Европа трябва да бъде по-заинтересована от всички в стабилизацията на ситуацията. Либия, както и по-рано, е основна транзитна страна за мигрантите по пътя им от Африка към Европа. В лагерите царят нечовешки условия – мъченията и насилието тук са ежедневие. Понастоящем в значителна част от Либия се е установила анархия и нелегалните контрабандисти могат да се занимават със своя доходен бизнес.
След парламентарните избори през 2014 година, страната остава разцепена. Изтокът, с център Бенгази, е контролиран от пълководеца Халифа Хафтар заедно с неговите формирования. В Триполи се е разположило признатото на международно ниво Правителство на националното съгласие начело с премиера Файез Сарадж, който след идването си на власт през март 2016 година така и не успя да вземе контрола над страната в свои ръце. Правителството удържа своите позиции в столицата само благодарение на подкрепата на някои военизирани формирования (бандите на демократите – бел. прев.). Големи територии в западната част на страната всъщност са под контрола на местни групировки.
Европа направи грешка, като остави Либия сама на себе си след свалянето на диктатора Муамар Кадафи с подкрепата на НАТО през 2011 година. Страната потъна в хаос не през 2011 или 2012 година, а през 2014-а. В последно време се наблюдава жестока конкуренция между бившите колониални държави Италия и Франция за посредническата роля. Освен това, съперничещите си регионални държави без противодействие от страна на Запада водят война с чужди ръце в Либия. По всичко личи, че Хафтар има подкрепата на Египет и ОАЕ, и в по-малко открита форма – от Русия, както и Франция. Турция и Катар подкрепят другата страна и по-конкретно ислямистките групировки от Мисрата.
Целенасочените санкции могат да лишат насилието от привлекателност
Засега ЕС и СС на ООН наблюдаваха мълчаливо как Хафтар чрез военни методи овладя южната част на страната и важни нефтени находища. Ако в момента САЩ, заедно с Франция, Великобритания, Италия и ОАЕ, в съвместно изявление заплашат да поискат отговорност от тези, които разпалват гражданската война, веднага след това трябва да последват действия.
Либия, за разлика от редица кризисни държави в Близкия Изток, има достатъчно количество ресурси, за да обезпечи собственото си население. Конфликтите там не се водят по конфесионалните разделителни линии. В по-голяма степен става въпрос за това, кой ще контролира богатствата на страната и преди всичко нефта. Хафтар и другите лидери на военни формирования, включително на страната на правителството, независимо от своята непрекъсваща претенциозна риторика, се ориентират в по-малка степен на идеология и в по-голяма – на икономически интереси.
Това е отправна точка. Може и с помощта на целенасочените санкции да е невъзможно да бъде разрешен конфликта, но разходите на военачалниците ще нараснат и насилието ще загуби своята привлекателност. Вместо негласно да подкрепят едната или другата страна в Либия, всички чуждестранни държави трябва да приложат усилия, за да закарат страните на масата за преговори. И ако по друг начин не се получи, европейците трябва да са готови да изпратят миротворчески сили в Либия заедно с арабските страни.
Превод и редакция: Иван Христов
