Агенция „Фокус“ представя превод на материала с уточнението, че то отразява позициите на авторите му, а не на нашата редакция.
Когато преподаваме, пишем или размишляваме за външната политика, има тенденция да съсредоточаваме вниманието си върху крайностите, върху забележителни примери за изключителен успех или на случаи на сериозен провал. Ние сме вдъхновени от творчески инициативи като Плана „Маршал“, от смели ходове като историческото посещение на египетския президент Ануар Садат в Ерусалим през 1977 г., от упоритостта на американския президент Джими Картър, която довежда до споразуменията от Кемп Дейвид, или може би от Ричард Никсън и съветника му по националната сигурност Хенри Кисинджър и въпроса с Китай. Контрастираме с тези примери на дипломатически артистизъм с големи и очевидни грешки, като например неуспехът на британския премиер Невил Чембърлейн да признае войнствеността на Адолф Хитлер или злонамереното решение на американския президент Линдън Джонсън да ескалира войната във Виетнам през 1964 година.
Но фокусирането върху тези крайни примери също може да бъде подвеждащо. С течение на времето очакваме президенти, премиери и други външнополитически служители да бъдат магьосници, които могат да извадят множество зайци от шапката на външната политика и да произвеждат триумфи, достойни за Нобелова награда за мир – на ниска цена и без риск. Всеки, който вярваше, че американският президент Доналд Тръмп би могъл да накара Мексико да плати за гранична стена, се поддава на този вид илюзия, както и самият лидер на Белия дом, който смяташе, че може да очарова севернокорейския лидер Ким Чен-ун, за да се откаже от ядрения арсенал, който защитава режима в Пхенян от пряка атака.
Нещо повече, търсенето само на историите за успех - и представянето им като чудотворни, едностранни триумфи - ни насърчават да мислим, че брилянтните лидери могат да спечелят големи победи, без дори да се налага да правят компромиси. Истината е, че безусловната капитулация е рядкост в аналите на външната политика, а успехът почти винаги изисква всички страни да получат поне част от това, което искат. Ако помним миналите успехи като чисто едностранни триумфи, ние създаваме фалшив стандарт, който бъдещите лидери никога няма да покрият. Дори когато една външнополитическа инициатива успее, но все още леко изостава от съвършенството (например ядрената сделка с Иран), критиците ще писнат, че отговорните лица са некомпетентни за задачите, за които са назначени.
Предлагам ви малко да свалим лентата. Вместо съвършена външна политика, какво ще стане, ако се договорим за външна и отбранителна политика, която не е обида за нашата колективна интелигентност? Говоря за външна политика, която може да не е героична и блестяща като Макиавели, но поне не е в пълно противоречие със здравия разум и наличните доказателства. С други думи, външна политика, която очевидно не е глупава. Твърде много ли е това?
Как би могла да изглежда външната политика на САЩ?
Казах го и преди – САЩ биха могли да започнат с външна политика, която признава реалността на изменението на климата, предизвикано от човека. Разумните хора все още могат да не се съгласят с най-добрия начин за решаване на проблема, но отказът на щрауса да види какво се случва около нас или да приеме непрекъснато нарастващия научен консенсус относно причините за климатичните промени и скъпоструващите последици, е просто глупав. Въпреки това, в момента на писане на тази статия, това е официалната политика на сегашната администрация на САЩ. Може би неотдавнашното посещение на Тръмп в голф курорта в Ирландия, където трябваше да се построи стена, за да предотврати ерозията, предизвикана от океана, ще го накара да размисли по въпроса. Но не бих се обзаложил.
Здравословната външна политика би разбрала, че САЩ не могат лесно да пренаредят местната политика на отдалечените региони, за да отговарят на техните предпочитания, обичаи, принципи или идеали.
Доказателствата по този въпрос са огромни. Дори Тръмп, който обеща да „излезе от строителството на нация”, изпрати допълнителен брой американски военнослужещи в Афганистан. Разбира се, една силна страна като САЩ често има значително влияние върху поведението на другите, която включва вътрешната им политика, но здравата външна политика признава, че въздействието на това влияние ще бъде непредсказуемо. И колкото по- амбициозни са усилията на САЩ - т.е. за по-обширните и бързи промени, които се стремят да наложат - толкова по-голяма е вероятността за съпротива, провал и непредвидени последици. Примерът на Америка, пазарната сила и дипломатическото влияние оказаха огромни последици през последния век, а често и за добро. Но когато става въпрос за смяна на режима, изграждане на нация и други усилия за разпространение на идеалите на САЩ по света, известният съвет на френския дипломат от XIX век Шарл Морис дьо Талейран-Перигор „Surtout, pas trop de zele“ („Преди всичко, не прекалявайте”), са ключови думи на здравата външна политика.
Можем да използваме и малко по-здрав разум по отношение на ядрените оръжия. Те имат само една истинска цел: да възпрат пряка физическа атака върху родината. Те са доста ефективни в тази мисия, но не са много добри за принуда или изнудване, да не говорим за борба в действителна война срещу друга държава, която има някакъв репресивен капацитет. Сегашните способности на САЩ са много повече от необходимите за възпиране и е погрешно да се харчат милиарди долари за засилване на способностите за борба в ядрена война, преследването на Светия Граал на великолепната възможност за първи удар ще позволи на САЩ да атакуват други ядрени сили, без да загубят няколко града. Ако оставим настрани моралните съображения, тази илюзия предполага, че сложната разоръжаваща атака ще сработи перфектно още при първия опит, игнорирайки почти всичко, което знаем за сложните военни операции.
Здравословният подход към ядрените оръжия също така би поставил ударение върху осигуряването на съществуващите запаси по целия свят, както и на модернизирането на собствения ядрен арсенал на Америка. Защо? Защото кражбата на бойна глава (или ядрен материал) от терористична групировка е може би по-голяма опасност от всяко правителство, което умишлено избира да рискува самоубийство, като започне ядрен удар. И накрая, здравият разум предполага, че е глупаво да се разкъсват споразуменията за контрол на оръжията, които работят така, както са проектирани, и особено когато нямате представа как да ги замените с нещо по-добро.
Във външната икономическа политика подходът на здравия разум започва с отхвърлянето на протекционизма - пълно спиране - и приемането, че законът за сравнителното предимство е правилен. Убеждението на Доналд Тръмп, че търговските излишъци винаги са добри, може да е точно отражение на икономическото разсъждение от XVII век, но най-вече потвърждава, че не е научил много в Уортън. Но политиката на здравия разум няма да спре дотук: тя също така би признала, че една система от взаимозависими икономики изисква правила за функциониране и че намаляването на бариерите пред търговията също има разнообразни дестабилизиращи политически последици. Обществото като цяло може да има полза, но отделни сектори понякога страдат, когато са изложени на по-ефективни чуждестранни конкуренти.
Тъй като правилата, регулиращи международната търговия, имат значение, силните страни се опитват да ги напишат в тяхна полза. Понякога те се опитват да избегнат правилата или неволно ги нарушават, което води до политически кавги, каквито наблюдаваме между САЩ и Китай. Нищо от това не би трябвало изобщо да бъде противоречиво, а разумната търговска политика ще продължи да обхваща общия принцип на свободната търговия, като същевременно признава, че напълно глобализираната икономика е политически нереалистична.
И накрая, тъй като властта има значение в търговията (както и в други аспекти на живота), здравата външна икономическа политика би избегнала двустранната икономика.
Превод и редакция: Тереза Герова
