В столицата на Либия Триполи заседава международно признатото Правителство на националното съгласие (ПНС), оглавявано от премиера Файез Сарадж. Впрочем, тази организация може да се нарича правителство само условно, защото контролира неголяма част от страната. Тук се намира също и Новият Всеобщ национален конгрес, който изпълнява ролята на парламент. В него влизат основните ислямистки партии, които загубиха изборите през 2014 година, организираха въстание и изгониха своите светски колеги от законодателния орган, а и въобще от града. Тези „парламентаристи“ са близки до прокатарските „Братя мюсюлмани“.
Избягалите победители от изборите през 2014 година се установиха в Тобрук, нарекоха се Палата на представителите и днес подкрепят командващия Либийската национална армия (ЛНА) фелдмаршал Халифа Хафтар. Това е третата страна в конфликта. Именно Хафтар днес има инициативата на фронта и провежда мащабно настъпление срещу Триполи.
Настъплението се развива едновременно по няколко направления. Вече са взети редица градове в близост до столицата, конкретно Гарян и Сурман, както и международното летище Митига. В отговор ПНС нанесе въздушни удари по армията на Хафтар, а от град Мисрата (бившият Мисурата) на помощ на ПНС се притекоха бойни формирования. В хода на настъплението ЛНА използва и бойна авиация. Жертвите от двете страни се измерват с десетки. Бежанците започнаха да се спасяват от столицата във всички посоки.
На този фон американското командване проведе спешна евакуация на своя контингент от Триполи. Призивите на ООН за сдържаност бяха ингорирани, което се превърна в традиция през последните години. Предложената от британците резолюция за свикване на спешно съвещание на Съвета за сигурност на ООН бе блокирана от Русия, която настоя, че призивът за прекратяване на военните действия вече е изпратен до всички страни в конфликта.
Пътят на фелдмаршала
Личността Халифа Хафтар е вписана в историята на Либия с кърваво мастило и без сегашното настъпление срещу Триполи. През 1969 година той участва в свалянето на краля на Либия Мохамед Идрис ас Сануси и в продължение на дълги години се счита за един от приближените на полковник Муамар Кадафи. Но през 1987 година, в хода на либийско-чадската война за стратегически участък от границата, либийската армия претърпя поражение (Чад бе подкрепен от Франция), а самият Хафтар, който тогава командва силите на Либия, попада в плен.
Кадафи, не желаейки да признае, че има отношение към конфликта, се отрича от Хафтар. Смята се, че именно този инцидент довежда до това, фелдмаршалът да тръгне срещу своя лидер. По-късно той се опитва да атакува позициите на Кадафи, използвайки като плацдарм Чад. Но след преврата в тази страна през 1990 година Хафтар е принуден да бяга първо в Заир, а след това в Кения. Разбира се, такъв ценен кадър не може да не попадне в полезрението на ръководствата и спецслужбите на западните страни. Хафтар е прибран в САЩ. Именно в Лангли (щаб-квартирата на ЦРУ) се занимават с такова опекунство, използвайки подопечните в нужното време. Дори и след 20 години.
Когато в началото на 2010-те години колективният Запад участваше активно в серията държавни преврати от „арабската пролет“, Либия стана една от първите й жертви и понесе най-големите разрушения. Западните разузнавателни служби успяха да подкупят част от военните от обкръжението на лидера на Джамахирията, което до голяма степен им позволи да съкрушат либийската армия. Кадафи бе убит, а върху отломките на страната се проведоха „демократични избори“, завършили с война всеки срещу всеки. След свалянето на бившия либийски владетел Хафтар не успя да оглави процеса и да стане лидер, способен да обедини страната. Реалните му успехи на либийското политическо поле дойдоха чак през 2014 година и, разбира се, не без подкрепа отвън. На първо място трябва да се отбележи помощта от страна на Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства (ОАЕ) и Египет. Фелдмаршалът получи подкрепата и на Франция.
На кръстопътя на противоречията
ПНС се опира на „Братя мюсюлмани“ и други организации от рода на Специалните сили за сдържане (състоят се от салафити-мадхалити), Бригадата на революционерите на Триполи, Централните сили за сигурност „Абу Салим“ и бригадата „Наваси“. В градовете-държави, като Мисрата и Зинтан, властта основно е децентрализирана и включва множество бригади. Част от тези партии и групировки са инструмент на външната политика на Катар и до някаква степен на Турция.
Навсякъде, където присъстват интересите и влиянието на Катар, включително в Либия, има „Братя мюсюлмани“ или свързани с тях структури. По правило в тези страни се наблюдава директно противопоставяне между Катар и неговия най-заклет враг – Саудитска Арабия, както и близките й режими, като ОАЕ. В момента нещо подобно се случва в Йемен и Сирия.
От друга страна, Палатата на представителите в Тобрук, както и самият Хафтар, са подкрепяни от Египет, Саудитска Арабия и ОАЕ. По този начин, всеки от стопаните се стреми чрез своите прокси-сили в Либия да получи максимален, а в идеалния случай – пълен контрол над либийските земи.
Разбира се, нещата не се ограничават до противоборството по оста Катар – Саудитска арабия. Между редица групировки и ПНС съществуват собствени противоречия и една от причините за разногласията е в това, че Сарадж няма достатъчно голям бюджет, за да купува лоялността на командирите на формированията.
Наистина, на страната на Сарадж е и Рим. Италианските спецподразделения помагат активно на ПНС. Италия също участва във формирането на системата за сигурност в Триполи. Всъщност, върви недиректен конфликт между нея и Франция, която е на страната на Хафтар. Интересите им се пресичат по редица направления, включително миграционната бариера. Поради географското си положение италианците трябва да действат особено ревностно, за да предотвратят още по-голяма дестабилизация в Либия. В противен случай е гарантирана нова порция от мигранти.
Освен това, Рим е кръвно заинтересован в контрола над Триполи, тъй като от там започва газопроводът Greenstream, по който природният газ отива в Сицилия. Между другото, именно в сицилийският град Палермо през ноември миналата година се състоя конференцията, където бе уговорен да отиде и Хафтар (както се смята, за да се види с египетския президент Абдел Фатах ас Сиси). Само че на конференцията не бяха взети никакви важни решения.
За Франция засилването на влиянието в Либия има както външнополитически, така и вътрешнополитически смисъл. При президента Еманюел Макрон Париж се активизира в Северна Африка. Но за Италия нейната бивша колония Либия е традиционна сфера на влияние и затова засилването на Париж на това направление се възприема враждебно. Също така, между европейските страни постоянно се води борба за петрол. Ненапразно през 2016 година силите на ПНС с поддръжката на италианците и американците изтласкаха терористите от „Ислямска държава“ от Сирт и т.нар. Нефтен полумесец в Северна Либия. На свой ред, през 2018 година Хафтар превзе от свързаните с „Ал Кайда“ елементи стратегически важния пристанищен град Дерна. Получавайки контрола над неговите терминали, Хафтар първо ги блокира, но след това Либийската национална компания (NOC) успя да се говори за вдигането на блокадата. Западът работи само с NOC и контролът над тези съоръжения даде на фелдмаршала възможност да влияе още повече на ситуацията в Либия, като заедно с това получи част от нефта. Освен това Хафтар успя да вземе под свой контрол най-голямото петролно находище Ел Шарара в Южна Либия, от което ислямистите добиваха по 315 хиляди барела на ден.
Геополитическите интереси
Разбира се, и други регионални играчи имат интереси в Либия. Египет, който е в тесни отношения с Рияд и Абу Даби, залага на Хафтар под диктовката на собствените си интереси, за да създаде единоначалие в Либия и по този начин да спомогне за относителната й стабилизация. След свалянето на Хосни Мубарак на власт в Египет до 2013 година беше Мохамед Морси, начело на „Партията на свободата и справедливостта“, израснала от поддържаните от Катар „Мюсюлмански братя“. След контрапреврата, не без подкрепата на саудитите, египетските военни успяха да вземат контрола от Морси и да върнат властта в свои ръце. По този начин Саудитска Арабия успя да премахне хората на Катар от Египет, през който минава стратегически важният Суецки канал. Но проблемите не изчезнаха: в Триполи продължават да са активни контролираните от Доха „Братя мюсюлмани“ и терористите от групировката „Ансар Бейт ал-Макдис“, която действа и на Синайския полуостров.
Голяма роля играе и борбата за влияние в Себхе, съединяващ Либия с Алжир, Чад и Нигер логистически възел. Там редовно има сблъсъци между неподконтролните на нито една страна племена тубу и клана Авлад Сюлейман. Сарадж, с подкрепата на италианците, се опитва да изгради връзки с тях, засега безуспешно. Освен това през града се осъществява търговия с хора (съобщава се за продажба в робство по цена 800 долара на човек), контрабанда на оръжие и наркотици. Веднага щом „арабската пролет“ премина през Магреб, наркотрафикът се засили рязко. Потокът на кокаин през Западна Африка към Европа се сравнява с този към Северна Америка. Съответно, който контролира Либия, той контролира важните транзитни маршрути и колосалните потоци от наркотици.
Не може да не се отбележи и ролята на Алжир, който си взаимодейства активно с племената както в Южна Либия, така и в Чад, опитвайки се да влияе на процесите в собствените си интереси. Наличието на терористически конгломерати и банди край границата тревожи алжирското ръководство, особено на фона на разгръщащата се вътрешна криза. Ненапразно началникът на Генералния щаб на Алжир Ахмед Гаид Салах обръща специално внимание на ситуацията на границите: рискът от инфилтрация на бойци-радикали от Либия остава висок. Фактът, че през последните години тази заплаха се е увеличила се потвърждава от предаването на контрола върху границите на въоръжените сили през 2014 година. По-рано това бе прерогатив на Министерството на вътрешните работи. Разгарящата се схватка за столицата на Либия, независимо от нейния изход, заплашва да доведе до увеличаване на потока на терористи през алжиро-либийската граница.
Неясните перспективи на Хафтар
Получилият сериозна военно-политическа подкрепа фелдмаршал Хафтар обяви, че трябва да вземе контрола столицата и да обедини Либия под свое началство. Има обаче съмнения, че той ще може да постигне такъв стратегически резултат. През последните осем години нито една от страните в либийския хаос не успя да получи решаващо предимство. В лагера на Хафтар има противоречия, той има проблем с привличането на своя страна на редица племена и кланове. Като цяло, фелдмаршалът няма стопроцентови шансове да нанесе поражение на силите в Триполи, Мисрата и другите неподконтролни градове.
Нормализирането на ситуацията в страната би било възможно, ако всички външни сили бъдат консолидирани и подкрепят един от участниците във войната. В действителност такова обединение е възпрепятствано от непреодолимите различия между всички страни в конфликта и техните спонсори. Трябва да се отбележи, че настъплението срещу Триполи започна малко преди националната конференция, насрочена за 14-16 април под егидата на ООН в Гадамес, където трябваше да се реши въпросът за всеобщите избори.
Русия и конфликтът
От руска страна, ключовите интереси в Либия са видими в нефтегазовата сфера. През 2018 година в кулоарите на форума „Руска енергийна седмица“, директорът на Либийската национална компания NOC Мустафа Санала обсъди с представителите на дъщерна компания на „Газпром“ възстановяването на сътрудничеството в сферата на добиването на петрол и газ. Руските компании са заинтересовани да се завърнат в Либия, откъдето се наложи да си тръгнат при свалянето на Кадафи.
Освен това в западната преса много години се разпространяват слухове за присъствието на представители на руските частни военни структури в Либия. Например, през 2017 година се обсъждаше информация, че на страната на Хафтар се бие RSB-Group, макар че, според заявленията на неин представител, нейните бойци не са вземали непосредствено участие във военните действия. Тяхната дейност е била концентрирана в разминирането, а в боевете те са участвали само в качеството на самозащита. В края на 2018 година се появиха непотвърдени данни за присъствието в Либия на т.нар. ЧВК „Вагнер“, която според твърденията се е била на страната на Хафтар и е била разположена в бази в Тобрук и Бенгази. Предполага се, че присъствието на такива частни военни организации, чиято дейност официално е забранена от руското законодателство, позволява да бъдат решавани специфични задачи, съпроводени с риск.
За Русия най-логично сега е да играе на противоречията между участниците във войната, които преди осем години единодушно свалиха лидера на Либия и сега се сблъскаха в борба за нейните осколки. Признавайки ПНС, Москва продължава да контактува с Хафтар, който е преминал обучение в СССР и е добре известен на руските компетентни структури. След свалянето на Кадафи фелдмаршалът нееднократно е говорил с руски военни от най-висок ранг. През май миналата година той е преговарял с министъра на отбраната на Русия Сергей Шойгу и началника на Генералния щаб Валери Герасимов. През януари 2017 година фелдмаршалът е посетил руският самолетоносач „Адмирал Кузнецов“, където е бил посрещнат от вицеадмирал Виктор Соколов. Засега Русия продължава да се държи над схватката, участвайки в нея само като посредник.
Превод и редакция: Иван Христов
Още военни новини четете в специализираното издание на Фокус "Военни известия"
