Латинската империя, с която в този момент воюват българите, е основана от кръстоносците през 1204 година, след като те завземат Константинопол. По същото време българският цар Калоян се договаря с римския папа Инокентий III.
Славянският владетел получава титлата „рекс“, т.е. крал, а българският архиепископ става „примас“, което е еквивалентно на статута на патриарх. В началото отношенията между българите и европейските рицари били добри, но скоро започнали бързо да се влошават.
Причината е абсолютната политическа недалновидност на кръстоносците – те не желаят да признаят царската титла на българския владетел, който в замяна на това е готов да сключи съюз с тях. На това предложение високомерният Балдуин отговаря, че Калоян трябва да се обръща към него като роб към господаря си, което оскърбява жестоко царя.
Освен това латинците започват да извършват набези в българските земи, което налива още повече масло в огъня. А кръстоносците проявили и невероятно безгрижие и не се опасявали от ответни действия от страна на българите, смятайки ги за сбирщина. Допълнително, латинците открито презирали и притеснявали местното завоювано население. В резултат гръцките благородници започнали да търсят съюз с българите.
В началото на март 1205 година войската на Калоян с подкрепата на куманите нахлула в пределите на Латинската империя. Момент е избран удачно – в същото време основната армия на кръстоносците води боеве в Мала Азия с Никейската империя. Подкрепата на гърците осигурява на българите бързо завладяване на цяла Тракия.
Императорът изпраща пратеници на изток с искане да бъде прехвърлена войска. Но високомерието и презрението към противника окончателно подвеждат Балдуин. Без да дочака тяхното пристигане, той в края на март 1205 година тръгва към Адрианопол, който в онзи момент е в ръцете на българите.
В началото на април кръстоносците, с помощта на своите съюзници венецианци, обсаждат града, а цар Калоян тръгва на помощ на своя гарнизон. Армията му е огромна за онези времена и наброява около 65 хиляди души, от които около 15 хиляди са кумански конни отряди.
На 13 април цялата тази армия стига до обсадения град. Още при първите сблъсъци латинците са наказани за своята арогантност. Куманите успяват да залъжат отряд кръстоносци да излязат от укрепения лагер, а след това ги разстрелват с лъковете си. На следващия ден започва битката между основните сили, която продължава до залез. В крайна сметка кръстоносците са разгромени и побягват към Мраморно море.
Българският цар искал да ги преследва и продължил да им нанася загуби. Преследването завършва чак на 18 април, когато европейците стигат до Родосто, който тогава е контролиран от Венецианската република.
В тази битка кръстоносците понесли ужасни загуби, много рицари загинали, а самият император Балдуин бил хванат в плен, където по-късно умрял с насилствена смърт. Венецианският дож Енрико Дандоло, който участва в похода, също умира от раните си на 1 юни. Тялото му е погребано в Света София.
Загиват множество знатни рицари и няколко епископа. Но най-важното е, че това поражение унищожава ореола на непобедимостта около латинците, който дотогава компенсира техния малък брой.
В средновековната българска столица и до сега са запазени крепостните порти, носещи името Френкхисарска порта. Смята се, че недалеч от тях се намира кулата, в която живее до края на дните си плененият император.
Превод и редакция: Иван Христов
