Съществуват и противоположни случаи. Решаването на украинския църковен въпрос миналата година, доста противоречиво от страна на Константинополската патриаршия, породи опасен прецедент, който сега по един или друг начин възбужда Балканите. Именно за вероятността за “украински сценарий“ говорят разколниците в Черна гора и в Северна Македония. Дали ще получат желания томос или не, е въпрос на повече от една година, но Сръбската православна църква (СПЦ) вече усеща болезнени удари от действия, далеч от традиционната християнска апологетика.
За щастие, през 2019 година в Косово и Метохия не горят храмове. Потискането на православните в Босна и Херцеговина (от страна на мюсюлманите) и в Хърватия (от страна на католиците) оправдано предизвиква безпокойството на СПЦ (което следва от материалите на Архиерейския събор), но все пак това е несъпоставимо със ситуацията от преди 20 години. Отношенията между конфликтните страни се развиват във формално мирно русло.
Сегашната тревожна ситуация около православието на Балканите, разбира се, е тясно свързана и с политическите процеси в региона. Силните изказвания на президента на Черна гора Мило Джуканович, както и законът, ограничаващ правата на собственост на Сръбската православна църква, са продължение на антисръбската линия, присъща на официална Подгорица. В изявлението на президента в Никшич (което послужи като повод за поредния кръг на разразяване черногорските църковни въпроси в медиите), сепаратизмът на черногорската православна църква се поставя на една и съща основа с независимостта на Черна гора от Сърбия и нейният "европейски път".
В сянката на тази ситуация за момент остана въпросът с Македонската православна църква (МПЦ), която може да представлява още по-голяма заплаха за единството на СПЦ от Черногорската.
Неканоничната църковна структура в Северна Македония има дълга история (за нейния статут и спецификата на формиране на самата държава). Борбата й за независимост датира от 1966-1967 г., когато МПЦ призова сръбската патриаршия да й даде автокефалия, отказана, но след това, с подкрепата на властите на републиката, тя все пак обявява "независимост". Светият Синод на СПЦ обяви, че „новосформираната” църква е разколническа. След разпадането на Югославия,МПЦ продължи политиката на църковен сепаратизъм. Така през 2004 г., в съответствие с декларацията, приета в парламента, в Македония е установена една единствена православна община в лицето на МПЦ, което постави Охридската архиепископия на СПЦ извън закона.
Православната Охридска архиепископия (която не е официално регистрирана в страната) все още остава в “канонично единство” със СПЦ и други църкви. Тя се ръководи от архиепископ Йован, който от 2010 до 2015 г. е в затвора. Както се казва в посланието на майския съвет на СПЦ, понастоящем няма пряка заплаха срещу епископа и други духовници, „но мечът на новите съдебни преследвания винаги виси над главите”.
Признаването на Българската патриаршия за църква-майка на МПЦ и позитивният отговор на София през 2017 година внесе допълнителни сложности в македонския църковен въпрос. На практика това предизвика недоволство, първо в Гръцката православна църква, а след това в Константинопол. Така факторът на гръцкото влияние в Северна Македония поне временно спря планираното „овластяване” на не-каноничната църква.
Новият етап на македонската "църква" бе открит, както обикновено, от политически момент. Подписването на Преспанското споразумение с Гърция и преименуването на страната даде на властите дългоочакваната зелена светлина по пътя към ЕС и НАТО. По-рано премиерът Зоран Заев писа на Вартоломей и помоли Вселенския патриарх за помощ при разрешаването на спора. И вече тази година се появиха новини (макар и без подробности), че проблемът на Македония се обсъжда в Константинопол.
„Сръбската православна църква притежава томос за църквата в Македония. Тя предлага автономия, но не и автокефалия, което е неприемливо за МПЦ. Но в Константинопол духат нови ветрове. Това, което се случи по-рано, изглеждаше невъзможно“, така коментират в македонската преса предоставянето на автокефалия на Украйна. Всъщност украинският прецедент стана за Македония още по-значимо събитие, отколкото за Черна гора, въпреки дългосрочните контакти и подобен генезис на УПЦ и ЧПЦ. Неканоничната Охридска структура (по същество разколническа) произхожда от официалната структура на СПЦ - за разлика от “Черногорската православна църква”, ръководена от лишения от сан Михаил „Мираш“ Дедеич. Това, разбира се, не я прави канонична, но понякога може да отвори повече място за тълкуване, отколкото провокативното политическо образувание в Подгорица.
„В Македония някога е имало канонична йерархия, като в Украйна. А в Черна гора групата, която нарича себе си черногорска православна църква, никога не е била в каноничен ранг. Следователно те нямат на какво да разчитат. Що се отнася до Македония, тук Константинопол може да се държи по същия модел като в Украйна. И това ще доведе до нов разкол и нова конфронтация, което още не е донесло нищо добро за никой в историята“, каза протоиерей Велибор Джомич, експерт в областта на църковното право и история, коментирайки украинския въпрос за NewsFront.
Сръбската православна църква категорично подкрепи Руската по украинския въпрос: Светият синод официално отказа да признаеПЦУ и в сдържана, но категорична форма изрази недоволство от действията на патриарх Вартоломей. Особено често се казва, че „първият сред равните” в православния свят няма властта да взема еднолично толкова важни исторически решения, опровергавайки църковните документи от XVII век. Важно е да се добави, че „новата църква на Украйна” не е призната и от Гърция - политически и исторически значим актьор в Македония. Заедно с осъждането на българските претенции към каноничната територия на СПЦ, това също вдъхва увереност в аналогичната позиция на Гръцката православна църква по въпроса за МПЦ.
Киевският прецедент в действителност и от днешната перспектива не дава основание за положителни оценки. „Разколът сред разколниците“ - борбата на Филарет срещу Епифаний и неразбираемата роля на все още неразпусната Киевска патриаршия повдигнаха въпроси към експертната общност за евентуално оттегляне на томоса от Украйна. Което вече едва ли е възможно в случая на Вартоломей, който взе това решение сам.
В допълнение, Черна гора и Северна Македония попадат под юрисдикцията на СПЦ въз основа на Томос, а не акт на Вселенския патриарх, какъвто беше случаят с Украйна. Това връща страните към диалога и намалява възможностите за намеса на Константинопол.
Дали тези важни църковното право факти ще изиграят определяща роля? Цитирайки скорошни материали на македонски анализатори, „в Украйна се случи нещо, което по-рано изглеждаше невъзможно и затова могат да се очакват нови „чудеса“. За трансформирането на църквата в политически инструмент днес може да се говори и като за глобален процес с множество проявления. На Балканите това е много сложен въпрос. След преживените неотдавна войни, където конфесионалните различия бяха основен фактор, тук се наблюдава болезнено разделение вътре в православието. С гръмки провокации – в някога теократичната Черна гора, и тихо, планомерно – в Македония. И в двата случая последствията ще бъдат, както предупреждават експертите, катастрофални за цялото православие.
На Балканите отново се твори история...
Агенция „Фокус“ припомня:
В манастира Рождество на Пресвета Богородица на брега на Охридското езеро в Калища, в близост до Струга,на 6 октомври 2018 година, се състоя Юбилейното заседание на най-висшето църковно тяло на Македонската православна църква – Охридска архиепископия – Архиепископският църковно-народен събор (АЦНС).
През тази година МПЦ отбеляза няколко значими юбилея – 60 години от възобновяването на Охридската архиепископия в лицето на Македонската православна църква, 1000 години от нейното учредяване, 75 години от Свещенското заседание в охридското село Издеглавие и 1155 години от Моравската мисия на Светите братя Кирил и Методий.
Съборът бе съставен от делегати от всички епархии на МПЦ-ОА, като в него членуват лица от клира, монашеството, теологическите учебни заведения и представители на миряните от всяка епархия.
След края на петчасово заседание при затворени врата, говорителят на МПЦ-ОА митрополит Тимотей Дебърско-Кичевски потвърди позицията на АЦНС от декември 2017 година срещу промяната на името на страната и църквата и направи „апел за национално единство и искрен и молитвен призив към всички политически субекти в страната да се употребят всички сили за запазване на националната и духовната идентичност на македонския народ и всичко македонско“.
Освен това най-висшето църковно тяло в Македония прие важни промени на няколко члена от Устава на църквата, между които и за името на МПЦ и титулатурата на предстоятеля й, който в момента е архиепископ Стефан Охридски.
Допълва се член 2, който вече гласи: „Македонската православна църква е историческа и правна наследница на Охридската архиепископия и на Първа Юстиниана (Юстиниана Прима), има достойнството на Архиепископия и се именува Македонска Православна Църква – Охридска Архиепископия, а в комуникацията Македонска православна църква“.
Допълва се член 9, точка 2, който вече е : „Титлата на Архиепископа е Митрополит Скопски, Архиепископ Охридски и Македонски и на Първа Юстиниана и към него се обръщат с Ваше Блаженство.
Освен това Съборът поправи и член 23 от църковния Устав, с което епископите викарии се изключват от Пленарния състав на Синода и губят правото си на глас. Прието е и решение за териториални промени в границите на диоцезите на епархиите.
• Какво е Първа Юстиниана, или Юстиниана Прима:
Архиепископията Първа Юстиниана е учредена от византийския император Юстиниан Велики през 535 година заедно със създаването на едноименния град в Поморавието, днес в Сърбия, на 30 км западно от Лесковац и служи за катедра на архиепископа на Илирийския, или Дакийския диоцез. Прекратява съществуването си някъде в началото на VII век, но продължава да играе роля като независим от Вселенската патриаршия църковен център на българите под византийска власт.
Първа Юстиниана влиза в оборот през XI век, когато през 1018 година, след падането на България под византийска власт император Василий II понижава ранга на Българската Патриаршия и я обявява за Българска автокефална архиепископия със седалище в Охрид, последната българска столица и катедра на българския патриарх. Диоцезът, българският характер и правата й са определени с две грамоти на император Василий II „за правата на Охридската архиепископия“
Официалните титли на охридските архиепископи са: първоначално Архиепископ на цяла България (Αρχιεπίσκοπος της πάσης Βουλγαριας), от средата на XII век се ползва и Архиепископ на Първа Юстиниана и цяла България или на всички българи (Αρχιεπίσκοπος της πρωτης 'Ιουστινιανης και πάσης Βουλγαριας или ΄αρχιεπίσκοπος Βουλγάρων). Първият архиепископ е Йоан Дебърски.
Известна е подарената от император Андроник II Палеолог на предстоятеля на Охридската афтокефална архиепископия плащаница, за употреба при благослужението в църквата Света София (Охрид). На императорския дар е извезан надписa:
„Пастирю на българите, спомни си при жертвоприношенията за владетеля Андроник Палеолог“
Охридската архиепископия е закрита неканонично със султанско ирадие през 1767 г. по настояване на Цариградския гръцки патриарх Самуил Ханджери, като нейният диоцез е присъединен към този на Цариградската патриаршия.
Последният Охридски архиепископ е Арсений II Охридски, когато тя е е закрита, а епархията е присъединена към Драчката. От 1776 година епархията е присъединена към Преспанската и до 1878 г. в Охрид има гръцки епископи. Жителите на Охрид се обръщат с пълномощно писмо от 9 април 1861 г. "до представителите на българския народ" в Цариград, да помолят Високата порта за избавяне" от своеволието на гръцкото духовенство, като потвърди основанието на автокефалната архиепископия на Първа Юстиниана Охридска и на цела България". През 1872 г. Натанаил Охридски е ръкоположен за пръв митрополит на Българската екзархия в Охрид.
Кратка история на МПЦ-ОА
Идеята за възраждането на автокефалната Охридска Архиепископия под вида на поместна Македонска православна църква възниква през 1943 година в Генералния щаб на Народно-освободителната армия на Югославия, който образува религиозно представителство начело със свещеника Вельо Манчевски. На 4-5 март 1945 година се провежда църковно-народен събор, на който е провъзгласено учредяването на МПЦ и възстановяването на Охридската архиепископия. Синодът на СПЦ обявява тези действия за неканонични.
След период на борби и временно признаване на юрисдикцията на СПЦ над ОА, през 1967 година МПЦ-ОА се обявява за автокефална, което довежда до решение на Синода на СПЦ, с което тя е обявена за разколническа организация и се прекъсват отношенията с нея. През 2005 година СПЦ отлъчва от църковно общение вярващите, принадлежащи към МПЦ.
През 2009 година е прието решение „Македонската църква“ да приеме историческото название „Охридска Архиепископия“, като основно самоназвание. Оттогава в официалните документи тя се именува МПЦ-ОА.
На 23 ноември 2017 година Свещения Синод на МПЦ обяви, че признава Българския Патриархат за своя „Майка-Църква“. 4 дни по-късно, на 27 ноември 2017 година Синодът на БПЦ прие постановление, съгласно което БПЦ, в случай, че МПЦ я признае за своя Църква Майка, „се задължава да оказва пълно съдействие, ходатайство и застъпничество пред Поместните православни църкви, предприемайки всичко, което е необходимо за установяването на каноничния статут на МПЦ“. На 14 декември Синодът на ГПЦ заяви, че е недопустимо вмешателството на Българската църква в работите на Сръбската църква. На 21 декември се провежда среща между комисиите за диалог между БПЦ и МПЦ.
На 9 февруари 2018 година Свещеният Синод на Констатинополската православна църква заяви, че разглежда като антиканонични действията БПЦ по въпроса за непризнатата Православна църква в „Бившата югославска република Македония“.
***
Кой е македонският (бивш Велешки) епископ Йован:
През юни 2002 година при преговорите между Сръбската православна църква и самопровъзгласилата се през 1967 година за автокефална Македонска православна църква е подписано така нареченото Нишко споразумение, подписано от всички епископи от двете делегации. Петимата подписали епископи (от общо седем) на МПЦ обаче са подложени на силна критика за споразумението и то в крайна сметна е отхвърлено от Синода на МПЦ. Тогава патриарх Павел Сръбски призовава епископите, клира и вярващите към канонично единство и митрополит Йован Повардарски е единственият епископ, който на отговаря позитивно и заедно с целия клир на Велешката епархия подписва документ за единство със Сръбската православна църква.
На 23 септември 2002 г. Светият синод на Сръбската православна църква го назначава за екзарх на целия диоцез на създадената Православна охридска архиепископия.
След конституирането на Светия архиерейски синод на Православната охридска архиепископия, на 25 декември 2003 година Йован е избран е за негов предстоятел. На 24 май 2005 година, денят на Светите Братя Кирил и Методий, съгласно Нишкото споразумение е потвърден от патриарх Павел Сръбски за архиепископ охридски и македонски и е обявен патриаршеският и съборен томос за автономия на Православната охридска архиепископия, чийто председател на Светия синод е той.
Няколко дни след влизането в канонично единство със СПЦ през юни 2002 година, без съдебно решение, полицията го изхвърля от митрополията във Велес заедно с монасите, живеещи при него.
През 2004 година е осъден на една година затвор условно, за „самоуправство“, поради влизане в храм за кръщаване на момиче. В 2005 година апелативният съд в Битоля го осъжда на 18 месеца затвор за „разпалване на национална и верска омраза, раздор и нетърпимост“. Присъдата изтърпява в затвора „Идризово“ край Скопие от 22 юни 2005 година. На 3 април 2006 година е освободен предсрочно. Веднага в същата година апелативният съд в Скопие го осъжда на 12 месеца за „финансови злоупотреби“, след като по нисшите съдилища във Велес два пъти го оправдават по това дело. Отново изтърпява присъдата си в „Идризово“, като лежи от 8 август 2006 година до 20 април 2007 година, когато е освободен предсрочно от съда.
В началото на 2008 година напуска Република Македония и живее в Гърция и Сърбия. На 9 декември 2008 година е в състава на делегацията на Сръбската православна църкви, участвала в опелото на партиарх Алексий II Московски.
На 16 октомври 2009 година Върховният съд го осъжда задочно на две години и половина затвор и изплащане на обезщетение на МПЦ от 14 804 211 динара (около 240 000 евро).
На 16 ноември 2010 година българските власти задържат архиепископ Йоан на Калотина по издадена за него заповед за арест от Интерпол заради присъдата в Република Македония за „насаждане на етническа омраза и присвояване на църковни пари.“ На 4 януари 2011 година Софийският апелативен съд отказва исканата от властите в Република Македония екстрадиция, отменя мярката за неотклонение „домашен арест“ на Вранишковски и забраната да напуска България, тъй като присъдите са с политически характер.
На 3 юли 2011 година архиепископ Йоан взима участие в тържествата по случай 40-годишнината от интронизацията на патриарх Максим Български в катедралата „Свети Александър Невски“ в София.
През ноември 2011 година защитава докторат в Богословския факултет на Солунския университет на тема: „Единството на Църквата и съвременните еклисиологични проблеми. Сравнително излагане на теологията на свети Максим Изповедник“.
В 2012 година апелационният съд в Скопие отново го осъжда на 30 месеца за „финансови злоупотреби“, като по това дело е два пъти оправдаван от по-нисшия съд във Велес и един път осъден задочно. Отново лежи в затвора „Идризово“.
Превод и редакция: Иван Христов
