Не знам дали е вярно твърдението на професор Иван Илчев, един от членовете на българската комисия за преговори за историческите въпроси между Македония и България, че двете страни са се договорили заедно да честват Григор Пърличев като „български учител", чието творчество „е в основата културата на съвременната Македония ". Публикувах въпрос във „Фейсбук“, какво всъщност е договорено, но засега нямам получен официален отговор.
Иначе, изобщо не съм обременен с необходимостта от „помакедончване" на историческите личности, които сами са декларирали като българи или представители на други народи, а нашата историография упорито третира като македонци. В случая на Пърличев, историческите факти са известни и няма никаква дилема, че той, след една очевидно, криза на идентичността му, когато в един етап на живота си твори на гръцки език и е окичва със слава, както казва Конески, „прегръща българщината". И е вярно, че той преподава на софийската заплата, както е вярно, и че по-късно синът му се обявява за българин.
Нищо от това не е спорно. Но всеки, който разбира малко по-дълбоко историята на Пърличев, знае, че е съвсем различен българин от този, който иска да покаже софийската пропаганда. И, разбира се, съвсем различен македонец от този, за който го представяше македонската пропаганда в продължение на десетилетия. През 1871 г., когато е пял „Илиада" на езика, който познаваше и признаваше за свой, Пърличев бе осмян от българските критици. Някои казват, че е така, защото Пърличев е говорил във всеки случай лош български език. Наистина ли? Как е възможно, ако е бил българин? И как би могла София да създаде „български учител" от някой, който не е знаел добре българския?
Истината обаче е малко по-различна. Пърличев се опитва наивно да създаде „общ славянски" език. Защото не беше доволен от българския език. Нито от гръцкия, когото той е прославял. Да, той се обявява за българин, но ... Тук има един „но". В романтичното самоопределение на българите, които пеят, говорят, борят се и умират за Македония - защо точно за Македония и не за „тяхната" България? - можете да се натъкнете и на справки за Александър Македонски, но няма да срещнете името Аспарух, например, създателя на първата държава на прабългарите. Не е ли малко странно?
Не е, защото има тук една значителна разлика (това е въпросното „но"), разлика, която може лесно да се обясни, ако се направи опит обективно (научно) да се разбере историческия контекст. Тази разлика, този нюанс, е ключът към единството и разбирателството между македонците и българите днес. Затова не можем да се съгласим с професор Илчев, или с някой друг от София, който разбира единството като наш отказ от „македонизма" и „присвояването на българската история" и следователно, като ново „възприемане на българщината". Хайде, моля ви, така не е сериозно дори като мисъл!
По времето на Пърличев, да, съгласен съм с Блаже Конески, че „прегръщането" може да бъде разбрано и оправдано. Ето какво казва Конески за Пърличев: „С освобождаването си от гръцкото влияние, прегръща българщината - той не става по-отдалечен от нас, той с нищо не ни се противи, нито отговаря на представите на нашето време, когато македонската нация вече оформена и отговаря пред повелите на времето, когато все още нашето освободително движение се е оформяло и е трябвало да търси своите пътища. През това време, при условията, в които е живял, преди задачите, които му бяха възложени – Пърличев се показва като достоен син на народа“.
Силен е този Конески, нали?
И ние, днешните македонци, отговаряйки пред „повелите" на нашата епоха и задачите, които сами си поставяме днес, разбира се, можем и искаме да градим единство и разбирателство с българите, опитваме се да отхвърляме пропагандата и ставаме все по-способни „спорните" историческите фигури да изглеждат хладно и отдалечени дори от тяхното възприятие за тях самите. Погледнато от такъв ъгъл, характерът на Пърличев и неговото дело получават съвсем нови значения, освободени от тълкуванията на политическите пропаганди, съсредоточени върху съществената връзка на две (в случая всъщност три) различни национални култури. Няма значение кой от тях е по-възрастен или най-старият, и който е в ранна детска възраст.
Ако се опитат с такава ширина да погледнат на Пърличев и на всички други „спорни" герои и събития от нашата обща история, мисля, че и нашите братя българи ще разберат същността на това общуване и може би ще разберем защо, както навремето заяви бившият българският президент Петър Стоянов, „Македония е най-романтичната част от българската история". Ако вече сме съгласни, че най-романтичната част от романса е свързването, а не раздялата.
Превод и редакция: Тереза Герова
