Рим. Европа се намира на кръстопът. Сега й предстои да избере не само начинът на действие, но и това, какво иска да стане. Но тези въпроси, всъщност, са разрушителни и могат да променят хода на историята на нашия континент, колкото и от това да не се интересуват европейските лидери. Поддържайки старателно начина на живот в структурите на Европейския съюз, които би трябвало да бъдат реформирани, за да може европейското население да ги приеме и за да може Европа да реагира действено на трудностите в настоящето и бъдещето, лидерите на Съюза буквално са загубили изцяло способността си да дават отговори, както и да взимат окончателни решения за това какво да прави континента, докато в същото време вместо нас тези решения взимат други. Тези други седят във Вашингтон, Москва и Пекин, пише италианското издание Gli Occhi della Guerra в материал, представен без редакторска намеса.
Неспособността за взимане на решения в съчетание с големия национален егоизъм, прикриван зад мним европеизъм (разбирай: във Франция и Германия) почти необратимо и неудържимо разрушава Европейския съюз. Брюксел вече много години се занимава с търсене на външен враг, сочейки първо Русия на Владимир Путин, а след това САЩ на Доналд Тръмп като зложелатели, виновни за разпадането на ЕС и разрушаващи го отвън. След това за всичко станаха виновни популистите, както десните, така и левите: движенията, критикуващи Европейския съюз, уж стремейки се да развалят европейския проект.
Но реално зад тези обвинения се крие убиващото Европейския съюз отсъствие на решения и идеи. В Брюксел никой не знае какво да прави, никой не взима решения, които наистина биха могли да дадат импулс на целия континент, а всички чакат, кога Берлин и Париж ще си кажат думата. А присъствието на Жан-Клод Юнкер и Доналд Туск на подписаното в Аахен споразумение между Ангела Меркел и Еманюел Макрон стана почти символ на това, в което се е превърнал Европейският съюз: френско-германска ос, която се стреми за хегемония за сметка на другите страни чрез увеличаване на изолацията на останалите големи държави.
Реалността е такава, че Съюзът се разпада не по вина на своите противници, а именно по вина на тези, които се наричат негови защитници. Европа се надяваше, че ще бъде спасена от Ангела Меркел и Еманюел Макрон, а всъщност именно тези лидери на френско-германската ос нанасят фаталният за нея удар. Те искат, както и по-рано, Европа да е образ и подобие на тяхната ос, настоявайки и убеждавайки обществото, че това е единственият път за развитие на целия Европейски съюз. Но всъщност те само подготвят почвата за антиевропейските движение, които се обявят срещу континент, който се държи на два стълба – Франция и Германия.
От друга страна, срещу този съюз на двете европейски сили, Европейският съюз изглежда напълно безсилен и липсва глас, способен да представлява целия континент. Оглавяващият Европейската комисия Юнкер е идеалният изпълнител на политиката, диктувана от Меркел и Макрон, но той никога не е показал способността си да прави компромис по отношение на останалите 26 (в бъдеще 25) държави от Съюза. Брюксел вече не е столица на Европейския съюз, той е столица на провинцията на съвместното кралство на Франция и Германия, където двете сили споделят властта, която напълно съответства на националистическата им логика, обвинявайки останалите страни, че са егоистични. Междувременно Европейската комисия загуби доверието в очите на европейския електорат, който все повече се отдалечава от институцията, ръководена от Юнкер, като я смята в най-добрия случай за безполезен орган.
Доказателствата за това съчетание между неспособността за взимане на автономни решения и засилването на френско-германската власт през последните няколко месеца се проявиха в две сфери: в стълкновенията със САЩ на Доналд Тръмп и в европейската отбрана. Тези, както изглежда, толкова различни области са символични за разбирането на проблемите на днешна Европа. Със своята търговска политика, защитаваща изцяло интересите на Германия, Ангела Меркел провокира постоянно нарастваща пропаст между двата бряга на Атлантическия океан и вкара ЕС в безсмислена търговска война. Това доказва фактът, че страните от Вишеградската група, както и Италия, не проявиха никаква заинтересованост в това да отправят предизвикателства на американската администрация. А в сферата на отбраната Париж на практика реши да се откаже от европейското Постоянно структурирано сътрудничество по въпросите на сигурността и отбраната, за да пробва да наложи изключително френските проекти за европейската отбрана. Именно по тази причина Италия отдавна е решила да излезе от тези нови проекти за съвместна отбрана, в които няма никакви гаранции за независимост и безпристрастност по отношение на Франция.
Тези два примера са достатъчни, за да очертаят общата картина на това, какво представляват властите в тези два хегемона, оглавили практически отсъстващия алианс. Достатъчно е обаче да се припомни въпросът за миграцията, външната политика и решенията във финансовата и икономическата сфера, така че да стане ясно къде са истинските врагове на тази Европа. Много често враговете са тези, които говорят на висок глас в нейна защита.

Превод и редакция: Иван Христов