Случи се не в тази система
Първият половин век след публикацията на антиутопията на Оруел тя бе възприемана като зла сатира на комунистическите режими – не на последно място заради биографията на самия автор, разочаровал се от своите болшевистки симпатии след гражданската война в Испания и признал си открито своето желание да предпази света от възможно тоталитарно бъдеще. „Не съм убеден, че общество от този вид ще възникне със сигурност, но съм убеден (отчитайки, разбира се, че моята книга е сатира), че нещо от този род е възможно. Убеден съм също, че тоталитарната идея живее в съзнанието на интелектуалците навсякъде и се опитах да проследя идеята до нейния логичен завършек“, каза писателят в свое предсмъртно интервю.
Тоталитаризмът в своята комунистическа издънка падна безславно в края на 80-те години. Всъщност неговият несъзнателен гробокопач дойде на власт в СССР само година след датата, посочена в заглавието на романа (избрана, както се смята, просто чрез размяна на последните две цифри на 1948 – годината, в която Оруел е писал своята книга). Завърши и Студената война – между другото, още един термин, измислен от Оруел (той го използва в статията „Ти и атомна бомба“, публикувана в Tribune през октомври 1945-та година) и влязъл в политическия лексикон на целия свят. Но Големият брат и всички съпътстващи го институции на тотален надзор внезапно се възродиха през XXI век – макар и в „кадифена“, но в не по-малко оскърбителна за човека форма.
Добре известно е, че Оруел, описвайки нравите на Министерството на истината (ангажирано в обществото в „1984“ в непрекъсната фалшификация на миналото в полза на сегашните постановки на партията Ангсоц), се основава на собствения му трудов опит по време на Втората световна война - първо в отдела за цензура на британското министерство на информацията, след това в Източната служба на Би Би Си.
Писателят никога не е бил в СССР – всъщност, в „1984“ няма сатира конкретно срещу съветския строй, въпреки детайлите като мустаците на по-големия брат и доста прозрачния намек към Троцки (Бронщайн) под формата на полумитичния враг на народа № 1 Емануел Голдщайн. Оруел не се страхуваше толкова от съветските партийни шефове - по онова време беше очевидно, че „обкома и обкомовците“ едва ли ще успеят да „разпалят световен пожар“, а от западните интелектуалци-технократи (които той отделя от интелигенцията в оригиналния смисъл на думата). Интелектуалците-технократи не разочароваха - развитието на технологиите през последното десетилетие на ХХ век доведе до появата на информационното общество, каквото го виждаме днес. И, уви, то напомня твърде малко на розовите мечти на фантастите-оптимисти от миналия век.
Наблюдавайте себе си
Големят брат се децентрализира, загуби персонифицирана форма – нито е мустакати мъж с горящ поглед, нито дори анекдотичния „другар-майор“, който по мнението на мнозина седя някъде по средата от сървъра на „ВКонтакте“ до твоя домашен Wi-Fi-рутер. Но „телевизионните екрани“, излъчващи пропаганда и следващи потребителите, сега са в джоба на всеки, с изключение на това, че следи предпочитанията и внимателно подхранва следващата партида „инфо“ не всемогъщата държава, а транснационалните корпорации. Които, както се случи, почти всички са базирани в „бастиона на демокрацията“ от другата страна на Атлантика.
Но дори отказал се от смартфона, жителят на съвременния повече или по-малко голям град гарантирано е лишен от лично пространство, няколко пъти на ден попада в полезрението на камерите за видеонаблюдение (в Лондон са повече от 600 хиляди – по една на 14 жителя; средно на ден всеки лондончанин е фиксиран около 300 пъти). Разбира се, всичко това се прави изключително за сигурността на спазващите законите граждани – в края на краищата, невидимият враг не спи. Впрочем, както смята кметът на британската столица Садик Хан, „терористичните атаки са неизбежна част от съвременния мегаполис“. Или, както казва оруеловският другар О‘Брайън, „това ще бъде свят на терора - точно толкова, колкото и свят на празненствата“.
Дори и прословутите фалшиви новини, бичът на сегашната инфосфера, бяха предвидени от Оруел. Идеалният член на партията другар Огилви, изобретен от Министерството на истината („другарят Огилви никога не е съществувал в настоящето и сега съществува в миналото - и веднага след като следите на фалшифицирането са изтрити, то ще бъде толкова автентично и неопровержимо, колкото Карл Велики и Юлий Цезар”) е пряк предшественик на вече леко позабравените „момичета с червени дантели“ и фалшиви иракски снимки.
Днес обаче нечестните новини все по-често се използват не за политически цели, а за чисто търговски цели, в преследване на приходите от трафик и реклама - новият старши брат е доста марксист, смята, че съществото определя съзнанието, а печалбите подкрепят почти всяка идеология.
Днес обаче фалшивите новини все по-често се използват не за политически цели, а за чисто търговски цели, в преследване на приходите от трафик и реклама - новият Голям брат, напълно по марксистки, смята, че битието определя съзнанието, а печалбите подкрепят почти всяка идеология.
Преди 20 години и на най-суровите разобличители на нравите на постиндустриалното общество им се струваше, че в бъдеще нас ни очаква по-скоро „смелият нов свят“ на Хъксли, основан на принуда да се подчиняваме чрез плътски удоволствия. Но и тук последната дума беше за Оруел. Вместо безвредните „соми“ – смъртоносни синтетични наркотици (в „1984“ това е химическият джин „Победа“, но разликата не е голяма), вместо радостта от любовта – „трансджендъри“, „полиаморност“, „небинарност“ и тук идва опасността да се окажеш на нара, за това, което някога се е смятало за невинен флирт. Но едновременно с това – изобилие от порнография в интернет, ориентирана към съвременните „пролове“. „Порнхъбове“ и различни нюанси на сивото от света „1984“ – „специалният подотдел – на новоеза се казва проносек, - пускащ най-последните порно филми“.
При това, разбира се, съвременният Голям брат декларира – но засега още не съвсем разбираемо за „проловете“ – стремеж към свобода, мир и наука. Но, както и при Оруел, свободата се превръща в робско покорство на принципите на „толерантния“ свят – „хуманитарни бомбардировки“, а науката – в последователно унищожение на традициите на образованието.
Разбира се, има и разлики между света „1984“ и този, в който живеем ние. Оруеловият Голям брат строи общество на основата на омразата и страха – и, както справедливо отбелязва протагонистът на романа Уинстън Смит, такава цивилизация е нежизнеспособна. Днешният либерален Старши брат е избрал друга стратегия: опитва се да приучи съвременният социум на Запада на много хлъзгава „любов“ – търпимост на границата на безразличието.
Впрочем, резултатите се получават същите, каквито са и при Оруел: „Ние прекъснахме връзката между родител и дете, между мъж и жена, между един човек и друг. Никой вече не вярва на жена си, детето или приятеля. И скоро няма да има жени и приятели. Ще вземем новородените от майката, както вземаме яйцата изпод кокошката. Ще изкореним сексуалния нагон. Възпроизвеждането ще бъде годишна формалност, като подновяване на картата за храна. Ще анулираме оргазма. Нашите невролози вече търсят средства. Няма да има друга лоялност освен партийната лоялност. Няма да има друга любов освен любовта на Големия брат. Няма да има друг смях, освен триумфиращият смях над победения враг. Няма да има изкуство, литература, наука. Когато станем всемогъщи, ще се справим без наука. Няма да има разлика между уродливото и прекрасното“.
Почти всички тези пророчества са се сбъднали – родените през новия век вече отказват секс и продължаване на рода, разграничението между грозно и красиво е старателно изтрито във всички сфери, от мода до личното здраве, партийната лоялност към либерално-политическия идеал постепенно замества и прагматичните, и етичните принципи. До пълния триумф остана съвсем малко.
Вярно е, че в очакваната формула на другар О‘Брайън (Ако ви е нужен образ на бъдещето, представете си ботуш, тъпчещ лицето на човека – вечно“), изглежда, грубият войнишки ботуш е заменен от изящна хипстърска обувчица. Но ще стане ли от това по-леко на хората е голям въпрос.
Превод и редакция: Иван Христов
