2018 г.
На 72-годишна възраст умира проф. Божидар Димитров. Проф. Божидар Димитров е бивш дългогодишен директор на Националния исторически музей, голям българин и патриот, автор на десетки книги, посветени на българската история.
2017 г.
Умира Аян Садъков, български футболист и ключов член на българския национален отбор в Световното първенство по футбол през 1986 г.
2014 г.
Президентът на Република България Росен Плевнелиев връчва орден „Стара планина“ първа степен с мечове на ген. Симеон Симеонов „за значителния му принос за развитието на Българската армия“.
2000 г.
Започва здравната реформа, като на мястото на безплатната медицинска помощ е въведена системата на лични частни лекари и зъболекари, здравни застраховки и заплащане на прегледите и процедурите.
1997 г.
В действие влиза законът за валутния борд с фиксиране на българския лев към германската марка в съотношение 1 марка = 1000 лв.
1996 г.
В църквата "Света Параскева" синодът на неврокопския митрополит Пимен открива свой църковно-народен събор, на който е провъзгласен за алтернативен патриарх на Българската православна църква (БПЦ). Приветствия към събора поднасят главният прокурор Иван Татарчев и политиците Иван Куртев, Васил Гоцев, Петко Илиев. В същия ден вицепремиерът Светослав Шиваров обявява църковно-народния събор на Пимен за незаконен.
1991 г.
В Прага президентът Желю Желев подписва протокол за прекратяване на съществуването на Организацията на Варшавския договор.
Варшавският договор е подписан на 14 май 1955 г. на Варшавското съвещание. Той е военно-политически съюз съставен от България, ГДР, Полша, Румъния, СССР, Унгария, Чехословакия и Албания (през 1968 г. излиза от Варшавския договор). В съответствие с Устава на ООН участниците се задължават да се въздържат в международните си отношения от заплаха със сила или нейната употреба. В случай на въоръжено нападение над някоя от държавите участнички, подписалите Варшавския договор са задължени да й окажат незабавна помощ с всички средства, включително въоръжена сила. Висш орган на Организацията на Варшавския договор е Политическият консултативен комитет. Създадено е Обединено командване на въоръжените сили, което заедно с Военния съвет и щаб ръководи дейността на Обединените въоръжени сили.
1975 г.
Седмият пленум на Комитета за изкуство и култура (КИК) избира Людмила Живкова за председател на комитета на мястото на Павел Матев, а на 3 юли Народното събрание я утвърждава за член на кабинета и председател на КИК.
1968 г.
България подписва в Москва договора за неразпространение на ядреното оръжие.
1968 г.
Софийският градски транспорт преминава на безкондукторно обслужване.
1966 г.
Публикуван е Закон за сделките с валутни ценности и за валутен контрол.
1960 г.
Въведен е 6-часов работен ден в предприятията с вредни за здравето условия на производство.
1942 г.
В хода на Втората световна война след осеммесечна обсада германските войски превземат Севастопол.
Севастопол е град в Украйна, Кримска област. Основан е през 1783 г. като военноморско пристанище и крепост. Прославя се с героичната си отбрана през 1854-1855 г. по време на Кримската война и през 1941-1942 г. по време на Втората световна война.
1921 г.
Въведен е опростен правопис по предложение на комисия начело с проф. Александър Теодоров-Балан. Премахват се крайните ерове, двойното "е" и кръстатото "ъ".
1895 г.
В Шуменския гарнизон е основано офицерско икономическо дружество "Опит".
“Опит” е обществена организация на българската икономическа мисъл. Първоначално членове са дребни търговци и занаятчии, но впоследствие в редовете й остават само лица, имащи определен научен интерес към икономическата проблематика. Икономическото дружество открива свои клонове в Пловдив, Плевен и Русе. Печатен орган на дружеството е "Списание на Българското икономическо дружество".
1895 г.
В София е проведен първият конгрес на Либералната партия на Васил Радославов.
Васил Радославов е роден през 1854 г. в град Ловеч. Той е политически и държавен деец, член на Българската академия на науките. Завършва право в Хайделберг, Германия, защитава и докторат. След като се завръща в България, става един от лидерите на Либералната партия. Участва неколкократно в управлението на държавата като министър на правосъдието (29 юни 1884 г. –15 юли 1886 г., 9–12 август 1886 г.), министър на вътрешните работи (12 август 1886 г. – 28 юни 1887 г.). По време на Регентството е министър-председател (16 август 1886 г. – 28 юни 1887 г.). При управлението на Стефан Стамболов (1887–1894 г.) оглавява т. нар. легална опозиция. Включен е в състава на коалиционното правителство на Константин Стоилов като министър на правосъдието (19 май – 17 септември 1894 г.) и министър на народното просвещение (17 септември – 9 декември 1894 г.). По-късно минава в опозиция на управляващата Народна партия (1894–1899 г.). Радославов е министър на вътрешните работи от 18 януари 1899 г. до 27 ноември 1900 г. Определя до голяма степен политиката на правителството, поради което управлението през 1899–1901 г. е известно като Радославов режим. През лятото на 1903 г. Радославов е обвинен в измяна на родината и княза, в използване на властта за лично облагодетелстване и е осъден от Държавен съд на осем месеца затвор и отнемане завинаги на гражданските и политическите права. Няколко месеца по-късно е амнистиран. Отново е министър-председател в един от най-тежките периоди за България (4 юли 1913 г. – 21 юни 1918 г.). Едновременно с това до 21 септември 1915 г. е министър на вътрешните работи и народното здраве, а след това и министър на външните работи и изповеданията. След подписването на Солунското примирие през 1918 г. емигрира в Германия. Осъден е задочно от Държавен съд като един от главните виновници за втората национална катастрофа.
1885 г.
На конгрес в София деветнадесет македонски дружества избират Централно настоятелство с председател Димитър Ризов и подпредседател Димитър Петков.
Димитър Христов Ризов е роден през 1862 г. в гр. Битоля, Македония. Той е обществен деец, дипломат, публицист и журналист. Учи в родния си град, а след това в Пловдив. През 1881 г. се завръща в Битоля и е назначен за екзархийски инспектор на българските училища в Македония. През 1884 г. се установява в Пловдив. Там се включва активно в съединисткото движение – избран е за член на Българския таен централен революционен комитет. Участва в осъществяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България от 1885 г. През 1887 г. заминава да следва в Лиеж, Белгия. След завършване на образованието си, заема редица дипломатически постове – търговски консул в Скопие (1897–1899 г.), дипломатически агент в Цариград (1903–1905 г.), Белград (1905–1907 г.), Рим (1908–1915 г.) и Берлин (1915–1918 г.). Развива активна публицистична и журналистическа дейност. Редактор е на в. "Самозащита", "Македонский глас", "Независимост". Публикува материали във в. "Независима България", "Марица", "Балкан" и др. Автор е на спомени и брошури: "Княз Батенберг и Съединението", "Разлагающа се и възрождающа се България", "Етнография на Македония" и др.
1881 г.
В едночасово заседание, Великото Народно Събрание под председателството на митрополит Антим I Видински, отменя конституцията за 7 години и дава извънредни пълномощия на княз Александър I. Петко Каравелов и Петко Р. Славейков емигрират в Пловдив. Формирано е ново служебно правителство.
Режимът на пълномощията е управление, установено от княз Александър I Батенберг след извършения от него държавен преврат през 1881 г. Князът суспендира Търновската конституция и назначава служебно правителство начело с руския ген. Й. К. Ернрот, което да проведе избори за Велико Народно събрание. Тези действия на княза са подкрепени от Русия и Австро-Унгария. В обстановка на фактическо военно положение изборите са проведени и на 1 юли 1881 г. II Велико Народно събрание започва своята работа. То гласува извънредни пълномощия на княза за срок от 7 г., дава му право да създава нови учреждения, а след изтичането на определения срок ново Велико Народно събрание трябва да измени конституцията в духа на осъществените консервативни промени. Опозиционното движение срещу режима под ръководството на Либералната партия се засилва с всеки изминал ден. Князът се стреми да укрепи властта си с помощта на руските генерали Н. Соболев и А. Каулбарс, които поставя на 23 юни 1882 г. начело на правителството. Много скоро обаче между руските генерали и консерваторите възникват остри противоречия относно въпроса за жп строителство в България. Руските генерали търсят подкрепата на "крайните либерали" начело с П. Каравелов, които настояват за пълно възстановяване на конституцията. Консерваторите от своя страна се ориентират към сближаване с "умерените либерали", водени от Драган Цанков, които са склонни да допуснат промени в конституцията. През август 1883 г. е подписано споразумение между консерваторите и крилото на Драган Цанков, според което Търновската конституция ще се възстанови, но "умерените либерали" се ангажират да съдействат за промяната и в консервативен дух. На 6 септември 1883 г. князът издава манифест, с който възстановява Търновската конституция. Съставено е коалиционно правителство от "умерени либерали" и консерватори начело с Драган Цанков. На 5 декември 1883 г. то прокарва в Народното събрание исканите промени в конституцията. Князът се отказва от Режима на пълномощията. На проведените парламентарни избори на 27 май 1884 г. "крайните либерали" печелят убедително. Съставено е правителство начело с П. Каравелов, което изцяло възстановява конституцията.
1880 г.
България е приета за член на Международната телеграфна конвенция.
1879 г.
България е приета за член на Всемирния пощенски съюз, основан на 1 юни 1878 г. с Парижката конвенция.
1878 г.
Подписан е Берлинският договор. Северна България и Софийско стават васално на султана княжество. Южна България под името Източна Румелия е под юрисдикцията на султана, а Македония, Одринска Тракия и Беломорието са върнати на Османската империя.
1876 г.
По инициатива на Екатерина Ценович в Букурещ се основава “Българско благодетелно женско дружество”.
1872 г.
Васил Левски се прехвърля през Бекет и Оряхово в България. През следващите няколко месеца Апостола реорганизира Вътрешната революционна организация според изискванията на новия устав и новата програма на БРЦК.
1850 г.
В хода на Въстанието в Северозападна България – 1850 г. (Видинско въстание – 1850 г.) на връх Връшка чука, намиращ се в западната част на Стара планина, се провежда съвещание на селските старейшини от Видинско и Кулско, което трябва да уточни по-нататъшната тактика на въстаниците.
В предния ден – 30 юни 1850 г., Али Риза паша изпраща във въстаническия лагер в района на вр. Връшка чука и с. Раковец делегация с писмено възвание, в което се дава тридневен срок за разпускане на въстаническите отряди. На населението се предлага да излъчи свои представители, които да изложат пред властите своите искания.
В деня след съвещанието на Връшка чука, участниците изготвят изложение, в което описват тежкото положение на населението в Ломско, Видинско и Белоградчишко, като изрично акцентират върху лоялността на българите към султана. "Сега – заявяват селските старейшини, сме станали и трите нахии да си видиме правицата, що ни писуваше фермано царски, а они обърнаха на назе пушки, ножеве, топове, та ни избиха, изсекоха, къщи запалиха, попове изсекоха, църкви обраха, пивници изтрошиха, брашно разпиляха, казани съсипаха..."
На 4 юли 1850 г. селските старейшини, събрани на Връшка чука, отправят чрез сръбския княз Александър Карагеоргевич ново изложение до султана. Изготвен е и писменият отговор на поставените от турските власти искания за връщане на населението по селата.
Няколко дни по-късно, пратениците на Али Риза паша и на сръбския княз преговарят на Връшка чука с водачите на българските въстаници за завръщането на населението по домовете.
През 1850 г. в избухва Въстанието в Северозападна България – 1850 г. (Видинско въстание – 1850 г.). Масовото антифеодално селско въстание, избухва във Видинско, Ломско и Белоградчишко за премахване на едрото османско феодално земевладение и извоюване на автономия. Реформените актове на Османската империя от 1832-1834 г. не довеждат до съществени промени в положението на поробеното българско население нито по отношение формата на собствеността, нито по отношение на данъчното бреме, нито подсилили гаранциите за защита на неговите елементарни човешки права. През 1850 г. оцелелите от Нишкото въстание (1841 г.) и др. революционни сблъсъци по-видни дейци от Северозападна България се заемат с организиране на ново въстание. В подготовката му вземат участие и местните търговци, занаятчии и чорбаджии (които не по-малко страдали от чуждия национален гнет) и др. За ръководители са избрани Ив. Кулин, П. Маринов, Ц. Тодоров. На 29 май г. бунтът пламва в Ломско, Видинско и Белоградчишко. Броят на въстаниците достига около 16 000 души. Те обаче са лошо въоръжени и скоро османските власти успяват да усмирят въстаналите маси във Видинско и Ломско. По-голям размах въстанието придобива в Белоградчишкия край. В продължение на няколко дни надигналите се селяни обсаждат града, но без успех. Срещу тях са изпратени османски войски, които вече се били справили с въстаниците във Видинско и Ломско. Лишени от възможността да им се противопоставят, белоградчишките селяни се оттеглят към планинските райони. Въпреки неизгодното положение, в което се оказва въстаналото население, то не се отказва от своята борба, преди да бъдат приети неговите искания. Героичните действия на въстаниците стават известни и на европейската общественост. С помощта на сръбското правителство водачите на въстанието влизат в преговори с Високата порта. Под натиска на западноевропейските фактори Портата приема (август – септември) представители на надигналото се население. В резултат на това се стига до удовлетворяване на най-главното им искане – премахването на господарското земевладение и предоставяне право на селяните сами да си избират свои местни управители (кнезове) в нахиите (околиите). Обещанията на османското правителство обаче се оказват свързани с много условности, които обезсилват до голяма степен предоставените от него права на въстаналото население. То се съгласява да премахне спахийското земевладение, при условие че местното население приеме да откупи спахийските земи. А обещанието за избиране на кнезове не се осъществя, тъй като Високата порта се отказва впоследствие от намерението си да предостави автономия на този край.
Въпреки неуспеха си въстанието изиграва голяма роля в националноосвободителната борба на българския народ. То е една от неговите най-значителни антиосмански изяви преди Кримската война (1853-1856 г.). За неговия размах изключително голяма роля изиграли водителите му Ив. Кулин, П. Маринов, Ц. Тодоров и др.
1835 г.
Върху кула в Габрово е монтиран градски часовник.
Часовниковата кула е извисена на 28 метра височина. Намира се срещу пазара в Габрово и внася особен колорит в централната част на града. Издигната е през 1835 г. от местния майстор Иван Сахатчията. Часовниковият й механизъм е ръчно изработен от самия него, а камбаната е произведена във Виена.
На тази дата са родени:
1938 г.
Роден е Едуард Енчев Захариев – български кинорежисьор. Завършва през 1961 г. киноинститута в Будапеща. Утвърждава се в документалното кино с филмите "Релси в небето" (1962 г.), "Сол" (1965 г.), "БДЖ", "Стомана" (1971 г.). Дебютира в игралното кино с новелата "Ако не иде влак" (1967 г.), след която снима инкриминираната екранизация по Д. Фучеджиев “Небето над Велека" (1968 г.). В най-значимия си филм "Преброяване на дивите зайци" (1973 г.) осмива ограничеността и безумията на бюрократизма, а във "Вилна зона" (1975 г.) – стремежите на съвременния неоеснаф. В "Мъжки времена" (1977 г.) прави успешен завой към националната литературна класика. През 1980 г. заснема мелодрамата "Почти любовна история". Опитва силите си и в битовата трагедия – "Елегия" (1982 г.), както и в психологическата драма – "Скъпа моя, скъпи мой" (1986 г.), "Резерватът" (1991 г.), "Закъсняло пълнолуние" (1996 г.). Награди: за "Вилна зона" (Първа награда на Фестивала на българският игрален филм във Варна, 1976 г.); за "Мъжки времена" – почетен диплом на Международната федерация на филмовата критика от кинофестивала в Антверпен, Белгия (1978 г.).
1931 г.
Роден е Мирон Василев Иванов – български писател. Завършва фармация (1956 г.). Работи като редактор във в. "Вечерни новини" (1955-1960 г.), в. "Труд" (1960-1970 г.), член на редакционната колегия на в."Стършел" (1971-1988 г.), редактор в сп. "Септември" (1971-1975 г.). Първите му публикации са фейлетони във в. "Стършел" от 1950 г. Пише фейлетони, разкази, комедии, като критикува и осмива пороците в тоталитарното общество, опитвайки се да ги постави в един по-широк обществено-политически контекст. Създава около тридесет книги, тридесет радиопиеси, около петнадесет театрални сценарии за телевизията и естрадни програми. Автор е на "Разсеяни убийци" (1958 г.), "Какви времена доживяхме" (1960 г.), "Просто да не повярваш" (1962 г.), "Железни хора" (в съавторство с П. Незнакомов, 1964 г.), "Делфините" (1969 г.), "По суша и море" (1971 г.), "Полуфабрикати" (1971 г.), "Пуяк с брилянти" (1973 г.), "Живей като другите и бъди благословен" (1975 г.), "Новогодишни разкази" (1975 г.), "Балканска епопея" (1982 г.), "Един нищожен свръхчовек" (1983 г.), "Наполеон под Вакарел" (1985 г.), "Аероодисея" (1987 г.), "Как да бесим вълци" (1988 г.), "Византийски победи" (1989 г.), "Как я пеем тази песен" (1990 г.), "Ония сънни, радостни години" (1990 г.), "Илирийски замък" (1991 г.) и др.
1921 г.
Родена е Маргарита Спасова Дупаринова – българска актриса. През 1944 г. завършва Държавната театрална школа и дебютира в Народния театър с ролята на Милкана в "Майстори" на Рачо Стоянов, където без прекъсване до 1990 г. изиграва знаменити роли. Роли: Антигона в "Антигона" от Софокъл, Жулиета в "Ромео и Жулиета" от Шекспир, Кралица Елизабет в "Мария Стюарт" от Шилер, Лауренсия във "Фуенте овехуна" от Лопе де Вега, Фру Алвинг в "Призраци" от Ибсен, София в "От ума си тегли" от Грибоедов, Ксения в "Егор Буличов и другите" от Горки и много други. Умира на 3 ноември 2005 г.
1903 г.
Роден е Тодор Петров Ценков – български писател. За участие в ученическа стачка е изключен от всички училища в България. През 1921 г. емигрира в Буенос Айрес, в България се завръща три години по-късно. През 1930-1934 г. работи като администратор на сп. “Икономия и домакинство” и в редакцията на в. “Вик”. Членува в Съюза на трудовоборческите писатели. През 1936 г. отново емигрира със семейството си в Буенос Айрес, където е журналист и работник. В България се завръща през 1947 г. Работник е в Дирекцията на печата (1948-1951 г.), в Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина (1952-1953 г.), главен редактор е на в. “Патриот” (1953-1958 г.) и на в. “Реклама” към Съюза на българските журналисти (1959-1960 г.). Тодор Ценков е дългогодишен кореспондент на издания от Латинска Америка и сътрудник на отдела “Външна политика и международни връзки” към ЦК на БКП. Първия си разказ “Кривчо” печата през 1930 г. във в. “Дума” (бр. 34), заради който вестникът е конфискуван. Ценков превежда от испански и португалски език художествена и политическа литература. Превежда от български на испански език Д. Благоев, Г. Димитров, Т. Живков, материали на държавни и партийни институти, “Българска антология”, “Розова долина” – антология и др. Псевдоними.: Тодор Пикаро, Федя Це, Ф. Ц. Пикаро, Т. Ц. и др. Някои съчинения: “По света за хляб” (1932 г.), “Кокиче след тропиците” (1934 г.), “Великият океан” (1938 г.), “Con los ojos vendados. Novela.” Buenos Aires (1947 г.), “С привързани очи” (1952 г.), “Под аржентинско небе” (1962 г.).
На тази дата умират:
2017 г.
Умира Аян Садъков, български футболист и ключов член на българския национален отбор в Световното първенство по футбол през 1986 г.
2011 г.
Умира Васа Ганчева - български режисьор, сценарист, телевизионна водеща, медиен анализатор и критик, преводач на книги от шведски език. Родена е в град София на 29 април 1946 г. Дъщеря е на видния деец на БЗНС Лалю Ганчев и журналистката Надя Ганчева. Учи история и теория на театъра в Кралския институт в Стокхолм. Води различни предавания като „С Вас е Васа" и „Вкусът на живота". Режисира, пише сценарии и играе в различни филми. Известна с режисирането на новогодишните програми на БНТ в продължение на дълги години. Удостоена с българо-шведската литературна награда „Артур Лундквист“ . Умира на 1 юли 2011 г. в София след тежка коремна операция.
1992 г.
Умира Владимир Радославов Янчев – български режисьор. Работи в жанра на лиричната и сатиричната комедия, както и на приключенския филм. Режисьор е на: “Любимец 13” (1958 г.), “Бъди щастлива, Ани” (1961 г.), “Невероятна история” (1964 г.), “Старинната монета” (1965 г.), “Първият куриер” (1968), “Откраднатият влак” (1971), “Последният ерген” (1974 г.), “Топло” (1978 г.).
1977 г.
Умира Фани Попова-Мутафова – българска писателка. Родена е на 16 октомври 1902 г. В периода 1922-1925 г. учи консерватория (пиано) в Германия. Съпруга е на Чавдар Мутафов. Член е на Съюз на българските писатели и на Клуба на българските писателки. Представя предимно живота в семейството – жената като съпруга и майка. Авторка е на произведенията "Жената с небесната рокля" (разкази, 1927 г.), "Жената на приятеля ми" (разкази, 1929 г.), "Солунският чудотворец" (историческа хроника, първи том, 1929 г.; втори том, 1930 г.), "Недялка Стаматова" (повест, 1933 г.), "Велики сенки", (разкази, 1935 г.), "Дъщерята на Калояна" (роман, 1936 г.), "Иван Асен II" (роман, 1937 г.), "Боянският майстор" (роман, 1937 г.), "Последният Асеневец" (роман, 1939 г.), "Д-р П. Берон" (1972 г.) и др. Пише произведения за деца и юноши.
1895 г.
Умира Петко Рачов Славейков – български поет, публицист, фолклорист и обществен деец.
Роден е на 17 ноември 1827 г. в Търново (днес Велико Търново) в будно семейство на казанджия (баща му е свързан с Велчовата завера – 1835 г.). През 1842-1843 г. учи в Свищов при Емануил Васкидович. През есента на 1843 г. е учител в Търново. Взема дейно участие в борбата против фанариотския владика Панарет и пише сатира против него, заради което е изгонен от града. Учителства по селата и започва да събира народни песни и пословици. До 1848 г. издирва около 2 263 песни. По това време започва да пише стихове, превежда от руски език. През 1848 г. отива в Плевен, но скоро се премества във Враца и Берковица, гонен навсякъде от фанариотските владици. Установява се по-дълго в Елена при Н. Михайловски. През 1851 г. издава първите си книги – “Смесна китка”, “Песнопойка”, “Басненик”. Пише поемата “Бойка войвода” (1853 г.), съчинява бунтовни песни. Един от заговорниците е в бунта на Капитан Дядо Никола. Учителства в Търново и Трявна (1857-1862 г.). Като учител в Търговище (1863 г.) издава сатиричния в. “Гайда”. След кратък престой във Варна (1864 г.) заминава с големия си син Иван за Цариград, където е поканен да редактира българския превод на Библията. Там издава в. “Гайда” (1863-1867 г.), “Македония” (1866-1872 г.), “Ружица” (1871 г.), “Пчелица” (1871 г.), “Читалище” (1872-1873 г.), “Звънчатий глумчо” (1873 г.), “Шутош” (1873-1874 г.), “Костурка” (1874 г.). Сътрудничи на почти всички български вестници и списания, издава повече от 60 книги – оригинални и преводни, активно участва в борбата за църковна независимост. През 1872 г. вестник “Македония” е спрян от турското правителство, а Славейков е арестуван и вкаран в затвора заради статията “Двете касти и власти” от Св. Миларов. Излиза от затвора материално разорен. По това време създава “Изворът на белоногата” (1873 г.). През 1874 г. заминава за Одрин, където открива българска гимназия. По време на Априлското въстание (1876 г.) пише борчески стих., арестуван е и изпратен в Одринския затвор. Посреща руските войски и застава начело на българското управление в Стара Загора. Свидетел е на опожаряването на града от Сюлейман паша. В пожара изгаря целият му архив с огромна сбирка от народни песни и 15 000 пословици, както и много от неиздадените му стихотворения. Помага на руските войски в прехода през Стара планина и придружава ген. Скобелев в похода му до Сан Стефано. След Освобождението се включва активно в обществения живот на страната: председател е на НС (1880 г.), министър на просвещението и вътрешните работи (1880-1881 г.). Издава вестник “Остен” (1879 г.), “Целокупна България” (1879 г.), “Независимост” (1880-1883 г.), “Търновска конституция” (1884 г.), “Истина” (1886 г.), “Софийски дневник” (1886 г.), “Правда” (1888 г.).
1853 г.
Умира Николай Степанович Палаузов – съратник на Васил Априлов, дарител за откриване на взаимно училище в Габрово. Търговец в Одеса (Русия). Завещава значително състояние за издръжка на Габровското училище.
За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус” са използвани следните източници:
Енциклопедия “България” - Издателство на БАН, 1982 г.;
Енциклопедия “Британика” (2004 г.);
Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);
Фамилна енциклопедия “Larousse”;
История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2004 г.;
История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;
История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес”, 2002 г.;
Българска военна история - БАН, 1989 г.;
История на войните в дати - Издателска къща “Емас”, 2001 г.;
История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд”, 2002 г.;
История на Османската империя - Издателство “Рива”, 1999 г.;
Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
Исторически бюлетин – на “The New York Times”;
Исторически бюлетин – на “The History Channel”;
Исторически бюлетин – на “World of Quotes”;
Исторически архив на Агенция “Фокус” - отдел “Архив и бази данни” и други.;
