Деветата логистична база на турския флот ще бъде разположена в близост до големия черноморски град Трабзон. Предвижда се да бъдат разгърнати 400 военни и 200 цивилни служители за обслужване на фрегати и подводници. Въпреки че решението не е пряко свързано с неотдавнашната украинска провокация в Керченския пролив, тя е направена през 2014 г., вероятно повлияна от събитията в Крим. Изграждането на обекта освен това се вписва в логиката на развитието на турския флот, който се стреми да се превърне във водеща морска мощ в рамките на 15-20 години.
Акцентът на Турция върху развитието на собствените си отбранителни способности в морските области се прави на фона на неуспешните дипломатически усилия през последните години за създаване на механизъм за регионално сътрудничество в Черно море. По този начин Организацията за черноморско икономическо сътрудничество, създадена през 1999 г., не би могла да стане стимул за крайбрежните държави да преминат към по-тясно политическо сътрудничество. Процесът е възпрепятстван и от разширяването на НАТО в Източна Европа, по време на което новите членове губят желанието си да решават проблемите в Черно море чрез консултации.
От друга страна, укрепването на руското присъствие в Черно море през последните години също заставя Турция все по-често да мисли за модернизирането на своя флот и логистична инфраструктура. Нарастващият дял на Русия в модерните военноморски и ракетни оръжия и промяната на равновесието на силите в Черно море правят Турция да търси възможност да запази процеса на разгръщане в рамките на предвидимостта.
Очевидно е, че погледа на Анкара е насочен главно към НАТО. В средата на 2016 г., в пика на руско-турската криза, опасенията на Турция за присъствието на Русия бяха изразени от турския президент Реджеп Ердоган, който се обърна към генералния секретар на НАТО и заяви: „Черно море е почти езеро в Русия. Ако не действаме сега, историята няма да ни прости“.
Няколко фактора принуждават Анкара да не участва в стратегията на Алианса за задържане на Русия в региона. Първо, икономическото сътрудничество с Русия става стратегическо и остава неполитизирано, за разлика от отношенията на Турция с западните страни. Второ, участието на Турция в конфликт с Русия от страна на НАТО може не само да превърне турските територии в приоритетна цел на руските ядрени сили, но и да доведе до редица конфликти по границите на Турция на Балканите и Кавказ с непредсказуеми последици за турската държавност.
Очевидно е, че Турция поддържа самостоятелна линия на поведение спрямо Русия, а западните страни са принудени да се съобразяват с това. През последните 10 години Турция се превърна в амбициозен играч, насочен към разширяване на влиянието в съседните региони, главно в Близкия изток. Динамичната външна политика в региона изправя Анкара срещу интересите на западните партньори. В такива условия турската дипломация се стреми да използва своите геополитически предимства в договарянето със Запада, за да прокара тесните си национални интереси.
Въпросът за придобиването от Турция на руските ракетни системи за въздушна отбрана С-400 е добър пример за това: турците са готови да използват руския фактор като част от собствените си отношения със западните съюзници. Да имаш такъв упорит партньор е необичайно за Съединените щати. Освен това НАТО, начело със САЩ разчита на участието на Турция, което още повече усложнява двустранните отношения. Натискът върху политическото ръководство на Турция не само може да постави под въпрос присъствието на американски войски в региона, но и да включи в дневния ред съдбата на стратегическите военни съоръжения на НАТО. По този начин отказ от Турция е невъзможен.
Решението на Анкара да изгради логистична база близо до Трабзон има за цел да покаже на западните съюзници, че Турция няма намерение да напуска Черно море. Напротив, участието на страната във важни проекти, като например „Турски поток“, предполага по-голямо внимание на ситуацията в региона. Запазването на военния паритет в морето оказва пряко влияние върху политическата ситуация в т.нар. Голямо Черноморие - Кавказ и Балканите.
