана или за това да помага на хора в нужда. Важното беше, че през цялото време гореше, вярваше и се бореше за промяната, в която вярва. И именно това дори и днес го прави по-жив от живите.

В очите на голяма част от  моето поколение той винаги ще остане откривателят на готините артисти, на готините предавания, на готините водещи, на готината музика, на готините игри и на едни много готини години.

А днес сякаш не се сбогуваме само с  Роро, а с едни бедни години изпълнени с безценни спомени! 

***