Вашингтон. Миналата година написах материал, озаглавен „Тръмп е първият президент, който разбира Турция правилно“. Някои от моите колеги и приятели си помислиха, че съм полудял, когато президентът на САЩ написа свирепия си „туийт“ за турските власти и турската икономика. Разбира се, аз не аплодирах резките послания, а желанието на администрацията на Тръмп да окаже обществен натиск върху Анкара по различни въпроси – започвайки от арестите и несправедливото задържане на американски граждани, минавайки през репресиите срещу журналистите, намеренията й да купи модерни оръжия от Русия и завършвайки със заплахите срещу американските войници в Сирия. Когато Андрю Брънсън, пастор от Северна Каролина, който беше задържан от турците две години и бе освободен през октомври, за мен потвърди, че е по-добре с Турция да се играе твърдо, отколкото да се води интензивна лична дипломация, каквото се опитваха да правят с Анкара предишните администрации, припомня Стивън Куук в статия за авторитетното американско издание Foreign Policy, представена без редакторска намеса.

Животът обаче се движи твърде бързо. Турция очевидно премина от антагонист в партньор само за няколко месеца. Човекът, който турският президент Реджеп Таийп Ердоган обвини, че води „икономическа война“ срещу Анкара, сега ще посети Анкара през 2019 година. Двамата лидери проведоха два разговора по телефона за 10 дни. Внезапното размразяване, разбира се, е свързано с решението на президента Тръмп да изтегли американските сили от Сирия възможно най-бързо, оставяйки Ердоган, който по-рано заплашваше американските офицери с „османски шамар“ и който направи всичко по силите си да усложни борбата срещу „Ислямска държава“ (ИД) в Сирия, да разчисти всичко и да стабилизира района.
Може ли Ердоган да изпълни ангажиментите си? Това изобщо не е сигурно, но не, защото Турция няма възможности. Напротив, независимо, че САЩ и Турция изглежда изгладиха различията си, техните интереси в Сирия всъщност са противоположни.

Никой не може да каже със сигурност защо на 19 декември Тръмп реши да обяви, че мисията на САЩ в Сирия е изпълнена. Вероятно това е някаква комбинация от президентски каприз и предшестващите ясно изразени опасения на държавния глава за военните операции в чужбина с отворен край. Независимо от това, изтеглянето на Съединените щати от Сирия реално ще сложи край на отношенията със „Сирийските демократични сили“, основният компонент на които са кюрдските въоръжени формирования, наричани „Отряди за народна самоотбрана“ (ОНС).

В дългия списък от въпроси, които разделят Анкара и Вашингтон, най-големият проблем са военните отношения на САЩ с ОНС. За американските войници, работещи с групировката, сирийските кюрди са надеждна сухопътна сила в борбата срещу „Ислямска държава“. Турците виждат нещата по друг начин и твърдят, че ОНС всъщност са „Работническата партия на Кюрдистан“ (ПКК) под друго име. ПКК, в списъка на терористичните групировки и на Вашингтон, и на Анкара, води въоръжена борба срещу Турция от 80-те. Разбираемо възмутените турци се опасяваха, че САЩ отглеждат терористична държава на техните граници. На всичко това бе сложено край и това е причината, поради която Тръмп ще бъде посрещнат в Турция през 2019-а година.

По някакъв странен начин действията на президента по отношение на Сирия и Турция са свързани с неговата политика спрямо Иран.В администрацията има такива хора, които вярват, че като се откажат от ОНС и се съгласят да продадат ракети „Пейтриът“ на Турция, САЩ ще изтеглят Турция обратно в орбитата на Вашингтон. Това възобновено американско-турско разбирателство от своя страна трябва да направи Ердоган партньор в сдържането на Иран. Да, едно от оправданията за това, че силите на САЩ са в Сирия е присъствието на Иран, но турците никога не са били партньор в това усилие. Те помогнаха на Иран да избегне санкциите по време на голяма част от президентството на Барак Обама и дори сега Анкара настоява за постоянно изключване от санкциите над иранския суров петрол.

Това се случва, защото турските власти не смятат Иран за заплаха. За тях Иран представлява съсед с икономически възможности, който в допълнение към това осигурява дипломатически лост спрямо САЩ. Често, когато по време на ерата на Обама имаше напрежение между Вашингтон и Анкара, Ердоган или друго високопоставено официални лице се появяваше в Техеран, където хвалеше ръководството на Ислямската република и дори му осигуряваше прикритие за разработките на ядрено оръжие. Всичко това имаше за цел да принуди САЩ да изостави който и да е въпрос, който прави Вашингтон недоволен от Турция в този момент. Тази тенденция продължава. Само преди няколко седмици външният министър на Турция си направи снимка с иранския си колега Джавад Зариф в Истанбул, на която двамата се усмихват и държат ръцете си. Мистерия е какво кара някой да си мисли, че изтеглянето от Сирия ще подтикне турците да се обърнат срещу Иран.

Тръмп всъщност не е споменавал за скритите ирански мотиви на администрацията, предпочитайки да се фокусира върху победата над „Ислямска държава“. Според Белия Дом, поне на първо време, силите на Абу Бакър ал Багдади са разгромени, така че няма причини САЩ да остава в Сирия (напълно легитимен аргумент). Президентът по-късно допълни обосновката, като обяви, че Турция ще довърши работата, започната от САЩ и ОНС и след това ще се погрижи ИД да не се появи отново.

Абстрактно погледнато, не е лоша идея да се работи с Турция срещу ИД. Страната има втората по големина армия в НАТО с всички видове високотехнологично оръжие и сили за специални операции. И все пак турското правителство се отнася хладно, в най-добрия случай, към идеята да се присъедини към борбата. Когато администрацията на Обама тръгна да търси съюзници срещу ИД през лятото на 2014 г., турците казаха, че най-добрият начин за решаването на проблема е смяна на режима в Дамаск. Анкара обяви, че има други приоритети - по-специално, борбата с кюрдския национализъм. Година по-късно тя се съгласи да се включи в коалицията, но никога не се присъедини реално към борбата. Вярно е, че турската полиция разби предполагаеми клетки на екстремисти, включително бойци на ИД, но на бойното поле са само ОНС и американските им съветници.

Сега трябва да вярваме, че Ердоган е решен да се бори с джихадистите до края? Това е почти сигурно е Тръмп, който е чул, каквото иска да чуе, или лъжа на американския или турския президент. Първостепенната загриженост на Турция винаги е била и ще продължи да бъде унищожаването на сирийската кюрдска автономия, в която доминират ОНС и нейното политическо крило – Партията Демократичен съюз (ПДС). За Ердоган оттеглянето на САЩ от Сирия изчиства основната пречка за унищожаването на ОНС. Няма причина да се смята, че турците ще насочат вниманието си към ИД, когато са толкова фокусирани върху кюрдската заплаха за тяхната сигурност.

Вероятно, щом се разправят със сирийските кюрди, което, като се има предвид дългата борба срещу ПКК, може да не е толкова лесно, колкото властите в Анкара си мислят, турските военни ще насочат вниманието си към терористите. Това би било положително развитие, но професионалистите от Пентагона отдавна имат своите съмнения. Те считат сирийските проксита на Турция, които вероятно ще бъдат използвани за унищожаване на ИД, за слабо обучени и ненадеждни.

Обратът в турско-американските отношения беше зашеметяващ в скоростта и тона. Анализаторите, бюрократите и дипломатите във Вашингтон, които настояват, че САЩ трябва да спасят стратегическото партньорство с Турция, сигурно чувстват облекчение. Но дори въпреки това сближаване, различията между двете страни са очевидни. Тръмп иска да върне войниците вкъщи, защото вярва, че е най-добре за САЩ да не се обвързва в чужди земи без ясна цел. Изглежда справедливо. Ердоган иска американските войници да се приберат не, за да може да изпълни последната воля на Америка в Сирия, а за да преследва турските интереси там. В резултат от това ще бъде пролята кръвта на още сирийци, кюрди и турци. Има някои добри аргументи за изтеглянето от Сирия, но не е добро за никой това, че в процеса Турция получава всичко, което иска от САЩ.

Превод и редакция: Иван Христов