„Годините на Великото народно събрание бяха години на ентусиазъм, градеж и много мечти. Повечето от тях като че ли постигахме, но сега се нуждаем от нови и по-амбициозни мечти. И оттук идва общественото неудовлетворение — от липсата на активни национални стремежи и копнежи, които да ни мотивират. Щастието е в пътя и вървежа към щастието, а не крайната спирка на пътешествието, в която пътят вече е свършил. В Атлантическия клуб раждаме нови и нови проекти, търсещи щастието в бъдещето на Европа и света“, заяви Паси и посочи, че често самата Европа не работи за своето бъдеще, а за оцеляване на своите лидери.
„Сценариите през 1989-1990 г. бяха разнообразни и повечето от тях неблагоприятни, включително като онези за Югославия и нейните производни днес държави, като Украйна или дори като Сирия. Но нямаше сценарий „България — Швейцария на Балканите”, с която утопия на неутрализма тогавашните популисти опитваха да заслепят избирателя. Днес никой не помни националния ни репутационен проблем, произтекъл от атентата срещу папа Св. Йоан Павел II през 1981 г. През 1990 г. все още трябваше да се справяме с него, което стана кауза на Атлантическия клуб. И не е случайно, че само броени месеци след като с папската визита преборихме това тежко наследство, през 2002 г. извоювахме поканата за НАТО и датата за членство в ЕС. Смятам, че през 1990 - 2007 г. извлякохме максимума от даденостите. Но след това като че ли забуксувахме“, коментира той. „През 2001 - 2005 г., в атмосферата на 9/11, ние вече добре знаехме, че провал с НАТО щеше да повлече провал и с ЕС. Но успехът с НАТО съвсем не беше достатъчно условие за приемането ни в ЕС, което без лидерството на Царя нямаше как да подпишем на 25 април 2005 г.“, отбеляза той.
Цветилена СИМЕОНОВА
Пълния текст на интервюто четете по-късно в „Мнение”
