В жанра “спомени” споделям напоследък парчета от живота си във връзка с определени събития- вместо “мемоари”, каквито май е рно да пиша. Това, че и други го правят в мрежата, ме окуражава да мисля, че не изглежда претенциозно да “занимавам публиката” със себе си.
Както мнозина ще се досят, ще се върна към 10 януари 1997 г., който наистина беше зимната българска “пролет”, подобна на Пражката, но твърде закъсняла, макар и доста по-успешна в краткосрочен ретроспективен план.
Преди всичко е важно да отбележа, че онзи януари започна през декември 96-та. Тогава се състояха първите масови демонстрации срещу ината на БСП да продължи да управлява въпреки невижданата инфлация и изчезналите стоки от първа необходимост от магазините ( за вътрешнопартийната криза във властта, довела до фактическото прогонване на Жан Виденов и изваждането на Георги Първанов от ръкава на Александър Лилов и прочее вождове на петата колона, да не говоря).
Всекидневните протести в София започнаха с шествия пред централата на “Позитано” 20 на 3 януари. В този период има празнини, които не са обяснени и до днес. Къде е бил и какво (не) е правил през цялото това време новоназначеният за шеф на партията Георги Първанов? От няколко източника , включително и от дърлжавни охранители, знам, че практически е бил в “неизвестност” дори за близките му съпартийци. Ще ми бъде интересно да бъда опроверган с някой “контраспомен”…
10 януари не беше някакво планирано събитие от страна на заговорници, макар точно тази версия да се лансира от най-засегнатите от събитията на тази ден другари и другарки. Възможно е да е имало някаква организация от някакви структури ( упорито се говори за агитки или дори за спортисти, участвали в щурма на Народното събрание- това вероятно е частично вярно, но не отменя факта на гражданската енергия на площада, която доминираше над всичко).
Не бях просто очевидец. От мен се очакваше да направя съпричастен и …света. Звучи нахакано. Обаче беше факт. Защото от радио Би Би Си се свързаха с мен с предложение да предавам на живо какво се случва в епицентъра на бунта в София.
За добро или не, нямах мобилен телефон и се налагаше за всяка емисия на радиото да се прибирам с пресни впечатления и да се свързват с мен от Лондон на един стационарен телефон, за да кажа какво съм видял. Така започваха през тази нощ повечето емисии на Би Би Си, отзиви за което получих от познати чак от Тайван и други подобни дестинации ( около 20 милиона е аудиторията на станцията по целия свят).
Паметна остана за мен предпоследното ми включване за денонощието, след което трябваше отново да се явя на телефона, т.е. да напусна площада. Буквално на няколко крачки зад гърба ми щракна капана на струпаните за наказателна полицейска акция униформени побойници ( след като вече нямаше заплаха за сградата за парламента, а соцдепутатите бяха извозени с автобуси сред дюдюкания и трасиращи куршуми от автоматите на полициите). Така, по една случайност и поради липсата на мобилен телефон, някои отървахме побоя, който бе нанесен на всеки гражданин, попаднал в клопката на числено превъзхождащите вече полицаи, надъхани за целта.
Толкова за моя личен спомен за онзи етап от “мирния преход”, прекъснат от един масов зверски побой в центъра на София над беззащитни хора ( включително и минувачи), които със сигурност не бяха онези, атакували лично парламента. Побойниците, разбира се, не получиха възмездие или поне не бяха публично изобличини като специално подбирани и надъхвани с лъжи агресивни служители на “закона” ( на черведалестата джунгла), който и днес доминира в т.н. силови структури на държавата).
Share on Facebook
