Съществуват разделения и те са сериозни, но спокоен и събран анализ с историческа перспектива показва, че Европа вероятно е по-обединена днес от всякога. И за да се убедим в този факт, не е необходимо да си припомняме столетията на европейските конфликти, простиращи се от Стогодишната война до Втората световна война. Достатъчно е да се преразгледат последните 60 години от европейската интеграция.
Нека го разделим на десетилетия. През 60-те години имахме кризата с празните столове, предизвикана от (френския президент Шарл) де Гол, който се чувстваше значително по-френски от европейски. След това, през 70-те години, имахме срива на „змията в тунела“ (опит за валутно сътрудничество), който погреба Плана Вернер и предизвика години на напрежение между Франция и доминиращата Германия, което наложи тиранията на германската марка. И през 80-те години имахме кризата на „чантата“ на Тачър и споразумението от Фонтенбло, което институционализира отстъпката за Обединеното кралство за нейния принос в бюджета на ЕС, историческа грешка, която твърдо установи „английската изключителност“.
Има хора, които ще мислят, че 90-те години, с падането на Берлинската стена и подписването на Договора от Маастрихт, са години на по-голямо единство. Ни най-малко. Обединеното кралство не се присъедини към еврото, датчаните гласуваха против него и само 51% от френските граждани го подкрепиха. Това беше победа с много малко и междувременно имаше много гласове, които се противопоставиха на разширяването на членството на ЕС в източноевропейските страни. Тези напрежения отново възникнаха през първото десетилетие на XXI век, когато французите и холандците гласуваха против Европейската конституция.
Тези епизоди може да изглеждат тривиални в сравнение с драматичните събития от 2012 г. и преди всичко през 2015 г., когато Гърция почти бе изгонена от евроклуба. Но това също трябва да се разглежда в перспектива. Ако европейските лидери прекарват десетилетия в преговори със зъби и нокти за бюджети на ЕС, които никога не са надхвърляли 1% от БВП и които сега са около 150 милиарда евро, как може да се очаква те да не се сблъскват помежду си и дори да обменят обиди, когато общо гръцката помощ беше 290 млрд. евро? Това е повече от целия БВП на Дания!
Всъщност, ЕС, който сега има 27 държави-членки, а не само 12, се справя по-добре от очакваното. Когато бъдещите историци анализират битката между Великобритания и ЕС за Brexit, те ще заключат, че Съюзът е останал единен и е осигурил бракоразводно споразумение, което се е оказало полезно за собствените му интереси. Те също така ще подчертаят, че за първи път от 500 години Великобритания не е успяла да раздели континента, въпреки че със сигурност е опитала, дори прибягвайки до аргумента за военната си мощ.
Съюзът също остана единен по време на напрежение с Русия, САЩ и Китай. Имаше почти пет години безпроблемни санкции срещу Русия, нещо, което малцина смятаха за възможно. Неотдавна президентът на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер отлетя за Вашингтон и договори примирие с американския президент Тръмп на равна основа, като представител на интересите на 500 милиона европейци. Това само по себе си е безпрецедентно събитие. В отношенията си с Китай ЕС изненада дори най-оптимистичните наблюдатели, първо, като не предостави на Азия статут на гигантска пазарна икономика в Световната търговска организация, а по-късно и създаде първия надзорен механизъм за европейските инвестиции - идея, която предизвикваше бурен смях сред американските дипломати само преди няколко години.
Дори подкрепата за Съюза сред хората се е увеличила. Данните на Евробарометър за 2018 г. показват, че две трети от гражданите (67%) подкрепят ЕС, невиждан брой от 1983 г. насам, докато 74% подкрепят единната валута, нов рекорд. Всъщност ЕС е толкова привлекателен, че 700 000 британски граждани наскоро излязоха по улиците на Лондон, размахвайки европейски знамена (на пръв поглед невъзможна гледка), докато френският президент Емануел Макрон се загръща ежедневно с европейското знаме (чиста лудост), а германският канцлер Ангела Меркел иска да създаде европейска армия (безразсъдно).
И най-необикновената част от всичко е, че нито унгарският Виктор Орбан, нито полският Ярослав Качински, нито дори италианският Матео Салвини действително защитават напускането на Съюза. Напротив, те обмислят Лига на лигите, която да вземе Брюксел с щурм. Това може да звучи страшно, но тази структурна промяна е положителна. Националните популисти вече не искат да унищожават ЕС, а искат да го направят по-авторитарен. Създава се европейски демос с всичките му присъщи идеологически битки. Това е толкова много, че за първи път европейските избори следващия май ще бъдат истински европейски избори. Тези, които не желаят да видят авторитарен ЕС, трябва да излязат и да гласуват. И тук е най-голямата ирония на всички: може би британците все пак ще съжалят и ще се присъединят към партията на европейската демокрация.
Превод и редакция: Иван Христов
