Турция е един от най-важните членове на НАТО след присъединяването си към Алианса през 1952 г. След като определи своята политика в областта на външните работи, отбраната и сигурността в продължение на много години на базата на членството в НАТО, Турция започна да възприема по-съмнителна и критична перспектива към алианса с края на Студената война. Въпреки че НАТО продължава да поддържа значението си в изграждането на турската външна политика и политика на сигурност, би било погрешно да се предположи, че това е на същото ниво, както по време на Студената война.
Въпреки че елитните групи поддържат ангажимента си към НАТО, нараства скептицизмът към Запада като цяло. През последното десетилетие Турция се отдалечава относително от Запада. Степента на разминаване между турската външна политика и политиката на сигурност и тези на Западния свят се увеличава.
След края на Втората световна война Турция искаше да се присъедини към НАТО главно от гледна точка на сигурността. Без да разполага със средствата да се справи със заплахите, произтичащи от самия Съветски съюз, Турция искаше да осигури помощ от Запада, като се присъедини към НАТО. От самото начало, НАТО е предимно колективна отбранителна организация за Турция. От друга страна, американските стратези предположиха, че задачата за изпълнение на стратегиите на НАТО за ограничаване и възпиране срещу Съветския съюз ще бъде много по-лесна, ако Турция се присъедини към съюза и предотврати проникването на СССР в регионите на Източното Средиземноморие и Близкия Изток.
Друг фактор, който накара Турция да потърси членство в НАТО, беше, че това ще представлява важен етап в десетилетието на западния процес на европеизация . Благодарение на членството в НАТО, Турция може да твутрди много години, че е западна / европейска държава.
За разлика от други западни международни организации, за Турция винаги е било много по-лесно да легитимира своята западна / европейска идентичност чрез НАТО, тъй като Алиансът е предимно организация за колективна отбрана и оценява географското положение и военните способности на Турция повече от нейните вътрешни характеристики.
Въпреки кубинската ракетна криза през 1962 г., кризата с Джонсън Питър през 1964 г., кризата с оръжейното ембарго през 1975 г. и антиамериканските отношения, появяващи се от време на време по време на периода на Студената война НАТО запазва привилегированата си позиция в мисленето на Турция за сигурност през по-голямата част от периода на Студената война. Най-отличителната характеристика на подхода на Турция към Съюза през този период е, че турският елит интерпретира рисковете да бъде изоставен от НАТО като много по-важен от рисковете да бъдеш притиснат от някои политики на алианса.
След края на Студената война отношението на Турция към НАТО започна да се променя. Последните две десетилетия показаха, че в сравнение със съседите си, геополитическите възможности на Турция са се подобрили значително. Едновременно с това Турция започна да играе по-активни външнополитически роли. Международната система също е придобила многополюсен характер, като строгите ограничения на епохата на Студената война наближават своя край. Подобни фактори постепенно превърнаха в остаряла едноизмерната и центрирана в НАТО турската външна политика и политика на сигурност. Докато краят на Студената война намали заплахите, произтичащи от Съветския съюз и положително засегна турско-руските отношения, развитието в Близкия изток, Балканите и Кавказ започнаха да стават все по-важни в контекста на сигурността на Турция. Тъй като капацитетът за маневриране на Турция се е увеличил и нейният капацитет да помогне за оформянето на регионалното развитие, стана по-силен, постепенно става необходимо Турция да приеме различни методи и инструменти в своята външна политика.
По време на управлението на правителствата на Партията на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) Турция полага големи усилия да подобри отношенията си със съседните страни, особено с Русия и Иран, и да създаде зони на мир и стабилност в своята обкръжаваща среда. Ако Турция продължи да следва предимно ориентирана към НАТО външна политика и политика на сигурност, тя най-вероятно нямаше да постигне целите си. Във време на растящо стратегическо противопоставяне между Запада от една страна и Русия и Иран, от друга, Анкара не се чувства ограничена от членството си в НАТО в отношенията си с Москва и Техеран.
Съображенията, основани на идентичността, които бяха много полезни за оформянето на отношението на Турция към НАТО по време на Студената война, също започнаха да се променят с настъпването на 90-те години. Общото отношение, възприето от всички правителства през последните две десетилетия, е, че националната идентичност на Турция не може да бъде определена само по отношение на западния свят. Тази тенденция се задълбочи през последното десетилетие, тъй като последователните правителства на ПСР определиха Турция като централна държава, наследила наследството на Османската империя. Турските управници все повече приемат ориентиран към Турция светоглед при определянето на националните интереси и политики.
Като част от новата си национална идентичност и външнополитическото мислене, Турция играе по-силна и по-силна роля в процеса на трансформация на НАТО, където Турция иска да стане субект и собственик на алианса, вместо да бъде само точка от дневния ред на НАТО за трансформация. Турция иска да гарантира, че политиките на НАТО не поставят в опасност отношенията на Турция със нейните съседи и позитивния й имидж в ислямския свят. Ахилесовата пета на Турция по време на процеса на трансформация на НАТО беше да се почувства сплотена между традиционните си партньори в НАТО и нейните съседи на изток, юг и север. Например, в съответствие със своята критична позиция в процеса на трансформация на НАТО, Турция полага големи усилия да върви по тънката линия между НАТО и Русия. Балансиращата роля на Турция в това отношение наскоро стана по-трудна от всякога, тъй като Вашингтон показва ожесточена съпротива срещу плановете на Анкара да закупи ракети С-400 от Москва, за да подобри способността си за противовъздушна отбрана.
В очите на Турция разширяването на НАТО е по-близо до Русия и усилията й за увеличаване на военното й присъствие в Черно море не трябва да карат руснаците да се чувстват обсадени. В противен случай това би могло да тласне Русия да следва по-националистически и експанзионистични политики. Това на свой ред може да доведе до определяне на турско-руските отношения въз основа на съперничество и враждебност. Подобно на други европейски съюзници, особено Германия и Франция, Турция е на мнение, че на опасенията на Русия трябва да бъде даден по-голям приоритет при разработването на политиките на НАТО за разширяването, военните дислокации в Източна Европа и системата за ракетна отбрана. Въпреки факта, че Турция даде подкрепата си за последните усилия на НАТО за укрепване на нейните инициативи и способности за възпиране и способности в Източна Европа вследствие на руската агресивност в Украйна, не би било погрешно да се твърди, че Турция е положила максимални усилия да приеме балансиран и предпазлив подход в това отношение.
Друга характеристика на променящото се отношение на Турция към НАТО е, че въпреки че е приела критична позиция по време на процеса на трансформация на НАТО, Турция е обърнала особено внимание, да не наложи вето на нито едно конкретно решение, за което са се споразумели всички останали съюзници. Най-добрият пример за това отношение се случи по повод военната операция на НАТО в Либия. Първоначално Турция се противопостави на намесата на НАТО в Либия. Турция беше изключително чувствителна по отношение на възможността тази операция на НАТО да причини тежки човешки загуби в Либия и да повлияе негативно на имиджа на Турция в целия ислямски свят. След като обаче съюзниците разрешиха разногласията си и решиха, че НАТО трябва да поеме оперативната отговорност, Турция стана част от този консенсус. Въпреки това Турция изигра важна роля в определянето на границите и оперативния мандат на операцията, която бе осъществена в Либия.
Турция също иска да играе активна роля в усилията на НАТО да достигне до регионите на Близкия изток, Източното Средиземноморие и Персийския залив. Турция активно подкрепя Средиземноморския диалог на НАТО и Истанбулските инициативи за сътрудничество (ICI). Турция подкрепи усилията на НАТО за развитие на трайно сътрудничество в областта на сигурността със страните от тези региони и за проектиране на нейните ценности.
Новото отношение на Турция към НАТО сега се формира все повече чрез анализи, основани на повече интереси, отколкото на съображения, свързани с идентичността. Рисковете да бъдат увлечени от политиките на НАТО, а не рисковете да бъдат изоставени от съюза, изглежда са по-важни за турците, които взимат решения. Тъй като зависимостта на Турция от НАТО по отношение на сигурността и идентичността намаля, Турция възприе по-критично отношение към съюза.
Въпреки че зависимостта на Турция от НАТО намалява и алиансът губи предишната си привилегирована позиция в турските очи, Турция все още отдава значение на НАТО. Нарастващият спектър на териториална дезинтеграция в Ирак и Сирия, трансформацията на Близкия изток в невъзможна анархична среда след изтеглянето на американската армия и новата динамика на кюрдското движение в региона изглежда са допринесли за турската чувство на несигурност. Членството в НАТО все още е важно, като се има предвид, че продължаващата вътрешна война в Сирия носи риск от поставяне на териториалната сигурност на Турция в опасност.
Членството в НАТО все още е най-важното доказателство за мястото на Турция в западната международна общност. Оттеглянето от НАТО или възприемането на обструктивно отношение в рамките на съюза може да доведе до сериозни подозрения за намеренията и интересите на външната политика на Турция. Тази ситуация ще се отрази негативно на отношенията на Турция със западните участници. НАТО все още е важно за Турция, но променящата се идентичност и интереси на Турция ще продължат да водят турските политици да приемат повече въпроси и критични нагласи към Алианса през следващите години.
Превод: Юлиян Марков
