Сваленият лидер на страната Омар ал Башир управляваше от 1989 година. Властта се държеше благодарение на свръхдоходите, получавани от продажбата на петрол и селскостопанска продукция. Правителството щедро дотираше цените на бензина и хляба. Пазарната икономика, по същество, бе заменена от държавно регулиране. А най-добре от всички живееха тези, които контролираха бюджетните средства. Трябва ли да казваме, че там, където държавните пари текат като река, веднага възникват всевъзможни корупционни схеми. Докато световните цени на нефта бяха високи, населението можеше да се примири с това. Евтиният бензин и хляб стигаха на всички.
Но световната финансова криза през 2008 година сложи край на крехкия мир в Судан, който и така първоначално бе създаден от колониалните британски власти от разнородни територии (което само струваше клането в Дарфур през 2003 г. - стотици хиляди бяха убити, а президентът на страната бе санкциониран). Заради кризата цените на суровините се сринаха. Богатата на нефт южна част на страната в един момент обяви, че й е писнало да храни Хартум (столицата на Судан с корумпирана управляваща върхушка, която си присвояваше всичко, до което успееше да се докопа, продавайки ресурсите зад граница).
През 2011 г. Южен Судан се отдели, оставяйки на север само страната с икономиката на държавното регулиране, която пропадаше в бездната. Заедно с нефтените платформи Хартум загуби 60% от валутните приходи от износа на черно злато.
Опитвайки се да се измъкне от „нефтената игла“, страната започна да развива селско стопанство (което преди това, преди нарастването на цените на петрола в началото на 2000-те, бе напълно успешно, но след това започна да упада: защо да отглеждаш зърно, когато можеш да го купиш за нефт). Не се получи много добре. Солидна част от бюджета, както и по-рано, се изразходваше за „отбрана и национална сигурност“. Едновременно с това правителството се опитваше да удържи цените на продуктите и горивото. Годишно за субсидии бяха изразходвани до един милиард долара.
Но през 2018 г. петролната рафинерия в Порт Саид бе затворена (никой не е модернизирал стария завод и той е станал неизползваем). Износът на суров петрол най-накрая се срина, националната валута се обезцени, доларът се повиши почти 3.5 пъти. Заедно с цените.
Хората някак си забравиха благодарността към президента за годините на стабилност. В края на миналия декември започнаха „хлебни митинги“. В отговор президентът заяви:
„Протестират предатели и чуждестранни агенти!“
Доскоро властите се опитваха да пренебрегнат срива на икономическата си политика, живеейки в странни илюзии. На другия ден беше обявено, че Судан подновява круизния маршрут по Нил до Египет за чуждестранни туристи. Разбирай, страната е безопасна и стабилна. Въпреки че в действителност протестиращите изгориха офисите на управляващата партия в големите градове на държавата, а полицията ги преследваше с жестокост.
Но армията запази неутралитет. До вчера. Когато военните все пак влязоха в двореца на 75-годишния президент и го арестуваха.
Между другото, преди пет години, Ал-Башир обеща: Знам, че са уморени от мен, повече няма да се кандидатирам. И една година по-късно ... отново "спечели" следващите без алтернативни избори. А ако си бе изпълнил обещанието, можеше в момента да не е в затвора.
***
Санкт Петербург. На многострадалната земя на Либия, която не знае покой, откакто бе свален Муамар Кадафи през 2011 година, с нова сила се разгаря огъня на гражданската война. Въпреки че през всички тези години сблъсъците между различните въоръжени групировки на територията на страната не са спирали, сегашният поход към Триполи е най-големият конфликт между двете най-важни политически групировки, контролиращи Либия, пише вестник „Санкт-Петербургские ведомости“ в материал, представен без редакторска намеса.
До скоро в страната цареше двувластие. Голяма част от Източна Либия и ключовите петролни находища бяха под контрола на т.нар. Либийска национална армия (ЛНА) под ръководството на фелдмаршал Халиф Хафтар. Гръбнакът на неговите воински подразделения е съставен от бивши военнослужещи в армията на Кадафи. Западната територия на страната със столица в Триполи се намираше под властта на оглавяваното от Файез Сарадж Правителство на националното съгласие (ПНС) – временна структура, формирана с подкрепата на Съвета за сигурност на ООН през декември 2015 година.
Досега и двете политически сили, макар че не изпитваха особена любов една към друга, не прибягваха до военни сблъсъци. Нещо повече, с активното участие на ООН през последните няколко месеца с пълен ход вървеше подготовката за провеждане на специална международна конференция за разрешаване на сирийския конфликт, в който трябваше да участват двете страни. Но две седмици преди началото й, неочаквано за властите в Триполи, а и изглежда за цялата международна общност, фелдмаршал Хафтар със своите „нукери“ започна настъпление срещу столицата. Без да среща особено съпротивление, за три дни той стигна до Триполи, завзе международното летище и чак след това започнаха сериозните сблъсъци с военните формирования, подкрепящи ПНС.
На 5 април в Ню Йорк се проведе извънредно заседание на Съвета за сигурност на ООН. Според резултатите от него е прието съвместно изявление, в което се призовава Хафтар да избягва въоръжен сблъсък. „Не може да има военен начин за разрешаване на конфликта“, каза Кристоф Хезген, постоянен представител на Германия, председателстваща сесията на ООН. Русия в либийския конфликт си сътрудничи с всички политически сили с цел мирно уреждане. Това заяви руският външен министър Сергей Лавров. „Ние сме в контакт с всички либийски политически сили и им изпращаме същите сигнали. Никога не сме се опитвали, както се казва, да залагаме на някого. Убеден съм, че това е начинът да се действа в настоящия случай“, каза той.
Американците също изразиха загриженост за събитията в Либия. Държавният секретар на САЩ Майк Помпео призова Халифа Хафтар да спре атаката срещу Триполи. „Ясно дадохме да се разбере, че се противопоставяме на военната офанзива на Халифа Хафтар и призоваваме за незабавно прекратяване на военните операции срещу либийската столица. Силите трябва да се върнат на предишните си позиции“, се казва в изявлението на Помпео, публикувано на уебсайта на Държавния департамент.
Ръководителят на американската дипломация отбеляза: всички страни в конфликта в Либия трябва да отговарят за деескалацията, която по-рано бе призната от СС на ООН и външните министри на страните от Г-7. Според мнението на държавния секретар, противостоящите си фракции в Либия трябва да се върнат на масата за преговори. „Либийският конфликт няма военно решение“, подчерта Помпео. Наистина, в същото време САЩ взеха решение да изтеглят своя контингент от Либия, като обясниха това със заплахата за сигурността на войниците, което е много характерно.
Кирил Семьонов, ръководител на Центъра за ислямски изследвания към Института за иновативно развитие, смята, че фелдмаршалът се опитва да установи "военно управление" в страната. „Доколкото ми е известно, след края на конференцията Хафтар би могъл да получи портфейл на министър на отбраната или друга висока позиция в правителството и по този начин да узакони позицията си. Такива предложения обаче не му подхождаха. По мое мнение командирът на ЛНА разчита на повече - най-високата длъжност в държавата“, сигурен е експертът.
Сергей Балмасов, експерт от Института за Близкия изток, е скептично настроен към възможността за бърза и пълна победа на маршала и неговите войски. „Малко вероятно е Хафтар да направи блицкриг. Невъзможно е да се постигне този триумф в Либия без договор с племенните съюзи. В тази област Хафтар не е много успешен. Например, той си позволи редица прибързани забележки за берберите. Не е известно как ще се държат либийските ислямисти и такива страни като Алжир, Франция и Италия“, смята Балмасов. В същото време експертът отбеляза, че Хафтар провежда сравнително компетентна външна политика, установявайки връзки с повечето заинтересовани чужди страни, включително Русия.
Политическият анализатор, специалист по проблемите на Близкия изток Григорий Лукянов разглежда възможната роля на Руската Федерация като посредник в разрешаването на политическата криза в Либия. „Русия е готова да преговаря с всички страни в конфликта в Либия, с всички правителства и да насърчава диалога, като предоставя своята платформа и своя опит в политическото урегулиране“, подчерта експертът. Според Лукянов Москва като посредник в преговорите може да бъде много привлекателна за либийците, защото Русия не е била колониална сила, не е идвала в либийска земя с оръжие и не е участвала в бомбардировките на страната през 2011 година. „Властта на Русия е достатъчно значителна и може да се използва за изграждане на основа за политическо споразумение в Либия. Но руското ръководство няма да разпръсква този ресурс без полза за себе си“, обобщава политологът.
***
Москва. Прославеният сръбски режисьор Емир Костурица заяви, че в момента в Сърбия е невъзможно да се заснеме филм за „варварските бомбардировки“ на НАТО в Съюзна Република Югославия, от които на 24 март се навършиха 20 години, пише официалния печатен орган на руското правителство вестник „Российская газета“ в материал, представен без редакторска намеса.
„Защо нямаме филм за натовските бомбардировки, а Русия трябва да снима подобни филми? Защото присъствието на НАТО тук не отговаря на руските интереси. А отговаря ли на нашите интереси или не? Поне на моите – не. А на намиращите се на власт в Сърбия хора трябва ли им такова кино? Трябва да питате тях“, заяви режисьорът в интервю пред агенция „Спутник“.
Трябва да се отчита факта, че експанзията на НАТО на Балканите продължава. На прицела на Брюксел в момента се намира, преди всичко, Босна и Херцеговина (в чийто състав влиза и Република Сръбска) и Сърбия, където чрез контролираните от Запада медии и неправителствени организации върви масова обработка на населението, в рамките на която се опитват да обяснят на местните жители миролюбивата същност на Севеноатлантическия алианс.
В тази връзка вниманието на експертите бе привлечено от направеното преди броени дни от сръбския министър на отбраната Александър Вулин заявление. Той се обяви за възможно най-скорошно разграничение на територията с косовските албанци, тъй като, по неговите думи, това би позволило новоопределените граници да бъдат защитавани. При това той посочи, че необходимостта от това е обусловена от разширението на границите на фактически съществуващата „Велика Албания“, а в случай на забавяне, нейните завоевателни амбиции могат да се прострат и до Централна Сърбия.
„Велика Албания“ вече е факт. Въпросът е само в това, колко части от други държави ще попаднат в нея. С влизането на Северна Македония в НАТО всички албанци, с изключение на две общини в Централна Сърбия, ще живеят в единно политическо и военно пространство в рамките на НАТО. А жизнените процеси на всички албанци се управляват от Тирана“, заяви министърът в интервю пред белградския ежедневник „Вечерне новости“.
Той подчерта, че въпросът за разграничаването на териториите трябва да бъде решен чрез всеобщ референдум. „Безспорно престъпление, извършено срещу нашата страна и народ, но сега ние трябва да намерим смелост и сили, за да се стегнем, обединим и да пробваме да решим сръбския национален въпрос“, заяви Вулин.
Според оценките на доктора по политически науки и професор в МГИМО (Московски държавен институт за международни отношения) Елена Пономарьова трябва да се обърне специално внимание на предлаганото от Белград „разграничение“ с албанците.
„На практика това означава размяна на територии: Сърбия трябва не само да даде на Прищина цялата територия на Косово и Метохия, освен няколко общини в северната част на страната, но и още три общини в Южна Сърбия – Прешево, Буяновац и Медведжа“, предупреждава анализаторът. „Резултатът от „разграничаването“ може да е само един. Косово първо ще стане част от албански Шенген, а след това ще влезе във „Велика Албания“ (условно наименование), а тъй като Албания вече е член на НАТО, то територията на сръбския регион автоматично ще стане част от Алианса. Неслучайно в края на 2018 година в нарушение на Резолюция 1244 на ООН бе взето решение за формирането на т.нар. Армия на Косово. Към това трябва да добавим членството на Черна гора в НАТО и скорошното влизане в организацията на Македония. Сърбия запазва своя неутралитет и затова страната трябва да се присъедини към Алианса. След това, в съответствие с външната политика на ЕС, на където страстно се е устремило сръбското ръководство, ще бъдат въведени санкции срещу Русия.
***
Анкара/Вашингтон. Ще могат ли американските изтребители F-35 и руските зенитно-ракетни системи С-400 да заработят в синхрон, коментира руският ежедневник “Взгляд“.
САЩ все по-упорито се опитват да принудят Турция да се откаже от закупуването на комплексите С-400. Използват се и пряко изнудване и изявления на ръководителя на Държавния департамент Майк Помпео за "техническата несъвместимост" на американските изтребители F-35 с руската противовъздушна ракетна система. Дали тези оръжейни системи имат реални технически противоречия?
Изявление в този дух направи държавния секретар Помпео по време на изслушване в Комисията по външни отношения на Сената на САЩ миналия понеделник. Според Помпео руската система за противовъздушна отбрана С-400 е "система за сериозно въоръжаване", чиято покупка от страна на Турция може директно да включва прилагането на американския закон за противодействие на американските противници чрез санкции (CAATSA) срещу Анкара.
Досега CAATSA не беше използвана за ограничаване на износа на руски оръжия, а само руските производители на оръжия бяха включени в санкционните списъци. Разширеният механизъм за тълкуване на антируските санкции обаче е изложен в текста на закона, приет през юни-юли 2017 г. Според документа, президентската администрация може да наложи ограничителни санкции срещу "опонентите на Америка" (сред които са Русия, Иран и КНДР) и техните контрагенти в трети страни. Но отмяната на вече наложените санкции изисква специална процедура за искане на разрешение от Конгреса и освобождаване от санкциите, които се определят от интересите на националната сигурност на САЩ.
Следователно заплахата от прилагането на разпоредбите на CAATSA по отношение на Турция създава заплаха от „еднопосочен път“, по който отмяната на санкциите ще бъде много по-трудна от налагането им.
В допълнение, Помпео подчерта, че друг лост на влияние върху Турция е преразглеждането на дела на турското участие в програмата за създаване на F-35. Турция е не само клиент на F-35, но и производител на някои от неговите компоненти, поради което САЩ вече са уведомили Турция, че желанието за закупуване на C-400 може да доведе до намаляване или дори прекратяване на участието на Турция в производствения проект F-35. Като част от въвеждането на тази заплаха през март 2019 г. Съединените щати спряха доставките на компоненти на F-35 в Турция.
Досега обаче подобни заплахи от страна на Съединените щати не са повлияли по никакъв начин на позицията на Турция. Анкара подчертава, че Турция е суверенна страна и никой, включително Съединените щати, не може да й диктува принципите за създаване на система за национална сигурност и военно строителство. На свой ред, Турция свързва закупуването на F-35 и военно-техническото сътрудничество със САЩ с продължаващата "подкрепа на терористите, действащи срещу съюзниците на САЩ в НАТО", което визира непрекъсната подкрепа за кюрдите от Съединените щати. И накрая, последният фактор показва един добре известен факт - по едно време Съединените щати сами отказаха да продават системи за противовъздушна отбрана „Пейтриът“на Турция и това създаде настоящата ситуация при закупуването на комплекси C-400 от Русия.
В изявлението на Помпео прозвуча още един интересен аргумент. Според държавния секретар, закупуването на С-400 от Анкара създава "техническо предизвикателство", свързано с взаимодействието на системите за противовъздушна отбрана С-400 и американските изтребители F-35. Този аргумент беше дешифриран от редица военни експерти в Съединените щати. По-специално, те казаха, че ако C-400 и F-35 бъдат интегрирани в единна турски система за противовъздушна отбрана, руската страна ще получи достъп до протоколите за взаимодействие на F-35 с противовъздушните системи на НАТО.
Подобна информация, по мнението на американските експерти, е сама по себе си с определена стойност, тъй като позволява да се разберат принципите на системата "един към друг" и да се създадат измамни сигнали за използване от руски самолети. Освен това се предполага, че това ще позволи на руските специалисти да разберат вътрешните принципи на функциониране на системите за противовъздушна отбрана на страните от НАТО.
Вторият фактор е стелт технологията на F-35, която също се смята, че е уязвима в този вариант със C-400. При наличието на сигнали за идентификация руската система за противовъздушна отбрана може да бъде „обучена“ да разпознае слабите радарни сигнатури на „невидимите“ F-35. Тъй като в този случай, първичната информация на радара С-400 може да бъде свързана с „осветеното“ местоположение на F-35, разположено в зоната им на действие.
Въпреки това и двата аргумента изглеждат пресилени. Те биха могли да бъдат ефективни само ако Турция беше в един и същ военен политически блок с Русия, което предполага пълен обмен на военно-техническа информация.
В действителност ситуацията е точно обратното: една от страните-членки на НАТО разполага с най-новата руска система за противовъздушна отбрана, която също може частично да разкрие способностите си пред врага. Както и при въпроса за идентифицирането на използваните процедури „свой и чужд“, както и по отношение на възможностите на собствената си радарна подкрепа и ракетни оръжия.
Разбира се, основният дял от американските опасения не е във военната, а в политическата равнина. Турция смята, че въпросът за взаимодействието с Русия е стратегически, тъй като той може да неутрализира в бъдеще американските опити за изнудване на Турция за военно-техническо сътрудничество, отказвайки доставките на оръжие по някаква причина. Разбира се, това развитие е неприемливо за Турция - особено в светлината на отворената подкрепа на САЩ за силите, участвали в неотдавнашния неуспешен опит за военен преврат в страната и за продължаващата подкрепа за кюрдския сепаратизъм и ислямски екстремизъм в региона.
Също така трябва да разберете, че присъствието на Турция в НАТО е изпълнено с редица противоречия. Така че, все още виси Дамоклевият меч над нерешеният проблем на Северен Кипър, който съществува от 1974 г. с този статут.
Всъщност настоящата независимост на Република Кипър, както и непризнатият статут на Северен Кипър, е необходима мярка. Тя възниква на базата на конфликта от 1974 г., когато гръцката политика на енозис (обединението на Гърция и Кипър) се сблъска с позицията на разделяне (Таксим), която Турция изповядва по отношение на турците и кипърските гърци. Формално, военните действия по време на този конфликт бяха между кипърските турци и кипърските гърци, но в действителност участие в повечето от тях взеха гръцки и турски военни.
Въпреки това днес Гърция и Турция продължават да членуват в блока на НАТО, което постоянно поражда напрежение по въпросите на военното строителство на страните и военно-техническото сътрудничество. По-конкретно, в миналото доставката на Гърция на американските системи за противовъздушна отбрана „Пейтриът“ и руските системи за противовъздушна отбрана С-300ПМУ, от която в момента се намират около петдесет ракети-носители, се превърна в скандал. В същото време, противовъздушната отбрана на Турция все още се задоволява с остарелия американски „Найк-Херкулес“ (MIM-14), чието производство е прекратено още през 1964 г., а развитието е напълно спряно през 1952 г. По този начин, действията на Турция за модернизиране на системата за противовъздушна отбрана отдавна са „зрели и презрели“. Да отидеш напред в 21-ви век, използвайки древния американски еквивалент на съветския противовъздушен комплекс С-75, е просто невъзможно.
От друга страна, двуличната позиция на Съединените щати, които не бързаха да продават на Турция модерна система за ПВО „Пейтриът“, след като я доставиха в Гърция, също не помогна да се изгради доверие между двете страни.
Поради това не е изненадващо, че турската ултрапатриотична преса вече обсъжда закупуването на руски самолети Су-35 или техните китайски аналози - ако Съединените щати окончателно решат да откажат да предоставят F-35 на Турция. Друг вариант е снабдяването с най-новия руски изтребител Су-57, който принадлежи към същото пето поколение и може да се превърне в последния „гвоздей в ковчега“ на американско-турското военно-техническо сътрудничество.
Така че сега трябва да видим дали американската страна най-накрая ще реши да пресече Рубикон в проблема с Турция. Тъй като прилагането на разпоредбите на CAATSA, разбира се, формално наказва Анкара за прекомерна автономия, тя също така надеждно затваря обемния и привлекателен турски пазар на оръжие за Съединените щати.
