Миналата седмица във Вашингтон, САЩ проведоха среща с шест страни. В нея участваха Франция, Германия и Великобритания, които се обърнаха към ООН с цел да получат отклоняване на още нмеполученото заявление на Турция и Русия относно процеса за определяне на състава на делегацията, която трябва да пристигне в Женева, за да преговаря за новата сирийска конституция. Освен това, в тази „компания“ те взеха Египет и Саудитска Арабия, които в продължение на шест години оставаха безучастни към сирийската трагедия, както и Йордания, която, може би, единствено има право на глас по този въпрос.
Тези държави, сред които незнайно защо не беше Турция, която от седем години носи цялата тежест на сирийската война, след срещата публикуваха съвместна декларация. Тази декларация, също по неизвестни причини, бе поместена единствено на уебсайта на Държавния департамент на САЩ. Според нея, тази „компания“, както се оказва, иска дипломатическо регулиране на сирийския проблем в съответствие с резолюция 2254 на Съвета за сигурност на ООН. Но и това не е всичко: тези страни, на територията на които няма нито един сирийски бежанец (без да броим Германия и Йордания), освен това се опасяват, че желаещите военно решение в Сирия ще провокират само разрастване на конфликта в региона.
Тайно заплашват Турция, сякаш не всеки взривен в региона снаряд от стартирането на сочинския процес, не е с произход от Америка или Израел, сякаш в Сирия не се намира т.нар. коалиция от 79 страни под предлог, че се сражава с „Ислямска държава“ (създадена и въоръжена от самите тях) и все едно не бяха точно те, тези, които в продължение на седем години ескалират сирийската гражданска война, оценявайки всичко от гледна точка на сигурността на Израел.
Независимо дали ви харесва или не, в момента законно присъстват в Сирия само две страни: Русия и Иран, които са тук по покана на престъпния сирийски режим. Русия, благодарение на останалия от времето на Съветския съюз договор за съюзничество, Иран, благодарение на религиозен сюз! А Туция, от една страна, има договор със Сирия за трансгранично преследване на терористи, а от друга – естествени права, които произтичат от международното право.
Тези три държави (макар свързаната с Израел непокорност на Иран по този въпрос да продължава) в настоящия момент и на бойното поле (например, интернираните терористически групировки в Идлиб), и на масата за преговори (например, определянето на състава на делегацията за създаване на конституция) имат такива постижения, каквито не биха могли да осигурят, а, може би, просто не пожелаха да постигнат, САЩ и техните европейски съюзници, които в продължение на седем години, под вида на женевския процес, прилагаха усилия само за продължаване, а даже и интензификация на войната.
Интересно е, дали такива фалшиви призиви за мир могат да убедят която и да е държава? Доколко виждат този фалш народите по света, арабите, които изглежда подкрепят режима в Сирия, кюрдите, подкрепящи въоръжената група под името „сирийска пешмерга“, чието присъствие в последно време става все по видимо? Лидерите на съседните и приятелски държави, които, когато дойдат в Истанбул, дават вид, че разбират всичко, знаят за отговорността, която поемат, подписвайки се в американските декларации?
Нещо повече, колко интелектуалци в нашата страна правят изводи, прилагайки империалистическата стратегия за непрекъсваща война, целяща разширяване на пазарите, за която четат в книгите, върху сирийската реалност?
Превод и редакция: Иван Христов
