Списъкът на нарушените международни и вътрешни правни принципи на едно общество, в интерес на „новия модел“, изглежда няма да може да бъде завършен и с формалното „затваряне на случая за името“, с оглед на абсурдността на проблема, който спогодбата от преспа прави опит да постави в някакви рационално рамки (членството на Македония в НАТО и ЕС), без оглед на последиците.
А последиците за „Втората страна“, която все още може да се нарича македонска, още при първия прочит на споразумението, са низ от ограничения в манифестирането на националната идентичност на нейните граждани. Премиерът на Македония Зоран Заев, като носител на проекта, наречен Преспански договор, постоянно убеждава обществеността в страната, че като се добавя географски определител в името на страната, всъщност, чрез дефиницията за гражданството (националността) като македонско/гражданин на Република Северна Македония, се засилва националната идентичност, или както самият той казва – „се бетонира“. Тази декларативна позиция за „зациментираната македонска идентичност“, макар и изказана за вътрешна употреба, инстинктивно „разстройва“ гръцкото отрицание за съществуването на нация, която „дръзва“ да се нарича македонска. Изглежда, че с поредица разпоредби в договора от Преспа се прави опит за двойна (спинерска) игра с идентичността – на македонците да им се остави илюзията, че са се „зациментирали“ национално, а гърците да останат несмутени в убеждението си, че терминът „македонско“ и зациментираната ни идентичност, всъщност, за тях не съществуват. В тази насока беше изтълкувана и т.н. невербална нота на нашия външен министър до гръцката страна, с която я информира, че Преспанския договор е ратифициран в македонския парламент, със своеобразно пояснение на критичните точки за македонската националност и език.
„Терминът ‚националност‘ на Втората страна, определен в договора като ‚македонско/гражданин на Северна Македония‘ се отнася изключително за гражданството, но не и за етническата принадлежност. ‚Македонският език‘ се отнася официално за езика на Втората страна, признат на третата конференция на ООН за стандартизация на географските имена, проведена в Атина през 1977 година, който спада към групата на южнославянските езици“, гласи (но на английски език) в нотата от македонското външно министерство до гръцкия премиер Ципрас.
Терминът „национална идентичност“ като средство за политическа манипулация винаги е бил труден за дефиниране, а в случая с македонската, изглежда, че трябва да се използва формула за нейното тройно разчленяване, за да се задоволи гръцката илюзия, че тя не съществува. В македонския случай македонската идентичност трябва да се разчлени според „американската формула“, в която националността (nationality) се дефинира като принадлежност към съставен народ, гражданството (citizenship), като право на паспорт и етническата принадлежност (ethnicity) – по културните и национални особености на една нация, което се приравнява с термина националност (nationality). Значи, в САЩ, националността се приравнява с етническата принадлежност, а гражданството дава право на международен паспорт/лична карта, но в македонския случай, според гръцкия прочит на Преспанския договор, националността и етническата принадлежност не са едно и също. Така абсурдът на гръцкото искане за име за всяка употреба (erga omnes) сега се превръща в двойно тълкуване (за вътрешна и външна употреба) на термина националност (nationality). Това означава ли само гражданство като право на международен паспорт или националност като национална идентичност на една нация.
За международната общност, новият дипломатически модел за разрешаване на (абсурдни) кризи в никакъв случай не трябва да се проваля. След като Преспанския договор преодоля всички демократически предизвикателства (въображаеми пречки) на македонската политическа сцена, се оказва, че същата методология ще бъде приложена и в гръцкия парламент, въпреки изразения протест от гръцка страна, макар с диаметрално противоположни мотиви от съпротивата на македонското общество.
За Втората страна (македонската) в споразумението, причините, поради които се прилага инженеринга на идентичността (членството в НАТО и ЕС) ще останат далечна цел за постигане. Първата (гръцката) страна, с Преспанския договор получава възможност и в бъдеще да си играе с условията, които ще поставя по пътя на Македония до целите НАТО и ЕС. Може и някои да смятат за успешен модела за разрешаване на абсурдни кризи, но това не е така в случай, че след това идентичността ще се събира на парчета.
Превод и редакция: Иван Христов
