На 23 януари, 61 години след свалянето на кръвожадния диктатор Маркос Перес Хименес, венецуелците отново се събраха за ден на демократично празненство.
Перес Хименез бе избиран с измама от Учредителното събрание през 1953 г. Мандатът му трябваше да изтече през 1958 г. Но вместо да призове за свободни и прозрачни президентски избори, той беше недемократично преизбран след провеждането на плебисцит за неговата администрация късно през 1957 г. След широкомащабни протести и скъсване с военните, диктаторът напусна страната и Венецуела си възвърна свободата на 23 януари 1958 г.
За пореден път сме изправени пред предизвикателството да възстановим нашата демокрация и да възстановим страната, този път в условията на хуманитарна криза и незаконното задържане на президентството от Николас Мадуро. Налице са тежък недостиг лекарства и храна, основната инфраструктура и здравните системи се сринаха, все повече деца страдат от недохранване и се появиха отново изкоренени по-рано болести.
Имаме едно от най-високите нива на убийства в света, което се влошава от бруталните репресии на правителството срещу протестиращите. Тази трагедия предизвика най-голямото изселване в историята на Латинска Америка, като сега три милиона венецуелци живеят в чужбина.
Бих искал да съм ясен за ситуацията във Венецуела: преизбирането на г-н Мадуро на 20 май 2018 г. е незаконно, както се признава от голяма част от международната общност. Първоначалният му шестгодишен мандат трябваше да приключи на 10 януари. След като продължи да бъде на поста, Николас Мадуро узурпира президентството.
Обявяването ми за временен президент се основава на член 233 от Конституцията на Венецуела, според който, ако в началото на нов мандат няма избран държавен глава, властта се възлага на председателя на Народното събрание до провеждането на свободни и прозрачни избори. Ето защо клетвата, която приех на 23 януари, не може да се счита за „самопровъзгласяване“. Не поех длъжността по свое хрумване, а го направих в съгласие с Конституцията.
Бях на 15 години, когато Уго Чавес дойде на власт през 1998 г. По това време аз живеех в щата Варгас, който граничи с Карибите. През 1999 г. проливни дъждове причиниха наводнения, в резултат от които загинаха хиляди. Загубих няколко приятели и училището ми беше погребано в калта.
Оттогава важността на съпротивлението се вмъкна в душата ми. И двамата ми дядовци служеха във въоръжените сили и научиха децата си на работна етика, което помогна на семейството ми да се възстанови от опустошителните наводнения. Видях, че ако искам по-добро бъдеще за моята страна, трябва да навия ръкавите си и да дам живота си на обществената служба.
Когато стана ясно, че при Чавес страната се движи към тоталитаризъм, аз се присъединих към студентското движение, което изигра решаваща роля за нанасянето на решителна загуба на Чавес на референдум през 2007 г., който щеше да му предостави широки правомощия. Включих се в местната политика и бях избран да работя като заместник-представител на щата Варгас в Народното събрание през 2015 г.
Същото поколение братя и сестри от моите дни в студентско движение стои до мен и днес, тъй като венецуелците от целия политически спектър се обединяват в усилията си да възстановят демокрацията. От нас зависи да възстановим нормалността, за да изградим напредналата и просперираща страна, за която всички мечтаем.
Но първо трябва да възстановим свободата си.
Борбата за свобода е част от нашето ДНК, откакто независимостта е била постигната в Латинска Америка преди 200 години. През този век сме излизали на улиците многократно, знаейки, че от това зависи не само оцеляването на нашата демокрация, но и съдбата на нашия народ.
При режима на Мадуро се разви модел. Когато напрежението нарасне, първата реакция е да се прибегне към преследвания и репресии. Знам това, защото сачмите, изстреляни от членове на въоръжените сили - по мирни протестиращи през 2017 г. - остават в моето тяло. Незначителна цена, която трябва да се плати в сравнение с жертвите, направени от някои от моите сънародници.
При г-н Мадуро най-малко 240 венецуелци са били убити на шествия и има 600 политически затворници, включително основателят на моята партия, Леополдо Лопес, който е затворник от пет години. Когато репресивната тактика се окаже безполезна, г-н Мадуро и неговите поддръжници нечестно предлагат „диалог“. Но ние вече сме имунизирани срещу такива манипулации. Те нямат повече козове в ръкава. Узурпацията на властта беше единствената им възможност.
Като се има предвид, че режимът Мадуро не може законно да запази властта, нашият отговор е троен: първо, да подкрепим Народното събрание като последен бастион на демокрацията; второ, да се затвърди подкрепата на международната общност, особено на групата Лима, Организацията на американските държави, Съединените щати и Европейския съюз; и трето, да се обърнем към хората на основата на това, че те имат право на самоопределение.
Над 50 страни са ме признали за временен президент и Народното събрание като легитимна власт във Венецуела. Обърнах се към Антонио Гутериш, генералният секретар на ООН, както и към няколко хуманитарни агенции, за подкрепа при облекчаването на хуманитарната криза. Започнах процеса на назначаване на посланици и намирането и възстановяването на национални активи в чужбина.
Между венецуелците има широк консенсус в подкрепа на промяната: 84 процента от нашия народ отхвърлят управлението на на г-н Мадуро. Ето защо ние създадохме „кметства“ в цялата страна, за да могат хората да говорят открито за ситуацията, в който се намираме и за нашето бъдеще.
Сред опозиционните политици ние измислихме три стратегически точки на съгласие като част от нашата пътна карта към демокрацията: край на узурпацията; преходно правителство; и свободни избори.
Преходът ще изисква подкрепа от ключови военни контингенти. Проведохме тайни срещи с представители на въоръжените сили и силите за сигурност. Предложили сме амнистия на всички онези, които не са признати за виновни за престъпления срещу човечеството. Оттеглянето на подкрепата на военните към г-н Мадуро е от решаващо значение за осъществяване на промяна в управлението, а мнозинството от служителите се съгласяват, че трудности на страната в последно време са непоносими.
Г-н Мадуро вече няма подкрепата на хората. Миналата седмица в Каракас гражданите от най-бедните квартали, които в миналото бяха крепости на Чавистите, излизаха на улиците в безпрецедентни протести. Те излязоха отново на 23 януари с пълното знание, че могат да бъдат брутално репресирани, и продължават да посещават заседанията на кметствата.
Времето на г-н Мадуро свършва, но за да осъществи прехода си с минимум кръвопролития, цялата Венецуела трябва да се обедини, за да настоява за окончателен край на режима. За това се нуждаем от подкрепата на продемократични правителства, институции и индивиди по целия свят. Наложително е да намерим ефективни решения за тежката хуманитарна криза, оъ която страдаме, също както и да продължим да изграждаме път към разбирателството и помирението.
Нашата сила и спасението на цялата Венецуела е в единство.
Превод и редакция: Иван Христов
