2013 г.
Президентът на Република България Росен Плевнелиев присъжда орден „Стара планина“ първа степен на Трасивулос Стаматопулос, извънреден и пълномощен посланик на Република Гърция в Република България „за цялостния му принос за развитието и задълбочаването на приятелските отношения, политическото, икономическото и културното сътрудничество между Република България и Република Гърция“.
2008 г.
Президентът на Република България Георги Пъравнов присъжда орден „Стара планина“ първа степен на Норайр Нурикян „за изключителния му принос за развитието на физическото възпитание и спорта.“
1996 г.
Президентът Желю Желев назначава Румен Янков за председател на Върховния касационен съд и Владислав Славов - за председател на Върховния административен съд.
1974 г.
Във Варна е открита сесия на Изпълнителния съвет на ЮНЕСКО.
Изпълнителният съвет на ЮНЕСКО носи отговорност за осъществяването на решенията, приети от Генералната конференция. Изпълнителният съвет се състои от представители на 58 страни, избрани от 5 географски избирателни групи. България досега е била 3 пъти член на Изпълнителния съвет: 1972 - 1976 г., 1985 - 1989 г. и 1993 - 1997 г. На 27 - та сесия на Генералната конференция (1993 г.) изборът на България за член на Изпълнителния съвет потвърждава традиционно високия авторитет на нашата страна в ЮНЕСКО. След изменения в Устава на ЮНЕСКО от 1993 г., в Изпълнителния съвет са представени вече страни, а не отделни личности, представящи съответните страни. На 28 - та сесия на Генералната конференция на ЮНЕСКО (1995 г.) България е избрана за заместник - председател на Изпълнителния съвет на ЮНЕСКО.
Организацията на Обединените нации за образование, наука и култура /ЮНЕСКО/ е създадена през месец ноември 1945 г. в Лондон като една от четирите “големи” специализирани организации на ООН. Уставът й влиза в сила през 1946 г. България е член на ЮНЕСКО от 17 май 1956 г. През 1984 г. от ЮНЕСКО излизат САЩ, Великобритания и Сингапур. Лейбъристкото правителство взима решение за връщането на Великобритания в ЮНЕСКО от 1 август 1997 г. След заявлението на президента на САЩ Джордж Буш на 57 - та сесия на ООН, на 32 - а сесия на Генералната конференция на ЮНЕСКО на 1 октомври 2003 г. и САЩ официално се завръщат в Организацията.
Основен тезис, залегнал в Устава на ЮНЕСКО, е “че мирът се изгражда в умовете на хората ”. Това предопределя основните насоки на дейност на тази организация. Ролята на ЮНЕСКО в съвременния свят се определя като интелектуална и етическа. ЮНЕСКО съдейства за разширяването на международното сътрудничество в областта на образованието, естествените науки, екологията, културата, социалните науки, комуникациите и информатиката, правата на човека.
1971 г.
Провеждат се избори за Шесто Народно събрание. Това са избори за първия парламент след влизането в сила на Конституцията от 1971 г. За кандидатите на ОФ са подадени 99,90 % от общия брой на гласовете. От 400 - те депутати 268 са от БКП, 100 - от БЗНС и 32 безпартийни (от тях 19 са членове на ДКМС). В парламента заседават 385 българи, 11 турци, 3-ма евреи, 1 арменец. Председател е Георги Трайков, сменен през април 1972 г. от Владимир Бонев. На 9 март 1976 г. това Народно събрание се саморазпуска предсрочно заради предстоящия 11 - ти конгрес на БКП.
1947 г.
С постановление на Министерския съвет се отнемат близо 2/3 от земите на манастирите в страната.
1946 г.
Кръстю Пастухов от БРСДП (о) е осъден на 5 години строг тъмничен затвор. Съдебният процес срещу него започва на 6 юни 1946 г. Той е обвинен, че с две свои статии във в. "Свободен народ" е "накърнил достойнството и боевата сила на българската армия".
1946 г.
Приет е Законът за национализация на застрахователните дружества и за държавния монопол в застраховането. Съгласно този закон всички активи и пасиви на съществуващите акционерни и кооперативни застрахователни дружества, ведомствени каси, фондове, застрахователни отдели на банките и други, се поемат от Държавния застрахователен институт. Всички действащи застраховки и портфейли, задължения, както и презастрахователните договори запазват своето действие и преминават по право върху ДЗИ. С този акт по същество се извършва сливане на действащите застрахователни предприятия в една голяма компания. Държавният застрахователен надзор също преустановява дейността си, тъй като функциите по контрола на застраховането също преминават в ДЗИ.
Държавният застрахователен институт (ДЗИ) е създаден с този закон като автономно предприятие, юридическо лице със седалище гр. София и със сложна структура, като в този си вид е работил до 1952 г., когато започва изграждането на клоновете и постепенната децентрализация на дейността на Института. ДЗИ е единственото застрахователно предприятие в България до 1961 г., когато с постановление на правителството е създадено Българско външно застрахователно и презастрахователно дружество "Булстрад" на базата на съществуващия дотогава отдел на ДЗИ. Основният акционер на "Булстрад" е Министерство на финансите, а един от главните акционери е и самият ДЗИ. "Булстрад" провежда всички застраховки, които са свързани със задължения извън територията на страната - морски, авиационни, туристически и други, докато ДЗИ запазва монопол върху застраховането вътре в страната.
Освен монопола в застраховането, след 1946 г. държавата постепенно въвежда голям относителен дял на задължителното (законово) застраховане. Законът за застраховане на имущества е приет през 1958 г., като измененията в него от 1969 г. разширяват значително обхвата на задължителното имуществено застраховане.
Юридическият монопол в застраховането се спазва стриктно до 1989 г., до появата на конкуренция в областта на застраховането. През октомври 1998 г. ДЗИ е преобразуван в еднолично акционерно дружество със 100% участие на държавата. На 7 декември 1999 г. в "Държавен вестник", бр. 107 е обнародвано решението на Агенцията за приватизация за откриване на процедура по приватизация на "Държавен застрахователен институт - ДЗИ" ЕАД, която приключва с продажбата на дружеството на 27 август 2002 г.
1945 г.
В дните между 24 и 27 юни се провежда първия конгрес на Българския народен женски съюз.
Български Народен Женски съюз (БНЖС) е единна масова организация на българските жени. Неговото изграждане започва през октомври 1944 г. по решение на Националния комитет на ОФ. С тази задача се заема Централната женска комисия към Националния комитет на ОФ, начело с Р. Тодорова. Пристъпва се към реорганизация на съществуващите женски дружества, създадени от Българския женски съюз. През юли 1945 г. се провежда учредителният конгрес на БНЖС, на който се избира и ръководният му орган – Управителен съвет. Дългогодишен негов председател е Ц. Драгойчева. Печатен орган на съюза е в. "Народен женски глас" (1945 г.–1950 г.). От 1945 г. започва да издава и сп. "Жената днес".
1913 г.
По време на Междусъюзническата война Румъния обявява война на България. Близо половин милионна румънска армия прекосява р. Дунав, и възползвайки се от оголения български тил, достига на 30 км от София. Дни по-рано война на България са обявили Гърция и Сърбия. Междусъюзническата война приключва с подписания на 28 юли 1913 г. Букурещки мирен договор, според който България е лишена в значителна степен от освободените от нея по време на Балканската война (1912 - 1913) земи и понася тежки финансови и други загуби.
Междусъюзническата война (Втора балканска война – 1913 г.) е война между България и бившите й съюзници от Балканския съюз 1912 - 1913 г. - Сърбия, Гърция и Черна гора, и присъединилата се към тях Румъния. След победата над Турция в Балканската война (1912 - 1913 г.), между балканските съюзници избухват остри разногласия за владеенето на освободените територии. Сърбия предявява искане за земите, намиращи се на запад от р. Вардар, и повдига въпроса за ревизиране на българо - сръбския договор от 1912 г. Гърция предявява искане към териториите на Южна Македония и част от Западна Тракия. Претенциите на двете държави са неоснователни, тъй като се отнасят до земи, населени предимно с българско население. Отчитайки своята решаваща заслуга за разгрома на Турция в Балканската война, България настоява да получи цяла Македония, изтъквайки и факта, че преобладаващият етнически елемент в нея е българският. На 19 май 1913 г. Сърбия и Гърция подписват таен военно - политически договор, който е насочен изцяло против България. По силата на този акт на Сърбия се предоставят всички земи на запад и изток от р. Вардар до планината Осогово. На Гърция се признават земите, намиращи се на юг от планината Беласица до залива Елефтера (разположен източно от устието на р. Струма). Двете държави се задължават да си оказват пълна подкрепа, в случай че някоя от тях влезе във война с България. Скоро след подписването на този договор от Букурещ са направени изявления, че Румъния търси приятелството на Сърбия и Гърция. Под предлог да не се допусне нарушаване на "балканското равновесие" от страна на България, румънските управляващи среди предявяват претенции към Южна Добруджа. Турция също не прикрива своя стремеж да си възвърне земите, намиращи се на запад от линията Мидия - Енос. Всяка една от балканските държави започва да се готви за война. В България са мобилизирани 600 000 души, но практически от нея могли да бъдат използвани 500 000 души. Веднага след сключването на Лондонския мирен договор 1913 г. по заповед на българското военно командване всички български войски, разположени в района на Източна Тракия, са прехвърлени на запад за действия против сръбската и гръцката армия. След изготвения набързо план се проектирали военни действия само против тези две държави, поради това на турската и румънската граница не са оставени почти никакви войскови сили. Сърбия и Гърция, които също така не демобилизират своите армии, разполагат общо с 550 000 души, към които се присъединява и една черногорска дивизия от 12 000 души. След намесата на Румъния и Турция против българската армия се изправя и още една допълнителна военна сила от близо 700 000 души. Въпреки крайно неизгодното положение на България цар Фердинанд I и стоящата зад него царедворска клика не скриват своите намерения за война против бившите съюзници на България.
Още преди 16 юни 1913 г. сръбският крал подписва манифест за обявяване на война на България с непопълнена дата. Цар Фердинанд I се оказва по - невъздържан и на 16 юни чрез своя помощник - главнокомандващ ген. М. Савов дава заповед за действия на българската армия срещу армиите на Сърбия и Гърция, които от своя страна предприемат офанзива против България. Веднага на тяхна страна се присъединява и Черна гора. На 27 юни в конфликта се включва и Румъния, а 3 дни по - късно - и Турция. Изправена сама срещу всички свои съседи, въпреки някои успехи срещу сръбската и гръцката армия, България е принудена да капитулира. Особено са облекчени в своите действия против нея Румъния и Турция. Без да срещнат каквато и да било съпротива, румънските войски прекосяват за няколко дни Северна България и се озовават до София. Турската армия успява, също без никакво противодействие от българска страна, да заграби Източна Тракия.
Австро-Унгария и Германия, които най - много насърчават цар Фердинанд I за войната, след нейното избухване не предприемат никакви стъпки за възпиране действията на останалите балкански държави против България. Тяхното желание е колкото се може повече да задълбочат противоречията на Балканите и да ликвидират Балканския съюз. На 28 юли 1913 г. е подписан Букурещкият мирен договор, според който България не само е лишена в значителна степен от освободените от нея по време на Балканската война 1912 г. - 1913 г. земи, но понася и тежки финансови и други загуби. Поражението на България в Междусъюзническата война сериозно разклаща положението на монархическия институт, но при все това цар Фердинанд I успява да се задържи на престола.
1910 г.
В София е закрит Славянски събор (Втори подготвителен). Той се провежда в дните между 24 - 27 юни в Народния театър. Организиран е конгрес на политически и научни дейци от славянските страни. Съборът се организира по предложение на С. С. Бобчев, който е председател на Славянското дружество в България, с подкрепата на Народната и Прогресивнолибералната партия. Присъстват руски, сърбохърватски, словенски, чешки и полски представители. Делегатите издигат идеята за политическо единство между славяните, изградено върху културно - икономическото сближаване. Стремежът към солидарност не се прилага на практика поради изострените междудържавни отношения след Балканската война 1912 г.–1913 г.
1898 г.
В Пловдив е учреден Семинарски съюз (на завършилите духовните семинарии) с председател Христо Въргов.
1884 г.
Състои се откриване на IV ОНС. Председател: Петко Каравелов (до 30 юни), Ст. Стамболов (30 юни - 1 септември) и Георги Живков (от 1 септември 1886 г.) - всичките крайни либерали.
1877 г.
В хода на Руско-турската война под командването на ген. Михаил Драгомиров Четиринадесета пехотна дивизия осъществява успешен десант в района на Свищов.
Михаил Иванович Драгомиров е роден на 8 ноември 1830 г. Той е руски военен деец, генерал от пехотата. По време на Руско - турската освободителна война 1877 г. - 1878 г. командваната от него Четиринадесета пехотна дивизия първа форсира р. Дунав между Зимнич и Свищов и осигурява плацдарма за дебаркирането на останалите части от руската армия на българския бряг. По - късно участва в отбраната на Шипченския проход, където е ранен. След войната се занимава с преподавателска дейност, командва войските на Киевския военен окръг .Умира на 15 октомври 1905 г.
На тази дата са родени:
1929 г.
Роден е Доньо Петров Донев - български художник и режисьор. Той завършва Художествената академия в София. Режисьорският му дебют, съвместно с Тодор Динов, е "Дует" (1961 г.), а първият му самостоятелен филм е "Приказка" (1962 г.). Доньо Донев създава много филми и като художник. Той е автор на първия български пълнометражен анимационен филм "И ги нарекоха Монтеки и Каполети" (1985 г.). Заснел е също "Цирк" (1962 г.), "Кравата, която …” (1967 г.) (съвместно с Христо Топузанов), "Тримата глупаци" (1971 г.), "Умно село" (1972 г.), "Тримата глупаци ловци" (1972 г.), "Дефакто" (1973 г.), "Тримата глупаци и кравата" (1973 г.), "Лъвът" (1975 г.), "Мнима работа" (1977 г.), "Тримата глупаци и глупачката" (1977 г.), "Тримата глупаци педагози" (1980 г.), "Тримата глупаци рибари" (1983 г.), "Пардон" (1984 г.), "Вълча сюита" (1987 г.), "Тримата глупаци в ресторанта" (1988 г.), "Бон апетит" (1990 г.), "Хамлет" (1994 г.), "Вагнер" (1998 г.; като актьор).
1929 г.
Роден е Александър Джеров – български политик. Завършва Втора мъжка гимназия в София и право в Софийския университет "Свети Климент Охридски". Доктор по международно частно право. Професор по вещно право. Адвокат в продължение на повече от 30 години. Юрисконсулт на Министерство на благоустройството от 1966 до 1973 г. Декан на Департамента по право в Нов български университет от 1993 г. Професор в Специализирания научен съвет по правни науки от 1994 г. Има множество публикации и издадени книги на юридическа тематика. Член на Радикалдемократическата партия в България (РДП) от 1989 г. Заместник-председател на РДП от 1993 г. до 1995 г. Депутат в VІІ Велико народно събрание и председател на Парламентарната законодателна комисия. Депутат в ХХХVІ Обикновено народно събрание и председател на Парламентарната законодателна комисия в ХХХVІ ОНС. От ноември 1996 г. става член на Демократическата партия. Депутат в ХХХVІІ ОНС (Парламентарна група на Народен съюз - БЗНС, ДП). Заместник-председател на Парламентарната правна комисия в ХХХVІІ ОНС. Заместник- председател на Демократическата партия. Представител на България в "Комисията за демокрация чрез право" към Съвета на Европа. Депутат от Благоевград в ХХХVІІІ ОНС (Парламентарна група на Народен съюз - БЗНС, ДП). Заместник-председател на ротационен принцип на ХХХVІІІ ОНС и заместник-председател на Парламентарната комисия по правни въпроси и законодателство срещу корупцията. Заместник-ръководител на Делегацията в Парламентарната асамблея на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа.
1879 г.
Роден е Атанас Илиев Кирчев - български драматичен артист. Учи драматическо изкуство в Петербург и Берлин. Атанас Кирчев е един от първите артисти на “Сълза и смях”. Изгражда запомнящи се образи - Тетерев (“Еснафи” от Горки), лорд Горинг (“Идеалният мъж” от О. Уайлд), Дяволът (в едноименната драма на Молнар), Свещеникът (“Младост” от Халбе), Борислав (в едноименната драма от Ив. Вазов), Драгой (“Искам да живея” от Н. Г. Данчов) и др. Умира на 5 ноември 1912 г., в гр. София.
1850 г.
В Сопот е роден "Патриархът на българската литература" Иван Вазов (1850 - 1920). Вазов е писател, поет, драматург, публицист, почетен член на БАН (1921), почетен доктор на филологическите науки. Брат на офицерите от Българската армия Георги Вазов и Владимир Вазов. Учи при Партений Белчев и Ботьо Петков, а след това в Пловдивската гимназия. През 1870 г. е изпратен в Румъния да практикува търговия при чичо си, но бяга в Браила, където попада в средите на българските хъшове. В периода 1872 - 1873 г. учителства в България. През 1875 г.става член на революционния комитет в Сопот. След избухването на Априлското въстание 1876 г. емигрира през Цариград в Румъния. Първата му стихосбирка е "Пряпорец и гусла" (1871), последвана от "Тъгите на България" (1877). През Руско-турската война (1877 - 1878) пише трета стихосбирка "Избавление". След Освобождението се премества в Пловдив, където развива активна обществено-политическа и публицистична дейност. Заедно с Константин Величков описва в продължение на 5 год. в-к "Народний глас", главен редактор е на сп. "Наука", съставител на литературното сп. "Зора" (1885). Отново с К. Величков участва в съставителството на двутомната "Българска христоматия" (1884). От това време са поетичният цикъл "Епопея на забравените", повестта "Чичовци" и др. През есента на 1886 г. напуска България и се установява в Одеса. През 1894 г. излиза романът "Под игото", последван от драмата "Хъшове" (1894) и романа "Нова земя" (1896). От 1889 г. живее в София. Издава сп. "Денница". От 1897 до 1899 г. е министър на народната просвета в кабинета на Константин Стоилов. По време на войните създава високопатриотични песни, с които възпява героизма на българския войник. Автор е на многобройни пътеписи, есета, статии и исторически повести. Носител на ордена "Св. равноапостоли Кирил и Методий" (1920). Произведенията му са преведени на ок. 50 езика.
Иван Вазов умира на 22 септември 1921 г. в София.
На тази дата умират:
1997 г.
Умира литературоведът Боян Димитров Ничев (1930 - 1997). Доктор на филологическите науки (1980). Роден е на 6 януари 1930 г. в гр. Берковица. Завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски” през 1952 г. Защитава кандидатска дисертация на тема "Реализмът на Бранислав Нушич". От 1957 г. работи в Института за литература при БАН. Става професор през 1981 г. Завежда отдел "Теория, критика и изкуство" в сп. "Септември" от 1967 до 1980 г. Изследователските му интереси са в областта на българското и славянското литературознание. Автор на литературни портрети на български писатели. Съчинения: "Димитър Талев. Литературен - критически очерк" (1961), "Бранислав Нушич" (1962), "Национална съдба и литература" (1968), "Увод в южнославянския реализъм. От фолклор към литература в естетическия развой на южните славяни през ХVIII и ХIХ в." (1971), "Литературни портрети и проблеми" (1972), "Пътят на българската проза към крупни епични форми" (1974), "Съвременният български роман" (1978), "Критика и литературна история" (1980), "Вапцаров, или Нашият поетичен диалог със света" (1989) и др.
1975 г.
Умира Георги Енев Боршуков - български журналист, автор на многобройни проучвания из историята на българската журналистика. Геoрги Боршуков е роден на 16 март 1903 г. в Казанлък. Следва инженерство във Виена (1923 - 1925 г.). Завършва Юридическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски през 1926 г. Специализира в Париж (1936 г.). Главен редактор е на в."Дъга" (1934 - 1944 г.). Доцент по журналистика в СУ “Св. Климент Охридски” (1954 г.), професор - 1959 г. Ръководител на катедрата по журналистика в СУ “Св. Климент Охридски” 1965 - 1970 г. Негови съчинения са: "Новата организация на света" (1945 г.), "Социалистическият печат в България. Том I" (1946 г.), "Оформяне и производство на вестник" (1957 г.), "История на българската журналистика" (1965 г.).
1967 г.
Умира Георги Петров Генов - български политически деец, юрист и общественик. Той е роден на 15 март 1883 г. в гр. Котел. Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” през 1912 г. Специализира Международно право в Париж и Рим (1913 - 1915 г.). Професор по Междудържавно и международно право в СУ “Св. Климент Охридски” (1925 - 1944 г.). В периода 1937 - 1938 г. е ректор. Привърженик е на Радикалната партия. Георги Генов е един от редакторите на в. "Радикал" (1934 г.), главен редактор на "Междудържавно право" (1940 г.). Негови съчинения са: "Вмесването в междудържавното право", "Обществото на народите" (1920 г.), "Положението на християните в Турция според мохамеданското право" (1922 г.), "Източният въпрос. Политическа и дипломатическа история", в 2 ч. (1924 - 1926 г.), "Ньойският договор и България" (1935 г.), "Дипломатическо и консулско право" (1937 г.), "Организация на мира. Универсалност, регионални съобщения и двустранни договори" (1937 г.), "България и Обществото на народите" (1938 г.), "България и Европа. Сан Стефано и Берлин - 1878" (1940 г.), "Правното естество на междудържавните договори и тяхната мирна ревизия" (1940 г.) и др.
1870 г.
Умира Добри Войвода - български хайдутин. Той е роден през 1825 г. в гр. Копривщица. Действа заедно с Ангел Войвода. От 1860 г. е байрактар при Лефтер Войвода. След 1868 г. предвожда своя дружина в Карловско и Казанлъшко.
За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус” са използвани следните източници:
Енциклопедия “България” - Издателство на БАН, 1982 г.;
Енциклопедия “Британика” (2004 г.);
Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);
Фамилна енциклопедия “Larousse”;
История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2004 г.;
История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание” ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;
История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес”, 2002 г.;
Българска военна история - БАН, 1989 г.;
История на войните в дати - Издателска къща “Емас”, 2001 г.;
История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд”, 2002 г.;
История на Османската империя - Издателство “Рива”, 1999 г.;
Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд”, 2003 г.;
Исторически бюлетин – на “The New York Times”;
Исторически бюлетин – на “The History Channel”;
Исторически бюлетин – на “World of Quotes”;
Исторически архив на Агенция “Фокус” - отдел “Архив и бази данни” и други.
