София. Една от целите на фалшивата „българска следа“ в покушението срещу папа Йоан Павел II е била удар върху добрите отношения между България и Ватикана. Това каза в интервю за Агенция „Фокус“ историкът проф. д.ист.н. Светлозар Елдъров от Института за балканистика при БАН. По думите му е имало за какво да се завижда и ревнува. „Първенството на българите в съхраняването, развитието и честването на Кирило-Методиевото наследство за някои би могло да бъде достатъчно мотивиращо. Тук е необходимо да припомня, че българските чествания на празника на Кирил и Методий в Рим датират от 1924 г. и тяхното начало е поставено по инициатива на проф. Любомир Милетич, който освен изтъкнат академичен учен е и активен легален деятел на освободителните борби на македонските и тракийските българи“, посочи той. „Две години по-късно българските студенти в италианската столица учредяват дружество „Св. Климент“ с цел да отдават почит на Славянските равноапостоли в едноименната базилика. През 1929 г. за честването на 24 май над гробницата на Св. Константин Кирил Философ е поставена възпоменателна плоча от името на българския народ. Българските чествания на Славянските апостоли в Рим продължават както в годините на Втората световна война, така и след това. Участници в тях са предимно български католически духовници и политически емигранти в Италия и редките гости от България. Те са насърчавани от папа Йоан ХХІІІ – Ронкали, който заема Светия Престол от 1958 до 1963 г. Най-важното събитие от неговия понтификат е свикването на Втория Ватикански събор през 1962 г., който извърши дълбоки преобразувания в Католическата църква“, допълни Елдъров. „От българска гледна точка най-значимо е онова, за което свидетелства неговият личен секретар архиепископ Лорис Франческо Каповила – че през онези години името на България е звучало стотици пъти в коридорите на Ватикана, изпълнено с искрената симпатия на Ронкали към нашия народ“, обясни проф. Елдъров. По думите му, когато през 1963 г. наследява Йоан ХХІІІ на Светия Престол, папа Павел VІ завършва работата на започнатия от предшественика му Втори Ватикански събор, продължава неговата политика за сближение на Западната и Източната цъква и допринася много за разведряване на международното положение. „Именно в контекста на тези процеси между България и Ватикана започват интензивни контакти, които обаче не добиват публичност и затова са непознати. От началото на 1967 г. започват неофициални преговори между Тодор Живков и папа Павел VІ за посещение на българския държавен глава във Ватикана, за привилегирован достъп на български учени до Ватиканските архиви и дори за предоставянето на базиликата „Сан Клементе“, в която се намира гробницата на Св. Константин Кирил Философ, за ползване на България, а чрез нея и на славянството. От своя страна патриарх Кирил през пролетта на същата година влиза в интензивен личен и междуцърковен диалог с папа Павел VІ. Кореспонденцията между двамата свидетелства, че е била подготвяна среща на Московския патриарх Алексий и папа Павел VІ в Рилския манастир и е обмисляно провеждането на среща на световните религиозни водачи за мир в София. Кулминацията на тези проекти е трябвало да се настъпи през 1969 г., когато се закръглят 1100 години от смъртта на Константин Кирил Философ в Рим. Без съмнение тяхното осъществяване е щяло да издигне неимоверно авторитета не само на Тодор Живков и неговото обкръжение, но и на България. За зла участ нахлуването на войски на Варшавския договор в Чехословакия нажежава международния климат и големите планове пропадат“, разказа още историкът.
Деница КИТАНОВА

Пълния текст на интервюто четете по-късно в „Мнение”