Изборите, проведени в страните от ЕС от 23 до 26 май, наистина могат да се нарекат исторически. В Европейския парламент за първи път след края на Студената война балансът на силите се промени. Дясната Европейска народна партия (ЕНП) и Прогресивният алианс на социалистите и демократите (ПЕС) загубиха мнозинството си и ще трябва да се договорят за коалиция с други фракции.
Дясноцентристите и социалистите не стигнаха до победа съвсем за малко. Те получиха 331, а не необходимите им 376 мандата за болшинство. Разбира се, част от гласовете на двете партии отидоха при евроскептиците. „Европейският алианс на народите и нациите“ (Бившата партия „Европа на нациите и свободите“), където тонът задават пратениците на Марин льо Пен, и „Европа за свобода и пряка демокрация“, в която влиза и партията на Найджъл Фараж с говорещото само за себе си име Брекзит, получиха 111 депутати срещу 78 на миналите избори за Европейски парламент. Но само по себе си това засилване на принципните противници на обединена Европа едва ли би попречило на социалистите и дясноцентристите да запазят мнозинството, ако не бяха принципните поддръжници на европейското единство.Те бяха вдъхновени от френския президент Еманюел Макрон. В часа, когато евроскептиците атакуваха, той направи призив за увеличаване на правомощията на ЕС - дори публикува статия, в която очерта плана си за реформа на Европейския съюз. Популярността на Макрон сред евро-оптимистите се е увеличила драстично. Следователно неговото движение „Република напред“, обединено на тези избори с „Алианса на либералите и демократите за Европа“ (те са традиционните поддръжници на укрепването на ЕС), взе 105 места, тоест третото място.
Засилиха позициите си и Зелените (69 срещу 52 места на последните избори). Това също е знак, че Европа я очаква промяна. За Зелените традиционно гласуват не само тези, които се занимават с проблемите на околната среда, но и онези, които искат да протестират срещу "системните" партии.
Като цяло се получава тъжна картина за привържениците на запазването на ЕС. Радикалите настъпват. Едните искат ЕС да го няма и не крият особено това. Другите се стремят да направят така, че ЕС постепенно да еволюира в посока на конфедерация. И двата пътя не обещават нищо добро на Съюза.
От края на „Студената война“ в Европа се случиха много промени. Каквото и да се говори за ЕС, той стана най-успешния интеграционен проект в света. От неговите институции сега зависи благосъстоянието и икономиката на милиони европейци, както и това на ръководителите на транснационалните корпорации, и, да кажем, обикновения фермер, който е зависим от субсидиите на Брюксел. Неслучайно на тези избори за Европейски парламент имаше рекорден брой участници. Обикновеният, средностатистически избирател, който преди това възприемаше властите на ЕС като нещо далечно и нещо, което не го засягаше лично, започна да ги приема по-сериозно.
Онези, които смятаха, че структурите и правилата на Европейския съюз са само малко и незначително приложение към безвизовия режим между европейските страни, окончателно промениха мнението си чрез примера на Великобритания. Брекзит, за условията на който британските парламентаристи не могат да се съгласят изобщо, показа, че каквито и да са неудобствата от това да бъдеш в единна Европа, да се разделиш с нея може да излезе и по-скъпо. В същото време броят на проблемите нараства, които, както разбират все повече европейци, е по-лесно да се разрешат единно: миграционната криза и отношенията със САЩ и Русия.
Но за времето на съществуването на Европейския съюз не се случи едно нещо: гражданите на страните-членки на Съюза така и не се почувстваха единна общност. Интересите на тяхната страна за тях все още са по-важни от интересите на Европа. Опитите да се наруши, дори в името на общото благо, националният суверенитет, като цяло се възприемат като еднакво болезнени във всички страни от ЕС. Тук Литва не се различава много от Великобритания. Резултатите от изборите за Европейски парламент, с успехите на евроскептиците и с „протестното“ гласуване, показаха, че Европа може да бъде обединена само до известна степен. Която ръководството на ЕС е принудено да преминава от време на време - отново за общото благо.
В резултат на това европейският истаблишмънт е принуден да си блъска главата над това, как да съвмести несъвместимото. Впрочем, демокрацията въобще е система за разрешаване на противоречията, които при друга форма на организация на обществото биха били неразрешими. И, за щастие, Европа няма да се откаже от демокрацията, въпреки авторитарните тенденции в отделните страни от ЕС.
Превод и редакция: Иван Христов
