Политическата несигурност в Испания е забележителна с това, че допълва цялостната картина на кризите на „старата Европа“: във Франция властта е скована от „жълтите жилетки“, в Италия популистите не могат да прокарат през парламента нито един закон, а във Великобритания правителството е твърде заето с проблемите около забавения Брекзит, за да обръща внимание на проблемите на континентална Европа. Всичко това заедно може да повлияе не само на предстоящите европейски избори, които ще се проведат от 23 до 26 май 2019 г., но и да промени баланса на силите в Европейския парламент.
Неработещият испански парламент
Испанският премиер Педро Санчес разпусна последния състав на Генералните кортеси през февруари 2019 г., след като членовете на парламента не успяха да приемат правителствения проектобюджет на кралството. Министър-председателят се надяваше да получи подкрепата на каталунските партии, но те отказаха да гласуват за бюджета, без предварително споразумение да се отворят преговори за независимостта на техния регион. Против проекта се обяви и опозицията в лицето на десните. „Избирайки между това да не правим нищо и да продължаваме да работим без бюджет и това, да дадем думата на испанците, аз избрах последното“, заяви Санчес.
Правителствената криза в Испания продължава повече от една година. Педро Санчес застана начело на правителство на малцинството през юни 2018 година, след като парламентът гласува вот на недоверие на дясното правителство на бившия министър-председател Мариано Рахой. Победата на лидера на Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП) бе осигурена с гласовете на левите популисти от партия „Подемос“, както и на баските и каталунските сепаратисти. Но разноцветната партийна компания не можа да работи дълго без общ враг – оказа се, че не е по силите на представителите на осемте партии да съгласуват ежедневните въпроси на управлението на страната.
Според прогнозите на експертите, новите избори трябва да засилят позициите на социалистите в парламента. Преди разпускането на Кортесите, управляващата партия имаше най-ниското парламентарно представителство в историята на страната - 84 депутати от 350 и 42 сенатори 266. Контролирайки по-малко от 25% от парламента, Педро Санчес бе лишен от възможността да приема законопроекти без подкрепата на другите партии, което значително затормозяваше работата на правителството. Така че не е изненадващо, че той използва бюджетната ситуация като формална причина за разпускането на Генералните кортеси. Междувременно е малко вероятно предсрочните избори да доведат до решителна победа за социалистите. Както показаха резултатите от проучването GAD3, само 31,1% от анкетираните испанци подкрепят ИСРП - това не е достатъчно, за да се формира самостоятелно правителство.
Останалите партии също не могат да разчитат да получат абсолютно мнозинство в конгреса. Съгласно предварителните анкети, партията „Граждани“ (Сиудаданос) ще получи 14,4%, лявата „Подемос“ – 11,4%, а ултрадясната „Вокс“ – 11,2% от гласовете. Основният конкурент на социалистите – „Народната партия“ (НП), би получил 20,1%, като по този начин тя ще отиде на второ място по популярност. В момента консерваторите имат 134 народни представители, но техният електорат в последно време активно преминава към „Гражданите“. Така че едва ли двупартийната система (НП и ИСРП) съществуваща в Испания фактически от смъртта на диктатора Франко до декември 2015 година, едва ли ще може да се пресъздаде. Ще се наложи или да се формира коалиция, което ще изисква взаимни политически отстъпки, или отново да се формира правителство на малцинството ,което може да бъде свалено с вот на недоверие, както се случи с Мариано Рахой.
За да постигне превес на гласовете в полза на социалистите, Санчес се опитва да привлече вниманието на избирателите върху проблема, че дясното се консолидира, като същевременно обвинява консерваторите за увеличаването на корупцията, намаляването на социалното подпомагане и неспособността им да се противопоставят на сепаратистите. Десните, от своя страна, обвиняват за всичко това Санчес. Забележително е, че аргументите, които двете страни използват в спора, са почти еднакви. Междувременно въпросът за независимостта на Каталуния остава решаващ. Ако консервативните партии успеят компетентно да се възползват от исканията на каталунските националисти, балансът на силите ще се промени драстично.
Въпреки това, появата в Испания на дублиращи се партии („Гражданите“ и НП и „Подемос“ и ИСРП) лишава както левите, така и десните от възможността да получат мнозинство в конгреса заради изтичането на част от електората към „дубльорите“. Това се дължи както на каталунския въпрос, който не бе решен от социалистите, така и на корупционните скандали в предишното управление на НП. В резултат на това, Испания болезнено се движи към истинска многопартийна система, в която решаващата роля в управлението на страната по същество се играе от незначителни политически сили, като регионални леви партии и ултрадясната партия „Вокс“.
Но всичко това не би било толкова критично, ако не се случваше на фона на кризи в други европейски държави в навечерието на общоевропейските избори.
Проблемите на „старата Европа“
Според правилата на Европейския съюз местата в Европейския парламент за всяка страна се разпределят пропорционално на населението. Според Лисабонския договор от 2014 г., най-много депутати се избират от Германия - 96 души, следвана от Франция с 74 депутатски мандата, след това са Италия и Обединеното кралство - 73 депутати от всяка, а петицата на най-големите държави затваря Испания с 54 депутати. Един месец преди новите избори стабилна политическа ситуация между всички тези държави се наблюдава само в Германия.
Във Франция продължават демонстрациите на „жълтите жилетки“, които фактически окупираха Тулуза и я обявиха за „столица на протеста“. Според френското вътрешно министерство, през уикенда 31 000 демонстранти са се събрали по улиците, което е с 8 хиляди повече от предишния митинг. Междувременно екипът на „Жълтия номер“, състоящ се от участници в движението, обявява много повече - 80,5 хиляди участници. Масовите протести на "жълтите жилетки" започнаха през ноември 2018 г. заради намерението на властите да повишат данъците върху цените на горивата и бензина и постепенно прераснаха в истинска френска революция. Протестиращите нямат доверие на властите и наред с други неща изискват оставката на Еманюел Макрон и разпускането на парламента. Френските медии говорят за възможен референдум, който уж Елисейския дворец планира да проведе на 26 май тази година - в деня на изборите за Европейски парламент във Франция. Едновременното провеждане на плебисцита и паневропейските избори може да промени резултата от изборите, които традиционно се характеризират с ниска избирателна активност в страната.
В Италия нещата са малко по-добре – преживялата правителствена криза страна бе оглавена не просто от популисти, а от истински евроскептици. Агенция Fitch Ratings прогнозира, че коалиционното правителство на третата по големина икономика на Европейския съюз няма да може да оцелее до края на мандата си. Става въпрос за това, че италианското правителство е съставено от дясната „Северна лига“ и лявото „Движение пет звезди“, които , тъй като принадлежат към различни полюси на партийния спектър, имат различия по редица принципни въпроси и често блокират взаимно инициативите си в парламента. „Те нямат и най-малка представа как да ръководят и въобще не са подготвени за тази работа. Досега те използваха своето време основно, за да продължат предизборната си борба“, заяви политологът от Миланския университет Маурицио Ферара.
Що се отнася до Великобритания, нейната политическа система е в задънена улица. Парламентарната криза е свързана с Брекзит - членовете на Камарата на общините вече отхвърлиха три пъти проекта за споразумение за излизане от ЕС, предложен от министър-председателя Тереза Мей и съгласуван с Брюксел още през ноември 2018 г. Според първоначалния план, излизането на Великобритания от ЕС беше насрочено за 29 март 2019 г., след което трябваше да настъпи преходен период до края на 2020 година. Но Брекзит не се състоя. Лидерите на Европейския съюз вече дадоха на Великобритания отсрочка до 31 октомври тази година и не възнамеряват да удължават повече сроковете. През това време Лондон трябва или да ратифицира споразумението за „развод“, или да преразгледа стратегията си за Брекзит, или изцяло да се откаже да напуска ЕС. Иначе, на 1 ноември 2019 г., „твърдият“ сценарий ще влезе в сила автоматично, т.е. без никаква сделка за Великобритания. Освен това Лондон бе принуден да участва в европейските избори, в противен случай щеше да напусне Европейския съюз на 1 юни тази година без сделка. В Европа са много уморени от продължителния „спор”, но европейските страни не искат да поемат отговорност за безредното излизане на Великобритания. „В случая с Брекзит, както на скамейката на подсъдимите, или в открития океан: всичко е в Божиите ръце“, казва председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер.
Въпреки вътрешнополитическите кризи, които се разразиха в страните от „стара Европа“, членовете на ЕС ще трябва да изберат нов състав на Европейския парламент през май тази година.
Новият Европейски парламент
Бъдещата съдба на целия Европейски съюз почти изцяло зависи от майските европейски избори, защото Европейският парламент играе решаваща роля в оформянето на политиките на организацията. Компетенциите на Европейския парламент постоянно се разширяват от 1979 г. насам. Днес европейските парламентаристи приемат законите на ЕС, упражняват демократичен контрол над всички институции на ЕС и одобряват бюджета му заедно с Европейския съвет, който включва ръководителите на държавите-членки на ЕС. Членовете на ЕП също участват в избора на ръководител на Европейския съюз.
Но през тази година Европейският парламент може да претърпи някои структурни промени, свързани с тенденциите, които се наблюдават в отделните европейски страни и на първо място в страните от „старата Европа“. Например, ако след преброяването на бюлетините коалициите на големите партии, като Европейската народна партия и Партията на европейските социалисти, загубят абсолютното си мнозинство, на тях ще им се наложи да правят нови коалиции с малки фракции. Това напомня ситуацията в Испания, само че в по-голям мащаб. Освен това на предстоящите избори центристките партии могат дори да отстъпят на десните популисти, националисти и евроскептици, както се случи в редица европейски страни, включително в Италия. Ако в битката между „европейците“ и „националистите“ победят последните, следващият състав на Европейския парламент рискува да стане най-скептичния по отношение на интеграцията от 1979 година насам.
Превод и редакция: Иван Христов
