Пловдив. На Великден 1864 г. дякон Игнатий се разтригва в Карлово и предава на майка си своите коси с думите „Мамо, мене ме призовава народният глас да се притека на помощ на поробеното си Отечество, затова аз не мога да изпълнявам духовната си длъжност и се отказвам от нея. Това каза за Радио „Фокус“ - Пловдив доц. д-р Петър Ненков. „Вземи косата ми, та я скрий в сандъка си и кога чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мене, защото може би ще остана неопят и непогребан!”, казва още Левски. Според Петър Ненков това са думи – кратки като изстрели, думи, които те разтърсват, защото в тях Дякона прозорливо е надникнал в бъдещето и е успял да види участта си на великомъченик на българската свобода.
„Той преминава през легиите на Раковски в Белград, където получава своето бойно кръщене и легендарно си прозвище, броди по хайдушките пътеки на стария Балкан като байрактар в четата на Панайот Хитов, споделя нерадостната съдба на българските хъшове във Влашко, където неговият приятел Ботев в една вятърна мелница го нарича с великолепната си поетическа интуиция – „нечут характер”. След дълги лутания и съмнения той достига до идеята за вътрешната революция. За нея той пише на стария войвода Панайот Хитов „Аз съм решил да започна едно свято дело, в което ако спечеля, печели цял народ, а ако загубя –губя само мене си!”. За тази цел той на три пъти ще прекоси на шир и на длъж поробеното отечество, за да създаде стотици революционни комитети и да подготви народа за предстоящата кървава сватба”, каза още Ненков. По думите му Левски пръв е прозрял, че ако народът силно жадува своето освобождение, той не трябва да се уповава на безкористната помощ на Великите сили и балканските си съседи, а сам да организира въоръжено въстание срещу турския феодално-деспотичен гнет. „Под вънкашност чужда и под име ново Апостола обикаляше Тракия, Мизия и Македония и сееше семената на бунта в народната нива. С жадни души в тъмна доба селяни и интелигенти попиваха всяка негова дума над револвера, камата и светото евангелие. Затова с любов го наричаха байо Василе. Словото му беше сладко и омайно. То събуждаше справедливия гняв на роба и готвеше всички за бунт, за борба като за една ближна, обща веселба”, каза Петър Ненков.
„Дякона учеше съзаклятниците да гледат народната работа повече от всичко друго, повече от себе си, да я уважават. Чужд на лицемерието той написа: „Кажи ми байо моите кривици, аз да ти кажа твоите, па да се оправяме и да вървим наедно, ако ще бъдем хора!”. Издигащ в култ вишегласието и дисциплината, той повече от всичко презираше предателството. За зла участ точно то бе причина в една мразовита декемврийска нощ на 1872г. да бъде заловен в турската полиция в Къкринското ханче”, добави д-р Ненков.
„След кратък съдебен процес в София на 19 февруари 1873 година Левски увисна със страшна сила на черното бесило. Майка България загуби най-свидния си син и осиротя. Като ярък метеор Апостолът прекоси небето на поробената ни родина и запали в душите на робите пожара на бунта", посочи Ненков. По думите му ще минат години и комитетите на вътрешната революционна организация, създадени от него, ще се съвземат от шока след смъртта му и ще поведат робите през Април на 1876-та с келяви пушки и черешови топчета в бой последен с поробителите.
Според Петър Ненков всеки от нас е изградил в душата си един свой образ на Левски и той е много по-скъп за него, отколкото образите на останалите възрожденски герои на поробена България. Сравнен със самоизтъкващия се Бенковски, изпепеляващия Ботев, пресметливия Стамболов, скъперникът Губеделников, Левски блести като икона, но не икона на вехти пророци или аскетични отшелници, а икона на вечно живия Апостол на българската Свобода, без който нашата история би била скучна и равна като пустиня. Този, който единствен от всички тези герои прозря , че в една нова България хората трябва да живеят без разлика на пол, националност и вероизповедание, този който предрече, че на българите не им трябва царство, а една свята и чиста република, в която да се издигне храм на правдата Свобода.
Цветана ТОНЧЕВА