От това следва, че сумарно близо една трета от пълнолетното население временно или за постоянно са се пласирали на широкия европейски трудов пазар. Образно казано, те стоят с двата крака от двете страни на границата и според конюнктурата в дадена година, сезон и месец значителна част от тях се намират или отсам, или оттатък, в Европа.
Споделеният опит сред роднини, връстници и приятели има силен ефект върху личните интереси и мотиви. При хората в трудоспособна възраст картината е следната: сред тези, които имат един член на семейството, който е работил в ЕС, 53% възнамеряват да емигрират към ЕС за постоянно (27%) или временно (26%), а 12% се колебаят; при онези с двама или повече такива членове на домакинството, намерението да последват примера им се срещат още по-често и в по-категорична форма – общо 61% възнамеряват да емигрират, от които 35% за постоянно.
Сред споменатите в началото 29% „европейски българи“, над 28.7% (т.е. 9% от всички пълнолетни граждани) лично са работили в Европа, но в момента се намират у нас. Това значи, че нетният поток все пак е навън – по-малък брой се връщат, отколкото мигрират периодично.
Как изглежда профилът на „Европейска България“? Въпреки разпространената у нас представа, че става дума за „сивото вещество“ на нацията, това е само половината истина. Например, ако хората без роднини, работещи в Европа сред българския етнос са 71%, сред малцинствата те са само 41% (при помаците), 49% (при ромите) и 54% (при турците). Парадоксално, но „най-европеизираните“ българи на практика са ромите, българомохамеданите и турците. Затова освен „мозъците“, има и далеч по-голям отток на „ръце“ към трудовия пазар в ЕС.
Ако се проследят тези величини според личния семеен доход на респондента, се наблюдава положителна корелация в съотношение приблизително две към едно. Иначе казано, удвояване на заплатите в обозримо бъдеще би увеличило предлагането на труд в страната, максимум до около 4 милиона души (колкото беше през 1989 г.). Когато работодатели твърдят, че има недостиг на евтина работна ръка, с отсъствието си работниците казват същото по друг начин – има излишък на неефективно инвестирани капитали, които биха се изчерпили, ако реално компенсират труда.
Що се отнася до останалите фактори, влияещи на емиграцията, те по-скоро я отслабват. Запитани „Какво Ви показва вашият опит и този на вашите роднини: Нашият гражданин получава ли за еднакъв труд еднакво заплащане с това на европейските гражданин?“, 81% отговарят, „по-често получават по-малко“. 14% отговарят, че „най-често няма разлика“, а само 2% – че „по-често получават повече“. Независимо от провъзгласения принцип – за равен труд – равно заплащане, като се премества в друга страна, индивидът губи огромен дял от своя социален капитал – статус, контакти, възможност да отстоява интересите си на местен език, членство в профсъюзи, семейна подкрепа и т.н. Той по-същество е дискриминиран и затова има по-малка възможност да „се пазари“ за по-добра цена на своята работна сила. Именно този дъмпинг на цената на труда го прави привлекателен за работодателя в страната-приемник. Към това трябва да прибавим и невъзможността емигрантите да ползват собственото жилище. Наемите отнемат 20-40% от техния разполагаем доход в страната-приемник. Нещо повече, нито емигрантът, нито чуждият работодател използват в пълна степен качеството на стоката „работна сила“. Запитани, „Работата, която върши там (Вашият роднина), съответства ли на неговото образователно ниво?“, 59% отговарят, че тя изисква по-малко образование, 34% – че съответства на неговото образование и само 4% – че надхвърля неговото образователно ниво.
От това следва, че е много нисък делът на случаите, когато трудовият емигрант разгръща своите способности на европейски простори. Очевидно по-благоприятната социална среда и кариерата не са сред главните мотиви за трудовата емиграция.
Националното проучване на общественото мнение е осъществено от Агенция АФИС в периода 22-26 март 2019 г. Интервюирани пряко „лице в лице“ в техните домове са 1010 лица в 101 гнезда, от които: в София – 18,8%; в областните центрове – 34,7%; в другите градове – 20,8%; в селата – 25,7%. Доверителните интервали на отклоненията от регистрираните данни за дяловете над 5% са ± 1,8-2,6%. Данните са представителни за мнението на пълнолетните български граждани.
