„В деня на подписването на унизителния за България Ньойски диктат, на 27 ноември 1919 година в църквата „Света Неделя“ в София е отслужена панихида за загиналите по бойните полета през Първата световна война. След това в присъстващите възниква идея да направят шествие из града”, разказа Ненков. „При народния поет, при Иван Вазов!“- прокънтява глас и над 2000 души се отправят към Вазовия дом, начело с военната духова музика, която засвирила „Съюзници-разбойници“. Огромно множество с черни хоругви и плакати, в траурно шествие тръгва неутешимо по улиците на столицата. Начело бавно пристъпват видни професори от университета, известни интелектуалци, духовници от Светия синод. Покрусените хора подминават Двореца и се отправят към улица „Раковска”, където се намира Министерството на външните работи. Чиновниците излизат на балкона и се подготвят да произнесат прочувствени речи за поруганата съдба и излъганите надежди на българския народ. Но виждат само гърбовете на тълпата.
Народът иска да чуе не тях, а “своя глас и съвест”- народния поет Иван Вазов. Затова отправя взор на надежда към къщата на дядо Вазов и скандира неговото име. В този момент той се намира със своя приятел, професор Иван Шишманов в отсрещния „Юнион клуб”. Когато чува апела, отправен към него от множеството, се появява на ъгловия прозорец. Вдига ръка и дал знак, че иска да говори. Настъпва гробна тишина. И става нещо вълнуващо. Вазов с мъка произнася няколко фрази, борейки се с обзелото го вълнение: „Благодаря ви, добри българи, за овацията, която ми правите… С бодър дух трябва да посрещнем ударите на съдбата, без да се отчайваме, без да изпадаме в униние… Да бъдем всички убедени, че ще превъзмогнем нещастието си и ще създадем наскоро една нова, единна и мощно духовна България! Не се отчайвайте! Жив е българският бог!“
Опитва се да каже още нещо, за да утеши народната горест, но буца засяда в гърлото му и разперва ръце, като простреляна птица. Улавя се за перваза на прозореца, свежда глава и неудържимо заридава. Раменете му се разтърсват в силни конвулсии. И множеството заплаква с него. После коленичи на улицата и запява песента му: „Покойници, вий в други полк минахте, де няма отпуск, ни зов за борба…“.
„Гледката на плачещите и отчаяни хора, прегърнали черни знамена, е неописуема. Тя единствено може да се сравни по своя трагизъм с гледката на пленените и ослепени 14 хиляди български воини от Василий Втори Българоубиец след битката край село Ключ през 1014 г., която предизвикала сърдечен удар и кончината на българския владетел Самуил”, разказа още Петър Ненков.
По думите му, непосилната мъка по разкъсаното Отечество, по братята и сестрите, останали под чуждо владичество и подложени на жестока асимилация и неописуеми репресии не може да се изкаже с думи. Тя може само да се изплаче.
Строгите клаузи на Ньойския мирен договор стягат, като в менгеме духа на българския народ и помрачават желанието му да отдаде достойна почит на стотиците хиляди герои, паднали във войните за национално освобождение и обединение 1912-1918 г. Поради тази причина от 1926 г. празникът на армията – 27 ноември и празникът на кавалерите на ордена „За храброст”- 6 май били обединени от държавното и военно ръководство на Царство България в една дата – 6 май, Гергьовден, тъй като тогавашният боен празник на армията- 27 ноември съвпадал с датата на позорния Ньойски диктат, донесъл Втората национална катастрофа на България.
„За да не се забравя гаврата на Великите сили със съдбата на България, във Военното училище на всяка вечерна проверка, от 1919 до 1942 г. докато трикольорът бавно се спускал по пилона, юнкер от старшия клас извиквал високо: „ Помнете Ньой! Блоковете от бъдещи офицери отговаряли хорово: Помним Ньой! Готови сме да мрем за България!“”, разказа Петър Ненков.
По думите му, всяка година на 27 ноември хората в София и други големи градове в България спускали от прозорците и балконите си черни знамена, в знак на всенародна покруса и траур по своя прекършен национален идеал. След това всичко потънало в социалистическото безвремие, когато излезли на почит други герои и други исторически дати.
Цветана ТОНЧЕВА
