Изглежда, че Башар Асад, палачът от Дамаск, е планирал собственото си бягство от страната. Преди руският президент Владимир Путин да изпрати военните си в страната, сирийският диктатор живееше всеки ден като в обсада. Десетки хиляди сирийски войници бяха изоставени. Алевитите, които формираха гръбнака на неговия офицерски корпус, успяваха да гасят един по един пожарите, които избухваха в различни части на страната. А сам Асад вече чуваше рева на експлозиите от прозореца си. Преобладаващото настроение по онова време бе най-добре изразено от бившия външен министър на Саудитска Арабия Адел ал-Джубейр: Асад може да избере лесния или трудния начин, но във всеки случай ще падне от власт.
Обаче това не се случи. Три години и шест месеца след изявленията на Ал-Джубейр, Рияд, Анкара, Лондон, Вашингтон и всички други столици на чужди държави, които изпращаха пари, оръжия, храна, както и политическа подкрепа на сирийската опозиция, сега трябва да признаят поражението. Асад не само оцеля, но и спечели победа над враговете. Разбира се, сега Сирия е в руини, стотици хиляди хора са загинали, цели градове са превърнати в пепел, половината от населението на страната е напуснало домовете си, а дълговете на държавата достигат до 400 милиарда долара. Сирийският диктатор обаче е доста уверен, че остава в двореца си. За това той може да благодари на руснаците и иранците - ако не бяха помогнали двамата му основни съюзници, главата му най-вероятно щеше да бъде набучена на копие.
Що се отнася до правителствата на европейските и арабските страни, които са заложили на поражението на Асад, оцеляването му представлява съвсем нов набор от проблеми за тях. Въпросът днес вече не е как най-добре да подкрепим свалянето на сирийския диктатор. Колкото и да е неприятно, трябва да признаем, че Асад спечели победата в гражданската война.
Но как да се справим с него сега?
Официалната политика на Европейския съюз и Лигата на арабските държави остава същата - Асад ще продължи да бъде парий и ще бъде третиран като такъв, докато не влезе в преговори с политическите си врагове и не започне да си сътрудничи за съставянето на нова конституция. Европейският съюз многократно е информирал Асад, че няма да има европейски пари за възстановяването, ако не започне активно и добросъвестно да участва в процеса, ръководен от ООН. Въпреки че позицията на Лигата на арабските държави не е толкова недвусмислена, вероятността за възстановяване на членството на Сирия в тази организация остава малко вероятна. Факт е, че решенията в рамките на Лигата на арабските държави се вземат въз основа на консенсус, което означава, че Рияд без външна помощ може да попречи на Асад и да блокира процеса на пълна политическа нормализация.
Някои правителства обаче изразяват загриженост относно настоящите политики. Обединените арабски емирства, страна, която често върви в крак със Саудитска Арабия, отново отвори своето посолство в Дамаск. Ануар Гаргаш, министър на външните работи, миналата седмица заяви, че за арабския свят няма стратегически смисъл да се позволи на турците, иранците и руснаците да диктуват правилата на играта в Сирия. По-добре е да се опитаме да накараме Асад да се върне под сянката на арабска палатка, отколкото да позволим на Техеран да се укрепи в самото сърце на този регион, подчерта Гаргаш. Това е чисто прагматична позиция и тя намира разбиране в други арабски столици. Признавайки почти пълната победа на Асад, Багдад и Аман отвориха отново своите гранични пунктове и възстановиха критичните търговски пътища, които бяха блокирани по време на войната.
Що се отнася до европейците, те също са объркани. Великобритания, Франция и Германия досега отказват да променят политиката на ЕС към Сирия и възприемат каквото и да е облекчаване на санкциите, контрола върху износа и политическата изолация като неприемливи в моралния смисъл на капитулация пред военнопрестъпник. „Геополитическата ситуация не е толкова благоприятна за нас, за да развържем нашите чекови книжки. Това е средство за натиск и ние не можем просто да изоставим единствения лост, с който разполагаме”, обяснява европейски дипломат, пожелал анонимност.
Основните европейски сили просто не са готови да пожертват Резолюция 2254 на Съвета за сигурност, която включва организиране на процес на политически преход и провеждане на избори под международен контрол.
Но има и държави на европейския континент, които смятат, че резолюцията е мъртва. Националистическите правителства в Италия, Полша, Австрия и Унгария са по-загрижени за връщането на бежанците обратно в Сирия, отколкото за упражняването на натиск върху Асад с допълнителни санкции. Правителството на популистката коалиция в Рим свързва с Асад възможността за решаване на проблема с бежанците, въпреки че той е считан за основен отговорен за създаването на самия проблем.
Британците и французите вероятно се ужасяват от мисълта за нормализиране на отношенията с Асад, особено след като години наред го призоваваха да напусне поста си. Въпреки това, нито едно от гореизброените не променя начина, по който войната върви и къде сме сега. Сирийският режим спечели конфликта, предполагаемите умерени са победени, а сирийските власти нямат стимул да споделят властта. Сегашният режим в Сирия, разбира се, би бил щастлив от възможността за потичане на парите на Запада, но също така е готов да изчака решение дали ще бъде необходима реформа в правителството, преди парите да започнат да влизат в страната.
Когато се отприщи гражданската война и сирийските военни започнаха да използват тежка артилерия, опитвайки се по този начин да подчинят градове и села, поддържането на единство в борбата срещу Асад беше толкова лесна задача, колкото и отрязването на парче хляб. Въпреки това, Асад победи въоръжените си опоненти, а онези страни, които считат, че падането на Дамаск е било лесна задача, сега са изправени пред необходимостта да работят с един тиранин, който, според тях, трябва да седи на съдебната скамейка в Хага и да отговаря за своите престъпления.
Превод и редакция: Тереза Герова
